на завършване

Писмото, което ще прочетете по-надолу получих току що от един мой ученик, който завършва „елитна“ гимназия тази година. Хубаво е, че осмисля какво се случва с него. Лошо е, че това се случва с твърде много ученици, а още по-лошо е,че повечето от тях не го осъзнават. Всъщност публикувам това писмо, защото ми се струва, че то обобщава ситуацията на повечето ученици днес у нас.

Конкретният контекст е … допреди няколко дни ученикът Х. не знаеше какво иска да учи, след което изведнъж реши да учи психология. Зададох му въпроса какво го е привлякло към психологията и получих следния отговор:

Нищо конкретно, честно казано. Аз до скоро се чудех, а и още се чудя дали искам да уча първата година, защото честно казано в момента, пък и в последните години, училището не представлява никакво предизивикателство за мен. Смисъл такъв, че не се чувствам стимулиран да уча, нищо не ми е интересно. Така, че можеш да си представиш колко е силно желанието ми да продължа да уча, след като нямам и никаква идея какво да уча. По-скоро ме е страх, че ако пропусна година и все още не съм решил го решил този проблем, окончателно ще загубя желание да продължавам образованието си. (think)

А за психологията… ми, не знам. Беше спонтанно такова. Видях случайно, че сроковете изтичат и от кратките описания, това ми се стори най-интересно. Аз, честно казано, нямам ясна представа за психологията. При името на учителя, освен тестове и разни дискусии за футбол, друго не сме правили. Та, цялата ми представа за психологията се крепи на няколко статии в уикипедия. По-скоро се насочих на там, защото винаги ми е било интересно и винаги съм обръщал внимание как реагират хората в различни ситуации, какво ги кара да стигнат до едно заключение, когато всички налични факти сочат обратното и неща от този род, трудно ми е да давам конкретни примери. Тези анализи, разбира се, най-често се появяват, когато се възмутя от нещо. 😀

Моят отговор:

Може пък ако си отдъхнеш малко от тъпото училище, да имаш време не просто да помислиш, ами да научиш повече за света и за себе си и да вземеш добро решение, вместо да продължиш на автопилот да учиш просто заради самото учене.

Вашите дали биха имали нещо против една година оф?

Advertisements

Дресировката

Слушам подсвиркването на съседа, който „говори“ с гълъбите си и се чудя дали и ние ще се научим да общуваме с нашия гълъб. Преди години за известно време съжителствах с каракачанки. Не се опитах да ги дресирам – така както и не съм правила съзнателни усилия да възпитавам Стоян – някак не ми идва отвътре – подобно на покойния ми приятел Вельо Чешита, който продаваше малки немски овчарки и на въпроса на купувачите „Какво може да прави това куче?“ отговаряше: “ Каквот’ си го научите. Аз бъхтани деца и бъхтани кучета не обичам.“

Често съм чувала да казват, че кучетата от еди коя си порода били умни, а от еди коя си – тъпи. Не знам как измерват кучешката интелигентност, но ми се струва, че я приравняват с готовността за подчинение. В този ред на мисли, би трябвало  животните, които предпочитат да останат верни на природата си и да следват свой дневен ред, да отстояват независимостта си, да са най-тъпите.

Дали хората не възприемат същия подход и спрямо децата? През първите осем години от училищното образование, Стоян беше възприеман от солидна част от учителите си като дете с психически отклонения – най-вече заради това, че опитите на същите учители да му покажат, че Силата е на тяхна страна не предизвикваха една от двете считани за обичайни реакции – а) страх; б) гняв, а странната позиция, която може да бъде формулирана така: „Разбрах Вашата гледна точка. Моята е различна. Разбирам и приемам последствията.“

Понякога учителите му са ми съчувствали открито за това колко ми е трудно да се справям с това дете. А аз съм се чудела какво му е трудното да разговаряш с човек, който настоява да разбира. Да, може да е по-икономично откъм време и усилия да се подчинява незабавно. Да, може би е нормално за един тийнейджър автоматично да се бунтува без кауза, след което да бъде подкупен или наказан.

Всички тези „нормални“ начини, обаче, изхождат от чужд за същността ми модел – на опозицията „господар-подчинен“, „дресьор-дресиран“. Ето защо малкото текстове за възпитание на децата, които съм се опитвала да чета не са ме вдъхновявали.

Спомням си разговора между две лелки във влака. Едната разказваше как двегодишното дете на нейни близки преди да си легне сгъвало и подреждало на столче дрешките си. Другата я попита „Ами как са го научили? Отговорът беше: „Ами с бой, как?!?“.

Признавам, че досега никога  не съм постигала и половината от такива висоти на дресьорското изкуство – нито с кучетата, нито със собственото си дете.Може би не се чувствам фрустрирана точно защото не съм правила сериозни опити. Май не съм ги правила, защото никога не съм имала желанието да наложа волята си, да утвърдя егото си … не и чрез децата и кучетата. Струва ми се, че когато става въпрос за възпитание и образование, не става въпрос за фокусиране върху моята личност. Разбира се, ако кучето или детето се опита да нарани или разруши, бих се опитала да го спра. С твърдостта ми в такива случаи са се сблъсквали и възрастни 😀

Полезно за алтруисти, макиавелисти и всички останали

В това видео Голман представя книгата си (на английски със субтитри на английски)

Преди няколко години открих Даниел Голман, благодарение на книгата му „Емоционалната интелигентност“ на издателство „Кибеа“. Даниел Голман е психолог по образование; учил е в хубави училища като Амърст, Бъркли и Харвард и на 64 продължава да се учи и да учи другите, но ми стои някак различен от университетските преподаватели – вероятно защото такъв той не е. Голман има продължителен стаж като „science journalist“ – журналист, който пише за наука, което го прави доста добър в достъпното представяне на всякакви идеи. Ето защо книгите му се четат леко и увлекателно, въпреки че съдържат доста информация за физиологията на психичните процеси. Ако читателят не иска да запомни що е амигдала, таламус и подобни, може и да не се задълбочава в тях, но това никак няма да му попречи да разбере основният смисъл на текста.

Бих определила „Новата социална интелигентност“ (странен превод на Social Intelligence, The New Science of Human Relationships – вероятно за да не бърка с другата преведена на бг книга за социалната интелигентност – на Карл Албрехт) като синтез – Голман се опира на огромен брой изследвания и теории, за да ги свърже в смислена цялост, която може да даде отправни точки за продължителни изследвания. Предупреждавам, обаче, че синтезът на Даниел Голман не звучи толкова ефектно и не се чете толкова лесно като синтезите на Малкълм Гладуел, въпреки че също като в книгите на Гладуел могат да се прочетат доста истории; сравнението с Гладуел, обаче, не бива да отблъсква тези, които се интересуват сериозно от наука – надявам се да не ме разберат погрешно.

На 500 страници се обсъждат толкова много неща, че ми е трудно да ги изброя без да отделя доста време да прелистя още веднъж книгата, но тъй като не ми се отделя толкова време в момента, ще се опитам да избистря нещо като основна теза: че човешките мозъци са социални – прихващаме чуждите емоции като вируси, и също като вируси те биха могли да ни повлияят и на физиологично ниво … с това започва книгата, но не искам да ви оставя с впечатлението, че цялата е посветена на тази не чак толкова нова идея 🙂 Основният фокус е върху това как взаимодействаме на съзнателно и несъзнателно ниво, доколко сме вещи в това и как можем да развием нужните умения; става въпрос и за патологичните случаи, в които някои хора не успяват да развият способността да улавят и разкодират чувствата на другите. Тази книга е в голяма степен и за динамиката на алтруизма, за значимостта на сътрудничеството. В нея се обсъждат и конкретни области като родителството, любовта, образованието, лидерството, бизнесът, здравеопазването, справянето с престъпността и пр.

Не искам да ви оставя с впечатлението, обаче, че тя дава някакви рецепти за това как бързо и лесно да развием социалната си интелигентност с цел да манипулираме другите. Твърдо не! Ако смятате, че с нейна помощ ще станете новият Макиавели, грешите, но пък тя може да ви разкрие слабостите на Макиавели и да ви покаже, че човек би могъл да постигне много повече 🙂

Още повече бихте могли да научите ако поразчоплите някои заглавия от богатата библиография, което е задължително за студентите по психология 🙂 Както и за тези, които ще стават учители, лекари, бизнес мениджъри  и … кандидат-студенти 😉 Книгата можете да свалите на английски от множество торенти. В сайта на Голман, пък, може да откриете още доста интересни неща.

Да се адаптираш или да не се адаптираш към средата? И коя среда?

Когато спомена, че бих искала да образовам следващото дете вкъщи, вместо да го пращам на училище, както и че съжалявам, че не съм постъпила така с първото, хората ми казват, че било важно детето да ходи на училище заради социалната среда, да се научело на социални умения. Напоследък мисля за социалните умения и се чудя дали изпращането на детето в училище непременно би му помогнало да развие социална компетентност. Всъщност тази тема НЕ Е за домашното образование – не е нужно да повтаряте споменатото в първото изречение мнение, особено ако не предлагате аргументация, но вие си знаете…

Никога не съм била напълно пригодена към която и да е среда, нито пък съм била част от приятелска група. Рядко съм била част от каквато и да е група и като цяло избягвам да бъда, защото повечето човешки групи ми изглежда да са някакви топилни на индивидуалността. Може би изглежда, че държа на индивидуалността си, че имам силно его, но всъщност не е така. Твърде съм променлива и нефиксирана и може би най-постоянното нещо у мен е желанието да бъда оставена на мира, за да се променям без ограничения. Повечето групи не са в състояние да ми простят това, защото те се оформят около някакво стабилно ядро и като че съществуват заради поддържането на статуквото.

За мен не е проблем да надуша кое е нещото, което свързва хората в групата, не е и никакъв проблем „да влезна в тона“ и, например, да говоря неща, които биха искали да чуят. Всъщност всеки ден, когато излезна навън и срещна познат, моментално влизам в неговия свят и начин на изразяване, гладичко, мазно, без никакви търкания и след малко се разделяме доволни – той че е чул нещо, което потвърждава неговата представа за света, а аз че съм се измъкнала бързичко 🙂 Стоян се чуди как намирам какво да кажа на всекиго и как успявам да заговоря по съвсем различен начин, та дори и да си променя гласа 😀

Ако съм толкова добър комуникатор, защо тогава не искам да работя в колектив и избягвам повечето срещи с хора? Защото този театър, мили приятели и съседи, ме изморява и изяжда времето, което бих могла да прекарам в най-приятната компания на света – собствената. Самотата ми дава пространство, в което мога да сътворявам разни неща и да мисля без нуждата да се превеждам на други езици. Ето защо после имам нещо за казване на тези, които биха искали да чуят нещо, различно от това, което непрекъснато се повтаря около тях.

Социалната адаптивност е доста подвеждащо понятие. Когато един човек изглежда, че се вписва идеално в средата си, той се смята за социално адаптивен. Всъщност, в много случаи това е човек, който е адаптиран към само една среда и толкова се е слял с нея, че тя за него е целият свят или пък онази, истинската и ценната част от него, която си струва да оцелява, а съществата извън нея са чужди, опасни или поне съвсем безразлични. Ако този човек се озове извън средата си, може да преживее твърде силен шок и да не успее да се адаптира към новата среда – подобно на хората, които засядат във времето и биват съсипани от промените. Ако ли пък чужд елемент проникне в познатата му среда, „адаптираният“ човек би пожелал да се отърве от пришълеца или да го превърне в изкупителна жертва … с одобрението и помощта на групата, разбира се.

Случвало ми се е да бъда този пришълец. За щастие винаги съм оцелявала … вероятно заради по-слабото от нормалното желание да бъда приета. С годините ставам все по-неуязвима и не ме е страх от нараняване, но и все повече избягвам да влизам в групи. Понякога го правя – заради желанието си с помощта на групата да променя нещо малко в света, но обикновено се сблъсквам с ригидността на групата, която вече се е фиксирала около нещо и упорства дори и ако този подход я държи в задънена улица. Идва момента, в който се запитвам дали тези хора всъщност наистина искат да постигнат това, заради което са се събрали или просто им харесва да са част от група, да не са сами. В такива случаи не виждам смисъла да поддържам нужното ниво на мимикрия, защото това би означавало да не споделя това, което смятам, че би придвижило процесите напред и би довело до резултат. А когато го споделя, като че настъпва стъписана тишина или пък се намират по-смели да ми кажат, че така не се говори, че съм лоша, лоша, лоша … Тогава си тръгвам, защото целта ми не е била да предизвиквам революции в душите на тези хора, нито пък да внасям разкол … и после въздъхвам с облекчение. Понякога, ако пък държа да доведа работата докрай, отново оставам сама – понеже групата се разотива.

Може би се случва така, защото не съм социално адаптивна? По-скоро се случва така, защото идва моментът, в който не си струва да съм адаптирана към съответната група. Достатъчно гъвкава съм да влизам и да излизам без по мен да остават следи. Мисля, че тази гъвкавост съм придобила благодарение на това, че съм имала доста време насаме, за да се издигна над правилата и ценностите на групата и да видя, че светът е доста по-голям, че аз съм повече от това, което бих могла да бъда ако се идентифицирам единствено с групата.

В тази връзка смятам, че на децата трябва да се показват все повече страни от света, а не да се разчита за това на членството им в училищна група, която би могла да бъде доста хомогенна и ригидна, каквито са повечето училищни групи у нас, благодарение на това, че повечето ни училища са сегрегирани, а в тях има сегрегирани класове (например на деца на новобогаташи и на такива, които не са в състояние да правят дарения на училището или подаръци на госпожата; на „тъпи“ и „умни“), а пък учителите правят всичко възможно да поддържат статуквото, но, както казах, за училищата ще пиша друг път. Може би си струва да помислим за това с какви хора общуваме, дали успяваме да покажем на децата си разнообразието на света, а това може да стане по различни начини, включително и ако изпратиш детето си в училище, в което се прави всичко възможно да се претопят индивидуалностите … само дето от последното ти побелява косата, а детето ти расте по-бързо 😀

Докато писах това, осъзнах, че тази тема не е никак нова за мен и изрових няколко стари текста, които подреждам в хронологичен ред:

Натискът да бъдеш посредствен

Центърът на Вселената

Без авторитет

Блоговете никога не стигат

Днес добавих десети блог в списъка с блогове в инфото си във Фейсбук. Списъкът е непълен, понеже имам и тайни блогове 😀 Вярно е, че в някои не съм писала отдавна, но пък има такива, в които имам чувството, че ще пиша доста в следващите дни и месеци. Докато не са се натрупали много текстове за четене, да ви дам линкове към:

Фермата – мястото, в което смятам да пиша за земеделие, околна среда и устойчив начин на живот. Дотук съм отворила четири категории: истории, намерения, пари, философия. Мисля, че блогът би бил приятен за четене  за широката неспециализирана публика, която не е непременно заинтересувана от земеделието и околната среда 😀 Как така? Ами така. Вижте сами.

Домашен учител – мястото, в което смятам да пиша за образованието такова, каквото би трябвало да бъде. Може да е полезен на рядко-срещаната у нас порода учители, които знаят, че нищо не знаят, но искат да научат и да бъдат наистина полезни на учениците си. Всъщност е малко вероятно на блога да попаднат от другия вид учители … повечето от тях не ползват Интернет. По-полезен би бил за нарастващата група млади родители, които искат да помагат на децата си да се развиват. Някои от тях са открили, че училището по-скоро пречи, отколкото да помага на децата им; други още не са, защото децата им не са тръгнали на училище.  Досегашният ми родителски опит ме навежда на мисълта, че е вероятно следващото ми дете да не ходи на училище, а да се образова у дома. Дали това е добра идея е друга тема.

Ще се радвам ако хвърлите по едно око и ми предложите връзки към блогове на български, които бих могла да добавя в новите блогролове.

Пожелайте ми добронамерени и смислени коментари.

Бай Тео – Единственият Учител

Чух за този учител миналата година – от мой ученик. Той твърдеше, че това е ЕДИНСТВЕНИЯТ в България учител по физика, който МОЖЕ да подготви ученици за олимпиада. Живее в Казанлък и преподава безплатно. От цялата страна за уикенда идват ученици.

Днес, благодарение на друг ученик попаднах на интервю с този човек.

Истина е, че човекът не взема пари. Съществуването на школата му е възможно благодарение на собствените му спестявания, помощта на общината и на фондация, създадена от негови ученици.

Ще си позволя да цитирам мнението му за българското образование в момента, тъй като изцяло го споделям, а повечето хора не ми вярват:

„има огромна маса ученици, които нищо не знаят. И ако дойде да ги изпита една европейска комисия, моето лично мнение е, че 90 на сто от учениците в България няма да завършат средно образование.“

Ще цитирам и мнението му за широкото образование, тъй като изцяло го споделям, но засега нямам сили да говоря с всички за това, но някой ден ще го направя:

„Оказа се, че преподаването може да бъде една много вдъхновена от Бога дейност. Подобно на картината на Микеланджело, където Господ вдъхва живот на Адам, и тук ние вдъхваме духовен живот на тези деца. И това е работа, която ни доближава до Господ. И като емоция да създаваш личности е нещо изключително. Защото не е достатъчно само да можеш да си решаваш задачите. Има много хора по света, които могат да си решават задачите. Но за да направи човек свръхпостижение, трябва да бъде една многосвързана личност. Трябва да има огромна култура. И не просто техническа култура, а хуманитарна култура. Не случайно в най-големите американски университети след като си вземат всички други технически изпити, имат поне осем хуманитарни предмета. Защото се смята, че един човек, който ще става професор, трябва да може да направи едно грамотно изказване или да напише есе. И затова смятам, че когато съм успявал да накарам мои ученици да се разплачат пред картини на Сезан в Ермитажа, не е по-малко постижение от това, че съм изкарал осем златни медалисти на олимпиади.“

Прочетете интервюто тук. А това е адресът на фондацията.

А аз си мисля за това, че все пак до него достигат тези, които могат да си платят пътните до и нощувките в Казанлък. Чрез фондацията можете да помогнете и на тях. И хайде, моля, тарикатите да не пишат, че винаги става въпрос за пари, щото прекомерната циничност е тъпа.

Важна добавка:

Тук се опитваме поне малко да популяризираме школата онлайн: http://www.shkolata.org . Сайтът се подържа от бивши ученици на Тео и понякога е дори полезен.
За негови експериментални или теоретични задачи полежението е малко по-сложно – помолил ни е да не ги качваме, защото се губи ефектът на изненадата. Все пак едно от основните умения, на които учи той, е да се мисли при много ограничено време, затова и е много по-ценно да направиш олимпиадата в състезателни условия (4 часа), вместо да имаш цял ден вкъщи да мислиш по една задача. В сайта се опитваме да компенсираме, като измисляме собствени задачи, или като взимаме такива от сборници, но са много далеч от оригиналността на Тео.
За онлайн уроци… не мога да кажа, че не сме обмисляли идеята. Според мен основният проблем е, че някой трябва да инвестира много време, за да направи записите – технически всичко останало е лесно. Така че, ако се намери някой ентусиаст, който може да инвестира време за запис, идеята е страхотна. (Свилен Кънев)

Прощъпулник

сетих се тестването на тулку (децата, в които се  предполага, че се е преродил някой лама); кадърът е от „Кундун“, филмът на Скорсезе

Когато Стоян беше малък, едни ми казваха, че съм прекалено амбициозна и не го оставям на мира, та затова свири на пиано, учи солфеж, играе народни танци, участва в клуба по астрономия, учи английски вкъщи. В същото време други ми казваха, че му давам прекалено много свобода и не настоявам за упорит труд и високи постижения в нито една от тези области. Днес ще говоря по първия въпрос.

Вчера говорих с едно момиче, чието кандидатстване в университет тази година пропада заради ниските й оценки от годишните изпити в предпоследната й година в гимназията – ще се наложи да почака, докато завърши с хубави окончателни оценки. Тя беше притеснена, но в крайна сметка се успокои, когато разбра, че през свободната година може да изучава нещата, които е искала, но не са били достъпни за нея по време на гимназията, както и да се запознае с такива, за които не е чувала. Тогава, след като е научила повече за света и за себе си, може по-информирано и мъдро да избере университетската си специалност.

Познавам едно момче, което щеше да учи строително инженерство не защото беше наясно с професията и себе си, а защото беше чувал, че е хубава професия и мислеше, че е подходящ за нея, понеже е добър по математика. Проблемът, обаче, е че той нямаше как да знае дали се интересува от друго и дали може да е добър в него, тъй от детството си се беше занимавал само с математика – родителите му настоявали за това и не му показали нищо друго. Радвам се, че накрая осъзна, че знае твърде малко за света и за себе си и реши да се запише в либерален колеж и да пробва повече неща.

Познавам много ученици, за които окръжаващата среда е предлагала училище и телевизия до завършване на прогимназия, след което са били насочвани от родителите си към професионална гимназия [ техникум ], „за да вземат занаят“. В резултат те учат общообразователните предмети за по-кратко време от съучениците си в другите гимназии и губят повече шансове да развият интерес към тях.

Това, което ме притеснява в такива случаи е бедната на стимули среда, в която израстват децата. Споделям идеята, че насила хубост не става, че ако детето никак не намира за интересна някаква област, не бива да го насилваме да се развива в нея, дори и ако има талант, но ми се струва, че понякога не даваме на децата шанс: не ги запознаваме с много неща, а когато ги запознаваме, го правим по скучен или плашещ начин, след което твърде бързо решаваме, че нямат интерес или способности. Да, аз съм за свободата, но дали съществуването във вакуум предлага кой знае каква свобода?

Тази натъжаваща ме тенденция се засилва от прагматичността на родителите, които смятат, че извънкласните дейности губят време, което би могло да се използва за учене на уроци, че повечето предмети са излишни, понеже детето им „очевидно“ няма да се развива в тези области и пр.

По-нататък ще пиша по-сериозно за необходимостта от стимулираща среда. Днес просто искам да споделя едно забавно откритие: спомних си за прощъпулника – обичаят пред току-що проходилото дете да се оставят различни предмети и според това кой е първият избран от детето предмет да се гадае бъдещото му професионално развитие. Изборът на детето, обаче, зависи от това какво са му предложили роднините.