Един европейски клас / A European Class

EN translation below the BG text

БГ

През първата година в гимназията нямахме истински спортен салон, а просто две свързани класни стаи, което означава, че нямахме и истинска съблекалня и трябваше да ползваме класната стая. Имахме само 10 минути междучасиие, т.е. само 10 минути за да се преоблечем преди и след часа по физическо. Постоянно се карахме кой да ползва стаята пръв – момчетата или момичетата.

Когато Мистър Стоев (един от учителите ни по английски, на възраст към 60,  обиколил света във всички посоки) чу за това, каза: „Вие сте европейски клас. Можете да се обличате заедно. Какъв е проблемът?“. Това беше краят на нашите спорове и оттам нататък на никого не му пукаше, нито пък се срамуваше да се облича заедно с всичките си съученици.

Спомних си за тази история днес, когато правех упражнения в парка. Бях боса, с тениска и шорти до коленете. Минават всякакви хора – на всякакви възрасти, от всякакъв пол и социална група. Мислех си, че имам късмет, че съм европейка – мога да ходя там сама когато си пожелая, да обличам това, което ми е удобно и да не се притеснявам от хората наоколо.

Мислех си и за това колко хората са обсебени от телата си. Едни са обсебени от идеята да изградят и демонстрират красиви тела, което ги кара да се чувстват важни, млади и безсмъртни. Други са обсебени от това да крият телата си, според вярата си, че Бог изисква това от тях, понеже телата могат да изкушават.

Да, вярно е, че красивото тяло може да ти даде някакви възможности, както и че скритото тяло може да предотврати някои изкушения, следвам средния път и вярвам, че ние не сме (само) тела и че няма нужда да се фокусираме чак толкова върху тях, да пилеем време и пари, да се лишаваме от радости, и да правим живота си по-сложен отколкото е нужно.

EN

It was my first year at high school. We did not have a proper gym, but just two joined classrooms, so we did not have a proper dressing room, and we had to use our classroom. There were just 10 minutes between classes, so just 10 minutes to change our clothes before and after sports classes. We were constantly fighting over who would use the room first – the boys or the girls.

One day, Mr Stoev, one of our English teachers, a man in his 60s, who had explored the world in all directions, heard about that and said: „Oh, come on! You are a European class. You could dress together, what’s the big deal?“. That was the end of our fights, and nobody cared or felt embarrassed anymore about dressing up in a mixed classroom.

I remembered this today when I was exercising in the park.  I was barefoot, wearing knee length sports shorts and a T-shirt. People come and go – of all ages, sexes and social groups. I thought that I was so lucky to be  European – I could go to the place on my own, at any time of the day, wear whatever makes me feel comfortable and not be bothered about or by people around.

I also thought of the obsessions people have about their bodies. Some people seem obsessed with building and showing off beautiful bodies as that makes them feel important, young and immortal. Other people seem obsessed with hiding a good part of their bodies, believing that God requires them to do so as bodies could tempt other people.

Well, while it is true that an attractive body might open some doors for you, and a hidden body might help prevent temptation in some cases, I follow the middle path, believing that we are not (just) our bodies, that there is no need to focus so much on them and waste so much time and money, kill so much joy and make our lives more complicated than they need to be.

Реклами

За медийната реалност / On media reality

(Find English below)

Преди малко четох отворено писмо от едно момиче до Канал 4 на Би Би Си. Познавайки културата и начина на живот на общността, в която е израснала, тя посочва на Би Би Си крещящо фактологично разминаване между реалността и излъчен документален филм. По същия начин, като доброволец, който година и половина работи с бежанци, не мога да не забележа разликите между реалността, в която пребивават бежанците и „отразяването” й в медиите.

Ясно е, че някои медии обслужват политически или бизнес групи и съвсем тенденциозно изопачават реалността, но за съжаление истината малко или много бива изкривявана и от журналисти, които са добронамерени и добросъвестни; това се случва дори когато ние, познаващите добре някаква среда и ситуация, полагаме сериозни усилия да наблегнем на истината. Като че и най-добрите не могат да устоят на изкушението да разкрасят реалността.

Нямам собствен телевизор и рядко гледам телевизия, но в последните години всеки път когато гледам, има чувството, че аз самата живея в съвсем различен свят от този, който виждам на екрана. Като че ли и близките ми, които редовно консумират медийни продукти живеят в различен свят от този, в който живея аз.

EN

I just read an open letter a girl wrote to BBC Channel 4. Knowing the culture and lifestyle of the community in which she has grown up, she points out the glaring discrepancy between reality and a BBC documentary. Similarly, as a volunteer who has worked for a year and a half with refugees, I can see the discrepancy between refugee reality and its “reflection” (as we say in Bulgarian) in the media.

I am well aware that some media serve political or business groups and quite consciously distort reality, but, unfortunately, truth is more or less distorted also by well-meaning and conscientious journalists; that happens even when we, the people who know some environment or situation well, try hard to emphasize truth. It seems that even the best journalists cannot resist the temptation to embellish reality.

I do not have a TV set and rarely watch TV, but for the past couple of years every time I watch TV I feel as if I live in a different reality from what I can see on the screen. It seems that my friends and relatives who regularly consume media products live in a world different from mine.

безполезното изкуство / useless art

IMG_3569

(find ENGLISH translation below)

Прекарвам малкото си свободно време да съзерцавам или да създавам изкуство. Зашеметена съм от огромния брой произведения на изкуството, които са създадени до този момент. Мечтая да създавам изкуство на пълен работен ден, но понякога се чудя – Дали хората наистина се нуждаят от толкова много изкуство в живота си? Дали изобщо се нуждаят от изкуство? Да не би просто да създаваме просто още отпадъци?

А после си мисля … дали трябва да се придържаме само към „естествените“ неща – храненето, дишането, размножаването? И тогава си мисля, че точно „изкуственото“ ни прави човешки същества, създадени по Божи образ и подобие … понеже Бог е на първо място Творец, нали? Това което ни прави хора не са дори любовта и приятелството, понеже дори животните са способни на това, но сега нямам време да изследвам защо за някои хора е толкова трудно да обичат и да бъдат добри.

ENGLISH

I spend the little free time I have contemplating or creating art. I am overwhelmed by the huge number of works of art that have been created so far.  I dream of becoming a full-time artist, but sometimes wonder – Do people need so much art in their lives?  Do they need any art at all? Aren’t we just creating waste?

Then I think … should we stick just to what is „natural“ – eating, breathing, reproducing? And then I think that it is the artificial that makes us human beings, created in God’s image and likeness, as God is a Creator in the first place, isn’t he? It is not even love and friendship as even animals are capable of this, but now I do not have the time to explore why for some people it is so hard to love and to be good.

Крадецът на тиквички

Вчера ме хванаха да крада в Кауфланд. Ето как се случи:

Касиерката ме помоли да претегля отново торбата с тиквички. Оказа се по-тежка с килограм от отбелязаното на етикета, а както може би знаете, етикетите за тиквичките ги печата кантарът, след като натиснете копче с изображение на тиквички. След това касиерката ме помоли да почакам за да дойде служител и да уреди въпроса с тиквичките.

Дойде жена от охраната и ме помоли да я последвам. Когато влязохме в офиса й, тя започна да ми се кара – разликата между двете тегления била много голяма, не съм ли била чела правилника за вътрешния ред и пр. Когато се опитвах да отговоря нещо, тя отново започваше да ми вика „Изслушайте ме! Изслушайте ме!“ Това, което успях да схвана е, че в подобни случаи Кауфланд следва да ме глоби 100 лв. и сега тя ли щяла да ги плаща… Казах й, че нямам представа как е станало, че в момента не мога да й дам 100 лв. и ако това е редът, може да ме арестува и да пратя мъжа си да донесе 100 лв. Трябвало да дам личната си карта, после придружена от охраната пак да тегля тиквичките, щял да дойде управителят.

Дадох личната си карта и тръгнахме отново с един мъж от охраната да теглим тиквичките, за да ги разделим в две торбички и да доплатя разликата, после да преснимаме двете касови бележки и после не знам какво. Мъжът ми чакаше с детето и останалите покупки и се чудеше какво става. Казах му, че съм крадец на тиквички и може би ще се забавя, а охранителят промърмори „Е, не сте крадец!“ Тъкмо се чудех каква е следващата стъпка, когато същият ми връчи касовите бележки и се сбогува любезно.

Така и не разбрах как постигнах резултата с тиквичките. Имам три хипотези: (1) неволно да съм придържала торбата, за да не се разсипят многото тиквички и така да съм претеглила по-леко, въпреки че уж по принцип внимавам за това; (2) имало е временен проблем с кантара (временен, понеже после го пробвах отново и беше ОК); (3) станала съм несъзнаващ проблема си клептоман.

Така и не разбрах защо не ми взеха 100 лв и не ми се стовари небето на главата. Дали имат видеозапис, на който са видели, че не добавям тиквички след като съм си взела етикета? Ако беше така, защо никой не ми се извини?

Така и не препрочетох „правилника за вътрешния ред“, който жената от охраната смяташе, че е редно да съм чела и запомнила. Така и не ги попитах. Така и не настоях да се срещна с управителя – това всъщност ми хрумна много по-късно. Просто исках да се махна оттам и все още не знам дали искам да се върна. Ами ако пак ми се случи нещо подобно? Казвам си, че не ми пука и съм просто възмутена, но истината е, че днес цял ден или мисля за това или в ума ми стряскащо изплуват физиономиите на касиерката и охранителката. Едни такива зли …

Мисля си и за това, че познавам чувствителни хора, които биха могли да вдигнат кръвно, да получат сърдечен пристъп или поне да им омекнат краката и да треперят цял ден. Заради 2 лева под формата на тиквички.

Не мога да проумея защо се държаха така – дали това е политика на Кауфланд да сплашва крадците или пък просто служителите са наплашени?  Или какво? А аз дали съм клептоман? Дали е разумно да посещавам такива магазини? Няколко пъти днес се сещам за „Гълъбът“ на Зюскинд.

Красотата е в очите на гледащия?!?

„Всичко, което се вижда, може да се рисува“, казваше един учител по рисуване. От една страна е прав – ако човек рисува наред всичко, което му се изправи пред очите, сигурно ще стане добър рисувач. От друга страна … трудно е да рисуваш неща, които не ти харесват. Завиждам на художниците, които са живяли във времена, когато създаденото от човека е изглеждало красиво и не толкова еднообразно. Чудя се как хората не само привикват към грозните неща, но и започват да ги харесват.

Щедрото дърво

Точица, едно от най-любимите ми издателства , преди няколко месеца издаде нова книжка. В нея има една кратка приказка, която можете да видите на английски тук.

Струва ли си да си я купите на български на хартия? Да.

Не защото преводът  е на един от най-любимите ми преводачи, Александър Шурбанов. Не защото е отпечатана качествено и е с твърди корици. Не за да подкрепиш прохождащо издателство на хубави книги.

Казват, че историята е странна. Аз пък казвам, че е архетипна. Толкова много ситуации могат да се вместят в нея.

Днес мислех за една от тях … чудех се дали е ок (от гледна точка на вселенската хармония, разитието на човека и какво ли още не) човек да получава от някого всичките безобидни неща, които поиска – нова топка, дантелено перде, iPhone и пр. Нужно ли е да му бъде даден урок, че човек следва да се простира според чергата си, че децата в Африка гладуват и пр.? А ако човекът не е дете, а възрастен? А ако е близо до края на дните си?

Странното е, че преди години съм смятала, че човек би трябвало да бъде оставен да порасне, дори и ако го позаболи от това. Днес ми се иска да спестя каквато и да е болка на един такъв човек. Чудя се дали ще продължавам да се люшкам като махало. Убедена съм, че щедрото дърво е било щастливо до края на дните си. Може би защото е доста лесно да бъдеш щедър, колкото и налудно да звучи.

Бръмна ми главата

Опитвам се да помогна на свои близки да решат къде да депозират една скромна сума, която да послужи след някоя и друга година на внука им като стане студент. Тъкмо харесахме едни лихви и попадаме на информация, която показва, че Европейската комисия се опитвала да разследва въпросната банка. Позачетох се и разбирам, че държавата (няколко правителства подред) мощно подпомагат банката. Не знам, обаче, какво да мисля – дали това е добро за простосмъртния клиент, или ако нещо й скимне на държавата, тази банка няма да вземе да фалира и простосмъртните клиенти да не могат да си вземат парите или поне не навреме. Не че разбирам нещо от банки, но имам спомени от младостта си, когато много хора изгубиха всичките си пари заради банките, в които ги държаха. То и да разбирах, ако ми потрябва да взема заем, не мога да променя факта, че банките могат да променят договорения лихвен процент.

Зачитам се в следващи материали, изскачат имена, които не съм чувала, понеже не следя новини … не че сама не съм забелязвала как се назначават парашутисти и как нищо не им се случва на хора, които очевидно злоупотребяват с много пари и власт, но чак толкова пари и чак толкова власт … не че рационално не съм го знаела, но, по дяволите, имам приятели, които НАИСТИНА живеят с 500 лв. на месец, от които изплащат и заем не за глезотии, а за насъщни неща – да, примерно семейство с дете-ученик.

Не че не го знам рационално, но просто не всеки ден мисля за това, че срещу всеки от нас може да бъде заведено дело, които да му съсипе живота – понеже едни големи пари се плащали за да се правят такива дела. Все ме успокояват, че за нас простосмъртните не се отнасят тези неща, но аз пък познавам именно простосмъртни, на които им се случват ужасни неща – като на Макс, който прекара месеци в ареста, неоснователно обвинен в грабеж, а после и осъден, и да, накрая оневинен, ама ако беше още по-простосмъртен и жена му беше неграмотна / нямаща достъп до Интернет и достатъчно доходи, щеше да си полежи в затвора.

Как да живее човек? Да се интересува ли от нещата, върху които изглежда че няма контрол или да не се? Хайде, да отивам да си нагледам супата.