Родители и училище

От неотдавна Законът за предучилищното и училищното образование дава възможност на родителите, които не желаят децата им да посещават училище да ги образоват у дома. Това обаче не означава, че в България имаме свободата да провеждаме това, което в други страни се нарича „домашно образование” (homeschooling).  В България родителите трябва да се съобразяват с образователните стандарти, определени от образователното министерство, а освен това децата им трябва да се явяват на изпити за да показват, че покриват успешно учебния план. Ако не се справят, следва да бъдат пренасочени към друга форма на обучение. Това означава, че имаме свобода, но не съвсем.

Ако родителите имат различни от официалните стандарти виждания за това какво е подходящо да учи детето им на тази възраст и не покрият изискванията, по закон трябва да кажат „Сбогом” на домашното образование, защото домашното образование в законния си вариант трябва да просто да пренесе у дома училищното образование. Разбира се, у нас расте броят на семействата, които провеждат домашно образование без да се съобразяват със закона, но това означава, че са уязвими.

Не съм провеждала статистическо проучване, но ми се струва, че у нас преобладаващите нагласи на хората са, че трябва да има определени от държавата стандарти и те задължително да се покриват в указания ред с указаната скорост за всички ученици. Предполагам, че именно затова и законът ни е такъв. В други общества обаче има голям брой хора, които приемат, че различни виждания за образованието са съвсем легитимни, затова и техните закони позволяват домашно образование, организирано изцяло по преценка на семейството, както и съществуването на алтернативни училища, които не се съобразяват със „спуснати отгоре” програми и стандарти. Дори съществуват много такива училища, които функционират благодарение на публично финансиране. Това е вярно както за САЩ (т.нар. чартърни училища), така и за Европа.

Ако у нас по закон родителите са лишени от правото да вземат свободно сериозни решения за образованието на децата си, тогава би трябвало училището да поеме сериозно отговорността да образова децата добре. На практика обаче училището не поема тази отговорност. По какво съдя за това? По отвращението, което образователният процес предизвиква у учениците и по плачевните резултати, които много български ученици показват на изпити, както и по моя скромна субективна преценка на човек, работещ с ученици, разбира се. Освен това, все повече учители са убедени, че за неуспехите на учениците са отговорни основно родителите, дори и в случаите, в които учениците прекарват целия си ден в училище, посещавайки занималня.

Спомням си времената, в които учителите не очакваха нищо от родителите ни, работеха с около 40 деца в клас и много по-голям дял от учениците знаеха и можеха много повече неща отколкото знаят и могат учениците днес. И тогава родителите нямаха свобода, но образователното министерство, образователните институции, както и самите учители, поемаха голяма отговорност и вършеха работата си наистина сериозно. Частните уроци бяха изключение, както и родителската помощ.

Струва ми се, че днес, когато държавата не успява да поеме реална отговорност и да се справи, би трябвало да даде свободата на родителите да поемат отговорност и да образоват сами децата си или пък да изберат да се доверят на алтернативни училища.

Реклами

В часа на шарената мъгла ми е все по-трудно да бъда учител

Преди малко четох мейл от мой ученик и нямам никаква идея какво да правя сега. Би трябвало да му отговоря и да продължа работата си с него, но не знам какво да му  кажа. Той, родителите му и аз очакваме да си свърша работата, но аз не успявам. С всяка измината година ми е по-трудно и ако правилно разбирам тенденцията, скоро ще се провалям в повечето случаи.

Преди десетина години всяка седмица получавах от повечето си ученици дълги писма, на които пишех дълги отговори. В клас разговаряхме разпалено с часове, проследявахме различни теми в ширина и дълбочина, преливахме в нови, и аз имах чувството, че успявам да подготвя значителна част учениците за смислен старт в университета и да им дам перспектива за живота отвъд формалното образование.

Всъщност като го описвам така, звучи идилично, а всъщност в много от случаите не е било – и тогава съм имала своите фрустрации и възмущения, усещането, че нещата се получават все по-трудно с всяка изминала година.  Но общата картина изглеждаше както я описах, а сега изглежда доста различно.

Тази година, обаче, все по-често мисля за това, че повечето ученици всъщност не се интересуват от нищо. Разбираемо е, че в училище им е скучно, чуждо и често непонятно, че са отвратени от изучаваните предмети – това не е новост. Проблемът е, че вече не ги интересува и нищо друго (ако не броим грижи за здравето и външния вид, компютърни игри, браузване във Фейсбук и клюки).

Много по-смислени и задълбочени разговори се получават на курсовете ми в бежанския лагер. Въпреки че хората там от доста време нямат кой знае какъв достъп до информация, а мислите им ежечасно са фокусирани върху оцеляването. Чудя се дали е така понеже са от друго поколение и средната възраст е около 30.

Допускам, че има множество фактори, които допринасят за случващото се с учениците, но няма да се опитвам да ги обсъждам в този  текст. Просто искам да споделя тревогата си.

Бих искала да уточня, че не става въпрос за нещата, за които в България обичайно се подиграваме; не става въпрос за правопис или за обща култура. Лошият правопис е поправим, пък и макар и лош ни позволява да общуваме … стига да има за какво. Общата култура е нещо относително и човек винаги може да научи някой неизвестен за него факт … стига да го интересува.

Проблемът е че светът е обвит в шарена мъгла, а любопитството на учениците е толкова слабичко, а способността им да се фокусират и да изследват нещо (дори и ако им е интересно) е нищожна. Те се лутат в безрадостна скука и добре че имат смартфони за да браузват Фейсбук или някакви картинки.

Личните ми усилия се все по-безрезултатни и не знам какво бих могла да направя сама за да помогна на изгубените в шарената лепкава мъгла. И докато преди малко мислех всички тези неща, попаднах на статия в „Дневник”, която показва доста тъжни статистики за младите хора у нас – солиден процент отпадат от образованието. Много хора се успокояват с мисълта, че тези хора са предимно от ромското малцинство, но всъщност не е така и за мен това не е новост. Същите тези хора се тревожат, че ромското малцинство ще стане мнозинство.

Споделените ми непосредствени наблюдения, обаче, са върху извадка от българи (и нищожен процент турци), учещи в елитни гимназии.

Днес не мога да ви предложа анализи, изводи и решения. А решения не вярвам да мога да предложа въобще в обозримо бъдеще. Сам човек толкова може.

„Игралното“ училище в бежанския лагер в Харманли / Harmanli refugee camp play school

playschool_prafs dress whcpcbwbn

(Find English below)

Бежанският лагер в Харманли е временен дом за над 500 деца. Повечето от тях прекарват около 6 месеца там. Заради войната и други проблеми по родните им места и по пътя им към България, някои от тях никога не са тръгвали на училища или пък са прекъснали училище за 2-3 години.

В бежанския лагер в Харманли никога не е имало детски площадки или формално образование за децата. Нашето най-успешно и регулярно образователно начинание досега е неформалното „игрално” училище, стартирано от две от нашите доброволки – екип от майка и дъщеря, които са квалифицирани учители от Великобритания. То работи три дни в седмицата и обслужва 200 ученици на възраст от 4 до 14 години. Асистентите са две момичета бежанки в гимназиална възраст и три по-малки.

Подобно на всички други образователни дейности, които ние, доброволците, организираме в лагера, училището не е получавало финансиране от правителството, ЕС или други организации. УНИЦЕФ ни изпрати няколко кутии с пособия за училище и детска градина. Всички играчки и арт / крафт материали са от наши приятели и други частни лица, предимно от Полша, Великобритания и България. Всички дървени неща (замъци, кукленско кухненско оборудване, сандъци и пр.), всички килими и пердета са произведени в дома на учителите от тяхното семейство.

Философията на училището е, че всички деца могат да учат чрез игра, че трябва да учат със свое собствено темпо, че училището не е само за академично учене, но и за развиване на емоционални и социални умения. Всяко дете, което се появи на вратата е добре дошло, включително дете със специални образователни потребности, дори и ако е в инвалидна количка, с церебрална пареза и не умее да говори.

Можете да си представите, че с 200 деца, които посещават училището три пъти седмично, материалите постоянно се изчерпват, въпреки изобретателността, която сме развили по отношение на рециклирането. Бихме приели дарения от хартия, бои, лепило, всякакви хоби материали и дребни играчки.

Можете да следите Фейсбук страницата ни за да видите как нашите ученици се забавляват, учат и растат.

English

Harmanli refugee camp is the temporary home of over 500 children. Most of them spend around 6 months there. Because of war and other problems in the places where they come from and on their way to Bulgaria, some of them have never started school or they have been away from school for 2-3 years.

There have never been playgrounds or formal educational facilities and activities for children at Harmanli refugee camp. Our most successful and consistent educational endeavor so far has been the informal play school, set up by two of our volunteers – a mother and daughter team of qualified teachers and play workers from UK. It operates three days per week and accommodates for 200 students aged 4-14. The teaching assistants are two teenage refugee girls and three younger ones.

The school, just like all educational activities we, volunteers, run at the camp, has never received any funding from the government, EU or other organizations. However, we have received several school and kindergarten boxes from UNICEF. All the toys and craft materials have come through our friends and other private citizens, mostly from Poland, UK and Bulgaria. All the woodwork (castles, toy kitchens, boxes, etc.), carpets and curtains have been created at the teachers’ house by their family.

The school subscribes to the philosophy that children can learn through play, that they should learn at their own pace, that school is not only about academic studies but also about building emotional and social skills. It is an inclusive operation which teaches all children who turn up at its door, even the ones with special educational needs, even if they are in a wheelchair with cerebral palsy and cannot speak.

As you can imagine, with 200 children who attend the school 3 times per week, we are constantly short of supplies though we have become really inventive with our recycling. We would accept paper, paint, glue as well as other craft resources and small toys.    

You could follow our Facebook page to see how our students are having fun, learning and growing up.

Ще тръгнат ли децата бежанци на училище? / Will refugee children start school in Bulgaria?

(Find English translation below)

Наближава началото на новата учебна година. Държавата дава противоречиви сигнали за това доколко е готова да даде възможност на търсещите закрила и получилите статут деца да тръгнат на училище. От една страна чуваме, че това може да не се получи, тъй като са нужни промени в правилата и пр., а от друга страна чуваме, че имало чудесни условия за това, но нямало желание от страна на бежанците.

Това, което аз знам със сигурност е, че нормативно разполагаме с наредба, която не е валидна, тъй като се основава на вече несъществуващи членове в Закона за убежището и бежанците, в която някои от действащите лица са вече несъществуващи институции и пр.

Друго, което знам със сигурност е, че за да се запише на училище дете, идващо от друга страна, то трябва да предостави документи за завършен клас – оригинални, подпечатани не само от училището, но и от други институции, например министерство на образованието, външно министерство, които след това да бъдат заверени в посолства, а после в българското външно министерство.

Освен, че таксите за всички тези заверки са непосилни за някои хора (например аз платих 120 лв такси на заверяващите институции за документ за завършен 9 клас от Сирия), проблематично е и снабдяването с подобен документ. Не е достатъчно училището, в което е учило детето да е оцеляло и да работи, но и някой да успее да се свърже с училището и оттам се съгласят да издадат и изпратят документ. Аз успях да направя това, но за да получа документа е нужно да платя $600 (без пощенските разходи) – част от тези пари е за подкуп на служители в министерствата, друга част за подкуп на разни въоръжени хора, които спират пътуващите за Дамаск от обграденото с армия населено място, в което се намира училището. И част от парите е за този, който рискува да не се върне жив с документа.

По какъв начин търсещ закрила или получил такава в България може да се запише в училище ако няма документи? Все още никой не знае, дори Министерството на образованието и науката.

ENGLISH

The new academic year is starting on the 15 September. Is Bulgaria prepared to give asylum seeking and refugee children the opportunity to start school? Authorities offer us contradictory messages: on one hand, we hear that these children may not be able to enroll at school as some regulations have not been changed yet, etc.; on the other hand, we hear that school starting is easy, but refugees do not want to send their children to school.

What I know for sure is that Bulgaria has some regulations that are not valid as they are based on articles which have been deleted from the Law for Asylum and Refugees, in which some of the agents are no longer existing institutions.

What I also know for sure is that in order to enroll at school a child coming from a foreign country, he has to provide documents proving that he has completed a certain grade – originals, stamped not only by the school but also by other institutions, for example the ministry of education, the ministry of foreign affairs, which, in their turn, should be stamped by embassies and the Bulgarian ministry of foreign affairs.

Some of these fees are unaffordable for some people (for example, I paid 60 Euro to have a Syrian 9th grade school certificate stamped). Besides, it is not easy to obtain documents in the first place. Schools might be destroyed; if they are not, you have to find a way to contact them, and then they should agree to issue a document and send it. I did that, but in order to receive the document, I need to pay $600 (without postal expenses) – part of this is to bribe ministry officials, another part to bribe armed people who are stopping travelers, and part of the money is for the guy who is risking his life to have the papers stamped.

What is the way for an asylum seeker or a refugee to be able to enroll at a Bulgarian school without school documents? At that point nobody knows, even the Ministry of Education and Science.

 

Простички размисли за грамотността

Напоследък все слушаме оплаквания колко са неграмотни младежите и децата. Имам простичка теория защо се получава така и какво би могло да се направи. Но първо ще споделя нещо:

Имам син на 20. Никога не сме полагали специални усилия за да го научим да пише добре – нито на български, нито на английски, но той няма никакви проблеми да пише добре на двата езика. Защо? Защото е чел доста.

Той четеше доста, така както и аз четях доста като дете. И двамата не сме били насилвани да четем. Една от важните причини да четем е тази, че четенето не е било нещо ужасно трудно и мъчително за нас. Било ни е лесно, защото преди да започнем да четем сме имали доста богат речник и ни е било лесно да разпознаваме повечето думи. Когато разбираш думите, четенето е на само по-лесно, но и смислено и приятно занимание. Предполагам, че повечето от вас са пробвали да четат на чужд език текстове, в които има много непознати думи – ето така можете да се почувствате и когато четете на родния си език ако не знаете доста от думите в текста.

Съгласна съм, че децата могат да започнат да четат с простички текстове, но тези простички текстове бързо омръзват и доскучават.  В момента виждам по книжарниците една поредица  книги за момиченцето Дора – написана специално за да помогне децата да се научат да четат.  Пробвах я … доста изсмукана от пръстите и бедна – реших да не я купувам на тригодишния си син ( точно на 3 години и 3 месеца в момента) – та той вече е „чел“ три романа на Туве Янсон и е започнал четвърти ( и не сам това).  Предполагам, че децата, които нямат богат речник и не биха се справили с книгите на Туве Янсон, ще предпочетат някое филмче пред книгите за Дора. Напълно ги разбирам.

Малкият ми син има удивително богат активен речник, доста по-богат от този, с който си разговаряме ние, възрастните около него, в битовото си ежедневие.  Как така? От „четене“ на книги, ето как.  Той почти всеки ден „чете“ минимум час – кара ни да му четем и не иска да спираме – да, може да издържи минимум 50 минути без прекъсване, стигал е и до час и половина.  И тъй като вече знае доста от четивата наизуст, „чете“ и сам ако няма кой да му обърне внимание – разглежда картинките и рецитира по тях.

Предполагам, че някой ден, когато започне да се опитва да чете наистина, ще му бъде доста по-лесно и приятно отколкото на много други деца.

Мисля, че много деца имат проблем с четенето и заради това, че са започнали да гледат филмчета преди да четат. Нашият син започна да гледа филмчета на около две и половина, но времето е ограничено – 30 минути Бейби ТВ докато обядва и 30 минути Лего филмчета, понякога гарнирани с Маша и мечока или нещо с коли – вечер. За някои родители това е прекалено много предполагам, но за нас е ОК.

Ако си израснал първо с филмчета и после не успеят да ти представят книгите по пленяващ начин, няма как да ги обикнеш. А нашето момче открива света първо чрез книгите и знае от тях какво ли не – за строителството, корабите, вулканите, електроцентралите и пр. Да, знае и че в Интернет можеш да намериш филмче и да видиш вулканите в действие.

Разбира се, нещата може да се променят. Колкото повече стоиш на компютъра и търсиш информация, скачаш от тема в тема, толкова по-трудно се концентрираш за по-дълги четива. (Ето една интересна книга по темата). Чудесен пример за това е големият ми син, който преди да започне гимназия четеше на един дъх 150 страници, но след това, с всяка измината година четеше все по-малко и прекарваше все повече време, скачайки от един на друг сайт.  Така че никой не е застрахован от закърняване на отлично развити умения – всички го знаем.

Но какво да правим ако нямаме време да четем на децата? Някога имаше плочи с приказки и много деца слушаха, дори в училище ни пускаха. Аудио-книгата или аудио-театърът е нещо доста по-различно от телевизия – там имаш чист текст и за да разбираш и изпитваш удоволствие, трябва да си фокусиран върху думите.  Дори повече отколкото в детска книга, където все пак има илюстрации.  Но аудио-книгите могат да дойдат все пак след като сте разказвали на детето и е посвикнало да слуша. Аз разказвах на малкия ми син още преди да навърши една година. И още преди да започне да говори с цели думи, а само маркираше думите с по един звук (например за себе си казваше „пъ“), той се включваше в разказването.  Макар и да ви изглежда безсмислено ретро, можете да пробвате и от онези филмчета, които се прожектираха в тъмното на бял фон – кадърче по кадърче, а някой трябва да чете буквите под картинките.  Предполагам, че за децата би било доста приятно и някак тъмно-мистериозно 🙂

Войната на сугестопедите

Доскоро Ванина Бодурова беше единственият човек, който обучаваше сугестопедагози у нас. Монополът й се разклати и тя премина в открити нападки срещу евентуалните си конкуренти. С официални изявления във Фейсбук. На мен не ми е тъжно за това. Беше крайно време хората да започнат да осмислят истината: Ванина Бодурова НЕ Е единственият сугестопедагог, който е способен да обучава учители.  Надявам се скоро някой друг да започне да организира обучения за учители и да бъде по-отзивчив, да не бъде фокусиран върху монополизирането на сугестопедията, да не бъде движен от суетата си.

Ето Фейсбук групата, от която се надявам да се самоорганизира  истинска сугестопедична демократична общност. Сугестопедия със система.

Ранно професионално ориентиране?

Новите идеи за българското образование включват ранно професионално ориентиране. Вашето мнение? Кога трябва да започне професионалното ориентиране и кой следва да го върши?