Анатол Франс в детската градина

pchelitsa

Както вече писах в предишния текст „Вирджиния Улф в детската градина“, издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След „Вдовицата и папагалът“ побързах да купя книгата с две истории на Джеймс Джойс,  за която няма да пиша, понеже не се хареса нито на мен, нито на детето. Харесахме, обаче, „Пчелица“, която можете да купите онлайн (хартиено копие с цветни илюстрации) или да свалите безплатно от Читанка (с черно-бели илюстрации).

Книгата е 114 страници и се чете на един дъх, а после веднага се препрочита. Разказва се за двама малки благородници, момче и момиче, които се впускат в опасно приключение и единият е отвлечен от русалки, а другият от джуджета. Краят е щастлив.

Какво е по-специалното на книгата? Красивият и богат изказ, както и не толкова елементарната ситуация. Децата не са просто отвлечени от злодеи, а от същества, които превъзхождат хората със знания, таланти и умения, а джуджетата, освен това са и много мъдри и добри, но все пак си имат и някои емоционални слабости. Така че ставаме свидетели на дилеми и душевни борби – неща, които не са чак толкова обичайни за детските книги. Другото специално нещо е срещата със смъртта на родител, още в началото на книгата – доста по-продължителна среща отколкото, например, в „Снежанка и седемте джуджета“.

Все още не съм купила другите две отпечатани книжки. Ще докладвам за тях по-късно.

 

Вирджиния Улф в детската градина

ulf papagala

Днес с детето (кандидат-първокласник) прочетохме една книга на Вирджиния Улф. Знаем, че В. У. не пише за деца, нито пък е лек автор, а детето съвсем не е дете-чудо (но пък е свикнало да му четем по много). На детето му хареса, а на мен ми беше много приятно да я чета. Бързам да препоръчам.

Това, което ме накара да се чувствам по-специално беше фактът, че езикът не беше опростен „за деца“ и авторът не се вдетинява, а си разказва историята така, както би я разказвала и на възрастни, или хайде нека да е на поотраснали деца. В същото време, никак не е сложна за разбиране от малки деца, на които се чете повечко и имат сравнително богат речник за възрастта си.

Илюстрациите също са необичайни за детска книжка, малко на брой и почти монохромни, но поне на мен ми изглеждат съвсем подходящи.

Историята е мъъъничко свръхестествена и малко напрягаща, но не е от тези, които не могат да се четат за лека нощ. Има и поука (за който може да си я извлече), а също и щастлив край.

Добрата новина е, че издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След книжката на Улф, започнахме още една и ще търся да си взема и останалите две. По-късно ще пиша и за другите книжки, а междувременно, слушайте кратичко интервю за книжките на Джойс и Улф с преводачката Иглика Василева. Съгласна съм с нея, че историята се усеща далече от духа на Вирджиния Улф и се чувствам задължена да предупредя евентуалните читатели.

Самодива, Краси Зуркова

Прочетох я бързо и успявах да не заспя след 10 страници, както ми се случва в последните месеци и с най-интересните книги. Фактът, че не се отказах и не смених четивото 2-3 дни говори в нейна полза. Сигурна съм, обаче, че не бих отделила време да я прочета отново и не би ми хрумнало да я препоръчвам. Смятам да я подаря на една приятелка, която искаше да си я купува. Не бих я задържала дори и ако имах дъщеря, която след време ще стане тийнейджърка.

Не съм чела вампирските романи, които четяха напоследък гимназистките, но предполагам, че е част от тази традиция – нещо, което всъщност не подозирах, когато я купувах. Надявах се връзката със самодивите да е някак по-фина и духовна, отколкото толкова буквална. Надявах се да прочета нещо, което се е появило в резултат на автентично архетипно преживяване или на осмисленост на архетипното на дионисиевите мистерии и самодивския фолклор.

Не съм учила в американски колеж, но ми се струва, че от други източници съм научила доста не само за бита и случващото се на кампусите, но и за духа. Така и не успях да прочета обещаната драма на „славянската душа“ в американски кампус и уроците, които може да преподаде на американските и американизираните души там. Това, което прочетох е любовна история като онези в Mills&Boon, от които съм прочела навремето цели две, понеже нямаше какво друго да чета на английски, но ако сега трябваше да избирам между това да чакам няколко часа и да убивам времето с любовен роман или да рисувам дудъли, бих избрала второто.

Съжалявам да го кажа, но това е просто фабрична торта от американско тесто с тънка глазура от балкански фолклор, а претенцията сякаш беше тестото да е нашенско. Ако искате любов, Балкани и сюрреализъм, по-добре гледайте филми на Емир Кустурица – те наистина говорят на душата.

Заглавието ще кажа накрая

Понеже обикновено подозирам, че от книгите, в чиито заглавия се споменава за храна,  бликат самоутвърждаване, „важните малки неща” и сантименталност, подминавам  рафтовете им. Не че съм някакъв сноб  или наистина разбирам от литература, но просто не ми се четат такива неща. Нямам никакво обяснение защо реших да разгледам една от тези книги, понеже съм убедена, че нито заглавието, нито корицата биха могли да ме заинтригуват, но както многократно съм забелязвала, книгите обикновено сами ме викат. На гърба прочетох, че авторката е датчанка, родена в края на 19 век и си купих книгата „за рождения ден” (13 лв).

Ако напоследък не заспивах максимум 30 минути след като започна да чета в леглото, предполагам, че щях да прочета книгата за една вечер (под 200 страници). В нея се съдържат четири истории – едната е за отдаден на изучаването на Исляма младеж и за източен ловец на перли; другата е за две благочестиви сестри – протестантки в Норвегия; третата е за богат англоезичен търговец в Китай; последната е за младо и заможно земевладелско семейство някъде в западния свят.  Историите се четат леко като приказки; сюжетите са интересни; тук-там се прокрадва някакво чувство за хумор, което не е задължително да бъде усетено; сантименталността е нулева.

Не знам с какво ми напомниха за тези разкази на Хесе. Напомнят ми и за нещо друго, но не знам точно какво – вероятно за безвъзратно отминали по-красиви времена. Тези дни докато чета приказките на Астрид Линдгрен за „времената на голямата сиромашия”, също мисля за тази красота – дали навсякъде е изчезнала или само около мен? Дали пък аз не я разпознавам?

Бих искала и аз да се науча да разказвам така, но ако не успея, със сигурност няма да задръствам нито Интернет, нито физическото пространство със своите изсмукани от пръстите истории.

Преди малко попрочетох за авторката – оказа се, че била много известна и дори номинирана за Нобелова награда. Някои от книгите й били филмирани. Мога да споделя няколко от книгите й в електронен вариант на английски; ако някой има желание да ги получи, нека ми пише. Авторката се казва Карен Бликсен и е писала под различни псевдоними. Книгата, за която писах сега, е издадена на български като „Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата” (англ. заглавие „Anecdotes of Destiny”.

За мен остава загадка къде съм виждала преди тази снимка на авторката. Дали съдбата ми изпраща знак?!? 😉

Соления залив

е малко измислено провинциално царство на българския бряг  на Черно море. Три десетилетия там управлява най-големият солоизносител от залива, мразеният и обожаван Беро-Беро – чак докато в залива пристигат „другарите” – някогашните идеалисти, които започват борба  срещу онова, което до осемнайсетте ми години се наричаше „фашистко робство”, за да наложат и запазят властта си чрез терор.

Купих романа по две причини: (1) за да науча повече за 40те години от човек, когото не познавам, но на когото имам доверие; (2) за да прочета най-после нещо от Яна Язова, една от жертвите на комунистическия терор, която не зная защо усещам близка.

Бързам да уточня, комунистическата революция се случва едва в края на романа, но се предусеща по-рано – в беглото споменаване на септемрийското въстание, в промяната на настроенията на работниците около разгрома на немските войски при Сталинград, в бомбардировките над София. Революциите и другарите настрана, „Соления залив” е истински роман, с  истински герои, а не някаква историйка, с която да се илюстрират историческите събития. 40те години са просто времето, в което се развива основното действие, но човешките души, характери, проблеми и дилеми си остават вечни. Нямаше как да не ми минат мисли за нещата, които се случват в последните години и които си представям, че може да се случат в идните. Нямаше как да не мисля за своя живот досега и затова как да живея.

„Соления залив” е мрачна книга, но в същото време някак успокояваща. Хубаво е човек да си припомни, че глупавите човешки стада винаги са съществували, че малцина се интересуват от истината и успяват да я разпознаят дори и ако е под носа им, че „белязаните с Божия пръст” не се срещат често и че не са ангели, а хора, че дори когато започнеш „да гледаш философски на нещата”, не си стигнал до непроменливо състояние на Нирвана, че най-разумното нещо е да вършиш добро, каквото и да ти струва.

Бегълката Ипсак

ipsak pic

е стара кокошка-носачка, която е прекарала живота си в клетка и е виждала света навън само когато стопаните на фермата са отваряли вратата за да нахранят кокошките или да съберат яйцата им. Тя сама избира името си, което означава листче от цвят на акация. Ипсак мечтае да се разхожда свободно на двора, да измъти поне едно яйце и да си отгледа пиленце. Лека-полека тя се разболява от отчаяние и се озовава на бунището за мъртви и болни кокошки, но оцелява. Ипсак успява да измъти яйце, макар и не свое, и да отгледа пате.  Тя и патето живеят извън фермата, на свобода, но и в постоянен риск да бъдат изядени от невестулката.

Макар че животните в тази книга мислят и разговарят, те не са точно герои от басня или пък от захаросана детска книжка. Подобно на зайците от Хълмът Уотършип, те са истински животни, които правят истински животински неща. Аз лично се чувствам много естествено когато гледам на света през очите на животните и, парадоксално, през такива книги научавам повече за човешкото състояние отколкото от онези истории за животни, чрез които се опитват да ни възпитават. Може би затова спасителят в ръжта казваше, че в коня има нещо човешко.

128 стр., 12 лв., прочетена с удоволствие с момче на пет и половина. На сайта на издателството можете да прочетете откъс. Вместо корицата, предлагам една от илюстрациите.

Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала / Ten Children Ms. Ming Never Had

Find English translation below

Съвсем не съм убедена, че хората в съвременен Китай са озарени от мъдростта на Конфуций, както твърди Ерик Еманюел Шмит, но „Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала” е добре разказана история за една достолепна чистачка на тоалетни в луксозен китайски хотел … или по-скоро историите, които тя разказва за десетте си деца, които може би са въображаеми … или пък не са? Дали поученията на Конфуций биха били толкова интересни и впечатляващи ако не бяха вплетени в този контекст? Не ме разбирайте погрешно – това не е някакво поп-конфуцианство по начина, по който Елиф Шафак пише поп-суфизъм. Това е прекрасна малка книга без бръщолевене и превъзнасяне.

EN

Éric-Emmanuel Schmitt claims that people in Modern China are enlightened by Confucian wisdom, but I am quite skeptical about this. However, Ten Children Ms. Ming Never Had is a really well-told story of a respectable toilet cleaner at a luxurious Chinese hotel, or rather … it is the stories she tells about her ten children who might be in fact imaginary … or are they not? I wonder if Confucian teachings would be so interesting and impressive outside this context. Don’t get me wrong – this is not pop-Confucianism the way Elif Shafak writes pop-Sufism. This is a splendid little book without any bla-bla or exaltation.