За образованието, бизнеса и свободата

Най-после успях да дочета две книжки, които се случи да чета едновременно. Прилежно си записах интересна библиография и пр. информация в специалната тетрадка и сега бързам да споделя и с вас.

Вече съм писала за две от книгите на онези симпатични немци Аня Фьорстер и Петер Кройц (тук и тук). Сега прочетох и третата (тук е на немски)преведена на български. Тя е  за това какво да се прави с човешкия потенциал в организациите, за това че ако искаме една компания да преуспява, трябва да осигурим на работещите в нея свободата и пространството, в което да се чувстват спокойни да творят, критикуват и рушат. Не е просто призив към мениджърите, обаче, и би била полезна (подобно на предишните две) на учениците, на които предстои да вземат решения за бъдещото си образование и кариера, понеже им показва възможните профили и кръгове, в които биха могли да се озоват в една съвременна успяваща компания, както и възможността да не се озоват в такава компания, че дори не винаги да имат работа. Може второто да е нежелано, но пък първото никак не е лесно, особено ако човек просто не може да се престраши да бъде творец или пък е толкова осакатен от училището си, че му липсват ключови умения и нагласи, които не се създават бързо и лесно.

Другата книга е „Митът за дисциплината” (Beyond Discipline) на Алфи Кон (Alfie Kohn). Каква е връзката между книга за педагогика и книга за бизнес? Това, че днешните ученици са утрешните възрастни на пазара на труда. Педагогическата книга може изобщо да не се интересува точно от този факт, а бизнес книгата може изобщо да не се интересува от състоянието на училищата, но връзката е твърде натрапчива в главата ми – може и да е заради това, че от една страна съм учител, а от друга се опитвам да подготвя учениците именно за оцеляване и успяване след завършване на формалното образование и съм убедена, че второто зависи в огромна степен от състоянието на училищата за огромната част от децата.

Педагогическата книга развива тезата, че налагането на дисциплина по какъвто и да е принудителен или манипулативен начин пречи и на образованието и на израстването на зрели, отговорни и добри хора, както и на съществуването на грижовни общности. Тя показва, че алтернативата на дисциплината не е непременно хаосът и настоява, че има връзка между конкретния изучаван материал и начин на преподаване (от една страна) и поведението на учениците в класната стая (от друга страна).  Именно това повтарям от години – няма как всеки ден да потопяваш учениците в скука и да очакваш да стоят като препарирани и да мълчат. Още по-странно е да им предложиш нещо интересно и вдъхновяващо и да настояваш да стоят като препарирани и да мълчат.

Но не е достатъчно просто да свалим белезниците от ръцете на децата и да им отпушим устите. Ако направим само това, наистина ще получим хаос. Важно е да се стремим към изграждане на грижовни личности и общност като сами даваме пример. Важно е да дадем истински права на децата, което да им помогне да се научат да поемат истинска отговорност.

Общото между двете книги е и това, че никак не е лесно ако държиш в ръцете си власт (като учител или мениджър, например)  да се откажеш от нея – не непременно защото си опиянен от властта и не искаш да я делиш с другите, а защото се страхуваш от хаос и провал. Съгласна съм че е основателно да се страхуваш от тези неща ако дадеш власт и свобода на хора, които никога не са боравили с власт и свобода и всъщност може и да не искат или да не им стиска да го правят. Това, обаче, не може да служи за аргумент  в защита на диктатурата в класната стая и в офиса.

Реклами

България каквато е била и можеше да бъде

Един от онлайн фаворитите ми, Зелен Бетон, който няма блог, но пише впечатляващи коментари в блогове, се съгласи да публикувам коментара му по мой текст като отделна публикация:

Като малък намерих на тавана паспорт на единия ми прадядо. Черен, ожулен от носене, с царския герб и дъговиден надпис „Царство България – Royaume de Bulgarie“. Вътре всичките му страници бяха пълни с гранични печати – от комшийските страни до Италия, Швейцария, Франция, Белгия и Германия. Явно си е извадил нов, защото в тоя е нямало повече място. Паспортът трябва да беше някъде от 30-те години, защото помня, че имаше немски печат с орел и пречупен кръст (момчешкият ми акъл, естествено, се впечатли най-вече от това).

Прадядо ми е бил обикновен селски търговец. Вярно, с дюкян и двукатна къща на чаршията, в голямо и богато (тогава) село в равнините на Северна България; вярно, носел е на прабаба ми капели от Виена и платове от Брюксел, но… селски търговец. В изостанала аграрна България, започнала да се гради като независима държава от едва 50-тина години. В континент, който само 15-тина години по-рано е бил арена на световна война.

Човекът никога не се е занимавал с политика, нито е бил масон или част от нечий „приятелски кръг“, нищо такова. А е можел да си позволи (и е имало обществено-политически и икономически условия спокойно да го прави) да ходи да сключва сделки из Европа. За качествена стока. За собствения си дюкян и за някои по-дребни търговци от околните села, на които е продавал на едро. Търгувал е в австрийски шилинги, швейцарски франкове и немски райхсмарки (и счетоводни книги намерих). Това е по времето, когато на българските левове е пишело „БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА БАНКА плаща предявителю въ замяна на тая банкнота СТО ЛЕВА ЗЛАТНИ“…

Айде сега да си приказваме за европейско икономическо пространство, Шенген, нива на потребление, жизнен стандарт, стабилност на икономическата среда, отношение към малкия бизнес… :)

Не помня къде е този паспорт, със сигурност обаче не съм го изхвърлил. Няма как да изхвърля толкова красноречиво доказателство колко жестоко Европа (и България в частност) е била дръпната назад от злощастното съчетание от фашизъм, последван от комунизъм. Ако тия двете черни дупки не бяха препречили пътя на спокойното еволюционно развитие… не съм сигурен дали ни стига фантазия да си представим къде бихме били сега.

За котките и хората

Има котки, които не ловят мишки, защото редовно получават храна. Има програми за справяне с бедността, които я увеличават. Това са нормални неща – в каквото инвестираме, това и получаваме: мързеливи котки, зависими хора.

Не казвам, че е лошо да нахраниш гладния – това понякога е животоспасяващо. Проблемът е, че човек огладнява всеки ден, така че ако се опитваш да се справиш с бедността като непрекъснато храниш гладните, е по-вероятно да насърчиш и други гладни да се наредят на опашка за твоята храна, а се оказва, че не разполагаш с вълшебната кърпичка, която прави храна от нищо.

Не става въпрос само за това, че докато раздаваш баници все ще се намира кой да ги изяде, а за това, че дори хора, които биха искали да разчитат на себе си понякога нямат друг избор освен да разчитат на подаяния.

Сред тях има много хора, които не могат да видят съществуващи възможности, нямат знания и умения. Да помогнеш на такива хора е много, много трудно.

Има, обаче, такива, които имат отлични идеи и ресурси за осъществяването им, с едно изключение – малко пари, с които да стартират проекта си. Тези хора нямат близки, които да разполагат с нужните пари, нямат и кредитна история или пък стабилни доходи, така че да вземат кредит от банка. Разбира се, те могат да се обърнат към някоя от организациите / хората, които дават заеми на точно такива като тях, но тези заеми са с големи лихви.

Да помогнеш на такива хора е много, много лесно. Има организации, които свързват  нуждаещите се с желаещите да помогнат като предоставят безлихвен заем.  Една от тях е Kiva. Тя представя на сайта си всякакви достойни за финансиране проекти, които можеш да подпомогнеш с 25 долара. Разбира се, ако имаш възможност и желание, можеш да предоставиш заем за много повече, дори да финансираш изцяло определен проект. Когато ти върнат заема, можеш да го инвестираш отново и да помогнеш и на други хора.

Това се нарича микрофинансиране и е пример за социално предприемачество.

По този начин, вместо да храниш гладния с парче от и без това малката пица, помагаш гладният да се превърне в един от тези, които носят продукти и влагат труд за приготвянето на по-голяма пица.

Връща ли се часовникът назад?

Не смятам някога да издам книга с текстовете от този блог, нито пък ме привлича идеята да си купувам хартиено издание на текстовете на други блогове, но истината е, че си купих блога на Умберто Еко на хартия. Всъщност това не е блог, а статиите, които е писал редовно в продължение на пет години за два италиански вестника. Понеже не знам италиански. А не защото съм някакъв маниак на тема Еко – би било куул да бъда, но признавам, че съм чела само известен брой есета и толкова, а „Името на розата” съм гледала на кино като ученичка в гимназията (наистина ми хареса, за разлика от другия филм по нечетена от мен книга – „Шифърът на Леонардо”).

Другата истина е, че четох книгата прекалено дълго време, и докато отново ми се отвореше възможност да почета, вече бях забравила предните статии, а по принцип паметта ми за книги е къса. Така че си спомням почти нищо.

Тогава за какво пиша това ревю?!?

Защото искам да споделя, че ми беше приятно да знам, че някъде по света умен, ерудиран и ангажиран човек като Еко намира време редовно да пише статии във вестници. Вярно е, че повечето хора предпочитат телевизия, но все пак  е важно, че Еко е още жив, че не са му спретнали някой секс скандал за да го дискредитират, че все пак на статиите му могат случайно да попаднат хора, които да решат да продължат да го четат.

Приятно ми беше да знам, че Умберто Еко разсъждава като мен и ако беше попаднал на блога ми (примерно на хартия, в превод на италиански), щеше да кима одобрително 😉

Може и да ми беше някак тъжно да си дам (не за пръв път) сметка, че по-голямата част от хората тъне в невежество и прави глупави избори, без значение дали се намират в първия, втория или третия свят. И все пак ми беше някак странно успокоително да чета Еко – да осъзнавам, че въпреки това някак се отвоюват територии за Истината и Свободата – успокоение, което не получавам за пръв път.

И все пак за какво иде реч? За съвременните войни, за Берлускони в частност и политиката по принцип, за медиите, дори за Дан Браун („Шифърът на Леонардо”). И за много други неща, които не мога да си спомня.

Лека нощ.

Да балансираме Андрей Райчев

Един млад човек, вече бивш комунист, сподели с мен публикация на в. КУЛТУРА – интервю с Андрей Райчев – за капитализма, класите, консуматорите и пр. Както обикновено, Райчев говори умно, сладкодумно и уверено  – просто харизматично. Докато четях, се възхитих на много моменти, понеже изразяваха изводи, до които съм стигала и аз. Други моменти, обаче, ме оставиха усъмнена и нащрек. Стори ми се, че нещичко се спестява, че другичко се преиначава, но всички тези неща няма как да бъдат забелязани от някои млади хора, на които не се е налагало да хранят семейство с 3 долара месечна заплата, например.

Материалът звучи красиво сам по себе си, но  ако при четенето на такива текстове естетиката не е най-големият ви приоритет, можете да хвърлите по едно оче на коментарите (на три страници).

Освен това, ако искате да виждате по-ясно нещата, си струва да инвестирате и малко време в придобиване на икономически познания. Използвам случая да препоръчам едно книжле, което прочетох тези дни – Какво всеки трябва да знае за икономиката и просперитета. Ако смятате, че парите идват от Държавата, прочетете не само моето обяснение откъде пък идват парите В държавата,  но и Икономиката в един урок.

Но нека се върнем на първата спомената книга. От нея ще научите доста за връзката между държавата и икономиката, или иначе казано за връзката между политиката и икономиката. Ако (като мен) смятате, че който трупа знания и мъдрост не трупа тъга, а сее щастие не само за себе си, но и за целия свят, ще останете с приятното чувство, че благодарение на знанието можете поне мъничко да допринесете за благоденствието на хората.

Размисли и мечтания след предварителните избори

Вчера гласувахме на предварителните избори за президент на Синята Коалиция. В края на деня в нашия град бяха гласували нищожен брой хора. Това може да има много обяснения, но те не могат да отменят факта, че местните сини не са си мръднали пръста да разпространят информация за изборите.

В последните дни имаше плакати на кандидата на СДС, но какво от това? Нямаше информация кога и къде може да се гласува. Ако не бяхме проверили в Интернет, и ние нямаше да знаем. Всъщност, наложи се да се разхождаме напразно, защото се оказа, че секцията, в която щяхме да гласуваме била закрита. Добре, че вкъщи винаги има някой онлайн, та можехме да му се обадим и да провери къде има други секции.

Имам чувството, че в тези избори, поне в нашия град, са участвали почти само партийни членове и техните близки. За останалите това е било възможно само при много силна мотивация, неограничен достъп до мобилна комуникация и Интернет. Мисля, че това е типично за профила на избирателите на Синята Коалиция. И все пак, ако сините искат да продължат да участват в политиката, трябва да намерят начин да стигат до повече хора.

Единият начин е чрез местните активисти, на които трябва да се помогне да осъзнаят, че инвестирането на мъничко парички и свободно време в промотирането на предварителните избори създава видимост за СК в населените места, и оттам допринася за популярността на сините на следващи избори. Активността не бива да се свежда до разлепяне на плакати, обаче.

Другият начин е чрез повече активност в най-популярния тип медии – националните телевизии. Истина е, че дори аз, която нямам телевизор и от време на време попадам край такъв по време на сутрешния блок на БТВ, съм забелязала, че напоследък там се появяват лидери на СК, но нямам поглед върху другите телевизии и часови пояси.

Третият начин е редовно присъствие в пленарна зала и парламентарни комисии, участие в обсъжданията, гласуване и обясняване на позициите, разгласяване на думите и делата.

Ясно е, че с последните две неща не казвам нищо ново и вероятно изглежда безсмислено да ги препоръчвам на СК при положение,            че тя ги прави, но … нека споделя, че последните няколко пъти, когато гледах Иван Костов и кимах съгласително, се питах каква част от българските избиратели са в състояние да го разберат. Не, не защото говори прекалено сложно или неразбираемо, а защото голяма част от хората дори не си правят труда са се опитват да разбират от политика и икономика.

Политиката и икономиката у нас се считат за теми, в които не е нужно човек да се задълбочава, защото всички са маскари и всичко е изгубено от самото начало, а освен това не е прието те да бъдат тема на разговор в свободното време.

Аз самата се интересувам от тези неща едва отскоро, а съм на 40 години и все си намирам оправдание, че преди това съм била твърде заета с работа и сърдечни проблеми и не ми е оставало време и пр. Но не по-малко заети с работа са били и работниците, които навремето са се борели за трудовите права, които днес се смятат за даденост; предполагам, че и те са имали сърдечни проблеми. Но част от тях са крадяли от малкото часове за сън, за да четат. Част от свободното им време след работа или в единствения почивен ден е било посветено на посещение на лекции и участие в дискусии.

Днес повечето хора у нас работят по-малко от въпросните черноработници и не са толкова преуморени. А има и безработни, както и наскоро пенсионирани. Има и поотраснали тийнейджъри, на които предстои да станат възрастни. Така че ако има желаещи, които да просвещават населението, биха могли да се опитат да намерят начини.

В най-смелите си мечти си представям как хора с различни, и дори противоречиви идеи се срещат в цивилизован дебат пред жадна да отрие истини публика или пък организират дейности, с които да демонстрират валидността и превъзходството  на идеите си. Едни биха могли да учат ближнитена предприемачество, други да си създават кибуци и пр. А представяте ли си същото цивилизовано съревнование на идеите да се осъществи в областта на религиите, или пък да срещне вярващи и невярващи и пр. – всякакви идеи. А един ден културата на стремеж към осмисляне ще бъде толкова силна, че дори няма да има нужда от просветители – хората сами ще търсят.

Бг домати

Наскоро гледах по телевизията един български производител на домати, който каза, че ще изхвърля готова продукция, понеже стоката му залежавала. Щяло да се наложи да освобождава работници. Държавата му била виновна, защото не го защитавала от нашествието на по-евтините гръцки домати. Този производител очевидно не може да се постави на мястото на потребителя.

Предполагам, че същият този производител никак не се притеснява, когато в магазина купува китайски стоки, които му струват по-евтино от българските. Не се оплаква и не кани телевизията да снима. Когато е в ролята на потребител, той не влиза в положението на производителя.

За него важното е държавата да вземе от Пешо, за да даде на Гошо. Това нарича солидарност. Но само ако той самият е Гошо, а не Пешо. А никой не пита Пешо дали иска да е солидарен с Гошо.

Какво би станало ако държавата по някакъв начин ограничи вноса на домати? В страната ще има по-малко домати, което ще ги направи и по-скъпи, особено като се има предвид, че родното производство едва ли е достатъчно за да покрие нуждите и на ядачите на салата и на индустриалните производители на лютеница и доматено пюре.

Не, нямам нищо против да ям по-скъпи домати ако реша, че по този начин подкрепям някаква смислена кауза, но в случая не ми идва отвътре да подкрепя каузата на бизнесмен, който изобщо не се интересува от нуждите и желанията на клиентите си, а само от това как да им продаде по-скъпо продукцията си. Той дори не се опитва да ме изкуши да си купя по-скъпи домати, а просто разчита на държавата да ме принуди да го правя.

И не мога да разбера защо се приема за даденост, че земеделските производители имат правото непрестанно да искат, да се оплакват и да заплашват.