За депортациите, престъпността, мултикултурността и мирното съжителство / On deportation, crime, multuculturalism and peace

(Find EN translation below)

“Всяка победа съдържа в себе си зародиша на бъдещо поражение.” Карл Г. Юнг

Преди няколко дни една шведска студентка осуети депортацията на афганистански бежанец. Светът приветства този акт и обяви момичето за героиня. Както знаете, бежанците са ми скъпи на сърцето, особено афганистанците, и се опитвам да им помагам. Освен това обаче ми е скъпа и истината, така че трябва да споделя факта, че същият този афганистанец, когото студентката спаси, е бил осъден за нападение, а молбата му за международна закрила е била отхвърлена.

Афганистан в момента е много опасна страна, а военният конфликт в нея вече е официално признат не само от ООН, така че афганистанците, които бягат оттам заслужават хуманитарен статут заради въпросната ситуация в страната си на произход, така че далеч не е хуманно да изпращаме хора на такова място. В същото време, не е хуманно и да държим в печално известната със състоянието си затворническа система в България осъдения австралиец Джок Полфрийман, който има право да излежи присъдата си в родината си.

Убедена съм, че в такива случаи не бива да се ръководим от желанието си за отмъщение, а от стремежа си да предотвратяваме бъдещи престъпления. Осъденият и потенциалните престъпници трябва да научат уроците си. Трябва да държим опасните престъпници далеч от обществото в името на обществената безопасност. Вярвам, че трябва да се отнасяме със състрадание към всяко човешко същество, включително към опасния престъпник, но и не бива да застрашаваме живота на невинни хора в името на хуманното третиране на престъпници.

Сега имаме ясна дилема – дали ние, европейци, които сме премахнали смъртното наказание, трябва да оставим чужденец да излежи присъдата си в нашата страна или да го депортираме в страна, в която се води война и има малки шансове за оцеляване? Трябва ли да лишим чужденец от неговия бежански статут или гражданство (в случай, че сме му предоставили някое от тези)? Ние, европейците, вече не изпращаме своите сънародници да излежават присъдите си извън страните си и се гордеем, че живеем в цивилизована част на света, където вярваме, че хората се раждат равни.

Освен това, ние живеем в мултикултурни общества, а със сигурност когато третираме хората като равнопоставени, допринасяме за по-сплотено общество. Някои от нас изглежда, че все още вярват, че законите трябва да се спазват от всички в границите на една страна и че културата не следва да бъде над установените закони. Вярно е, че законите отразяват ценностите и убежденията на обществото и че се формират от преобладаващата култура. Днес все повече хора в Европа се страхуват, че когато има твърде много хора от неевропейски произход, те могат да достигнат критична маса, която да промени реалността в ущърб на нас, хората от европейски произход, дори и чрез промени в законодателството. Дали в такъв случай трябва да направим всичко по силите си да асимилираме чуждите или да им позволим да запазят чуждата си идентичност?

Културите не са непременно несъвместими. Ние всички сме човешки същества и имаме повече общи неща отколкото често си мислим. В исторически план хора от различни религии и етнически групи са съжителствали мирно в села, градове, държави и континенти. Винаги когато мисля за това, се сещам за Алепо и като цяло за Сирия, а също и за родното село на майка ми в България. Доколкото ми е известно, хора от различни етнически групи и религии не просто са живели в мир, но също така с желание са общували помежду си и са създавали приятелства. Хрумна ми хипотезата, че това е по-вероятно да се случи сред хора, които може да са от различни култури, но като цяло са по-консервативни. Разбира се, възможно е и напълно да греша.

На пръв поглед изглежда, че либералната среда е по-благоприятна за мултикултурализъм, но не съм сигурна дали е по-благоприятна за мира и разбирателството, тъй като в такъв контекст някои общности са много по-консервативни или либерални от други и изглежда, че напоследък напрежението между либерални и консервативни хора расте, особено ако тези хора са израснали в една и съща култура.

В същото време обаче изглежда, че либералите от групата на мнозинството си затварят очите за факта, че консервативните представители на малцинствата е възможно да са много по-консервативни и враждебно настроени към либерализма и либералните хора (и не само) отколкото консерваторите от тяхната собствена културна група. Допускам, че либералите може не само да изгубят уважение, но и да демонстрират враждебност спрямо малцинствата, които иначе страстно защитават, ако си направят труда наистина да се заинтересуват от тях и имат желание наистина да ги опознаят.

Да се обявиш за мултикултурализма не е същото като наистина да уважаваш, да общуваш и да се сприятеляваш с хора, които имат наистина различни възгледи и ценности от теб самия. Най-либералните хора обикновено се сприятеляват с хора от своята социална прослойка и ниво на образование, особено с такива, с които споделят един и същ мироглед. Културното разнообразие, обаче, е нещо доста по-дълбоко отколкото те признават – по-дълбоко от цвета на кожата или парчето плат, което носиш или не носиш на главата си.

Ние вече живеем в мултикултурни общества и това не е нещо ново, но това което е ново и трудно за преодоляване е растящата пропаст между крайните либерали и крайните консерватори.

За щастие, повечето хора в западните общества (към които причислявам и българското) се намират някъде по средата, но напрежението между крайностите ги привлича / изтласква към полюсите. И това се случва във ВСИЧКИ културни общности – и на мнозинството, и на малцинствата. Ето какво най-силно ме тревожи: страхувам се от радикализирането и в двете посоки.

Трябва да намерим работещи начини да живеем заедно, но на практика вече спираме да разговаряме търпеливо и конструктивно един с друг. Освен това, идентичностната политика ни капсулира и подхранва враждебността помежду ни.

Така че аз не знам дали депортирането на опасни престъпници във военни зони е добро или лошо в далечен план  – твърде сложно е да си го изясня за един час, особено съвсем сама, но съм твърде изморена за да го обсъждам с кресливи екстремисти от двата лагера.

EN

“Every victory contains the germ of future defeat.” Carl G. Jung

A couple of days ago a Swedish student prevented the deportation of an Afghan refugee. The world hailed her as a hero. You know I have a soft heart for refugees, especially Afghans, and I am trying to help them. I also have a soft heart for truth, so I have to share the fact that the very Afghan the student saved was sentenced for assault, and his asylum application was rejected.

Afghanistan is a very dangerous country, now officially recognized as a war zone not only by UN, so Afghans fleeing it do deserve subsidiary protection because of the security situation in their country, and it is far from humane to send people to such a place. At the same time, it is not humane to keep in the notorious Bulgarian prison system the Australian convict Jock Palfreeman who has the right to serve his sentence in his homeland.

I believe that we should not be guided by the desire to take revenge but by the desire to prevent crime. We need to teach a convict a lesson, and we need to teach prospective criminals a lesson. We should also keep dangerous criminals away from society for the sake of public safety. I believe we do have to treat every human being (including a dangerous criminal) with compassion, but we should not endanger innocent peoples’ lives for the sake of humane treatment of criminals.

Now we have a clear dilemma – should we, Europeans, who have abolished capital punishment, have a foreigner stay and serve his sentence in our country or should we deport him to a war-torn country where chances of survival are slim? Should we deprive him of his refugee status or citizenship (if we have granted him any of these)? Well, we, Europeans, do not send our fellow countrymen to serve sentences outside our countries anymore, and we take pride in living in a civilized part of the world where people are believed to be born equal.

Besides, we live in multicultural societies, and surely treating people equitably provides for a more cohesive society. Most of us still seem to believe that the laws should be obeyed by everyone within the boundaries of a country, and culture should not be above the established law. It is true, however, that laws reflect the values and beliefs of society, and these are shaped by the predominant culture. Nowadays more and more people in Europe are afraid that too many people of non-European origin might reach a critical mass, which could shape reality to the detriment of us, people of European descent, even by changing legislation. Should we then try our best to assimilate strangers rather than let them keep their alien identity?

Well, cultures are not necessarily incompatible. We are all human beings, and we have more in common than we often think. Historically people of different religions and ethnic groups have coinhabited peacefully villages, cities, countries and continents. Whenever I think of this phenomenon, I think of Aleppo and generally of Syria, of my mom’s native village in Bulgaria. To my best knowledge, people of different ethnic groups and religions not just lived in peace but also willingly interacted with one another and made friendships. I just came up with a hypothesis that this is more likely to happen among people who might be of different cultures but are all generally more conservative. Of course, I might be totally wrong.

A liberal context seems to be more conducive to multiculturalism, but I am not sure if it is more conducive to peace as in a liberal context some communities tend to be much more conservative or liberal than others, and it seems that there is a growing tension between liberals and conservatives these days, especially if they have grown up in the same culture.

However, liberals from the majority seem to be closing their eyes to the fact that the conservatives among the minorities might be much more conservative and hostile to liberalism and liberals than the conservatives from their own cultural group. I guess liberals might not only lose respect for but feel really hostile to some of the minorities they otherwise passionately defend if they really bothered to really get interested in these minorities and willing to get to know them. Rooting for multiculturalism is not the same as truly respecting, interacting and being friends with people who hold really different views and values. The most liberal people usually befriend people of similar class and educational background with whom they share the same outlook. Cultural diversity runs much deeper than they recognize – deeper than the color of the skin or the piece of cloth you wear or not wear on your head.

We already live in multicultural societies, and it is not something new, but what is recent and harder to overcome is the growing chasm between the extremes of liberal and conservative.

Fortunately, most people in western societies are somewhere in the middle, but the tension between the extremes pulls and pushes them toward the poles. This happens in ALL cultural groups – both minority and majority ones. Here is what worries me most – I am scared by the radicals on both sides.

We do have to figure out viable ways to live together, but we are stopping to talk patiently and constructively with one another. Besides, identity politics encapsulates us and fuels our hostilities.

So I do not know if deporting dangerous criminals to war zones is good or bad in the long run – it is too complex for me to figure out in an hour, especially on my own, but I am also too tired to discuss the matter with vocal extremists from both sides.

Advertisements

ЕС приема Истанбулската конвенция. Какво означава това за България?

Около българското ратифициране на Истанбулската конвенция се вдигна много шум, но не се чу ясно и силно информацията, че самият ЕС е започнал процедура по присъединяване към Истанбулската конвенция. Жалко е, че толкова важна информация не беше ясно комуникирана от политиците (лично аз чух да се споменава единствено от Цецка Цачева), а медиите и правозащитните организации съзнателно или несъзнателно я игнорираха.

Какво означава ЕС приеманто за България в случай, че не сама не ратифицира Конвенцията? Ето какво успях да си изясня след ровене и питане:

Първо нека да изясним процедурата, през която минава приемането и докъде е стигнало:

От три ЕС институции, през които трябва да мине това решение, то е минало през две: Европейската комисия и Европейския парламент. Остава да мине през Съвета на ЕС. За да мине през Съвета на ЕС, ще трябва да има мнозинство. Към момента ЕС държавите, които сами са ратифицирали конвенцията са 14, така че засега изглежда работата да е „на кантар“ и няма уточнена дата, на която да се гласува в Съвета. Може да се отлага с години. Предстои да изясня какво мнозинство е нужно.

Какво предстои да се случи ако в един момент Съветът гласува ЗА?

Следва да се изработят поднормативни документи, примерно директиви, които на свой ред да се гласуват от Европейския парламент и пр.

След приемането на такива документи, България ще бъде задължена да ги изпълнява като въведе някои изменения в своето законодателство. Това означава, че България няма да е задължена да изпълнява абсолютно всичко по конвенцията ако сама не я е ратифицирала, но ще трябва да изпълнява нещата, които ЕС е приел да изпълнява.

Доколко тази конвенция бива „натрапена“ на България? България има свои представители в Европарламента. Те може да са гласували „за“, „против“ и „въздържал се“. Ето как са гласували: Отсъствали: Георги Пирински, Против: Андрей Новаков, Въздържали се: Ангел Джамбазки и Владимир Уручев, За: всички останали

Допълнение от 18 февруари: 

Към този момент имам събрани следните твърдения:

По въпроса относно практическата стойност за България от присъединяването на ЕС към Конвенцията

1) Приемането от ЕС ще има практическа стойност за България, дори и ако не ратифицира сама конвенцията и 2) Не, няма да има никаква практическа стойност, понеже това е символен жест.

По въпроса дали е нужно всички страни поотделно да ратифицират Конвенцията за да е възможно да бъде приета и от Съвета на ЕС:

1) Нужно е всички страни да ратифицират за да стане факт и за целия ЕС и 2) Не е нужно да ратифицират; важно е да си дадат съгласието в Съвета на ЕС.

Допълнение от 22 февруари:

Според него за да може ЕС да завърши присъединяването към ИК е нужно всички страни членки да ратифицират поотделно ИК. Обосновава се с Договора за функциониране на Европейския съюз. Цитирам:

„Зависи какъв е характерът на компетентността, която се засяга с конвенцията, за да се разбере дали е нужна предварителна ратификация на всички държави като първи етап и тогава ратификация на ес, или е без значение броят ратифицирали, стига ес да реши да ратифицира. Няма да има значение и нужда от определен брой ратифицирали държави, когато Конвенцията хипотетично може да се причисли към Изключителната компетентностна ЕС – те са описани в чл.3 на ДФЕС (договор за функциониране на евр съюз), а ще има, когато хипотетично е част от споделената компетентност с държавите, като мисля, че тя е към споделените, защото към нея влизат и социалните върпоси – чл. 4 ДФЕС. Т.е според мен не може да се приеме без ратификация от всички държави като първа стъпка. Иначе хвърли поглед и на този линк, там са описани действията именно към желана ратификация на ниво целия съюз по месеци и пише, че активно подпомагат държавите към ратификация“

 http://www.europarl.europa.eu/legislative-train/theme-area-of-justice-and-fundamental-rights/file-eu-accession-to-the-istanbul-convention
Legislative train schedule | European Parliament
The European Parliament’s legislative train schedule monitors the progress of legislative files identified in the 10 priorities of the European Commission
europarl.europa.eu

Тук е ДФЕС – http://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A12012E%2FTXT

Допълнение от 23 февруари:

„Споделеният линк към Legislative Train Schedule е много полезен. Там се изясняват доста неща. Ето моите бележки:
– Самата Конвенция полага възможността ЕС да се присъедини в границите да своите компетентности. Т.е. ако ЕС има компетенствност в опеределна сфера, дори и да е споделена, ЕС може да се присъедини и без всички държави да са ратифицирали.
– Комисията, която има законодателна инициатива, е предложила 2 решения – едно за подписване на ИК, друго за ратификация. След дебати в Съвета е решено първото решение да се раздели на две – едно, което се отнася за съдебно сътрудничество по наказателни въпроси, и второ, което обхваща убежище и невръщаане. Т.е. институциите със законодателна инициатива в ЕС смятат, че това са границите на компетентност на ЕС във връзка с ИК. Съдебното сътрудничество, убежището и невръщането са под споделената компетентност в чл. 4(2)(j) TFEU: area of freedom, security and justice;
– Парламентът трябва да одобри решенията. Парламентът е издал резолюция ЕС да се присъедини към ИК. Те искат присъединяването да е всеобхватно и без възражения. Не искат да е лимитирано само до съдебно сътрудничество, убежище и невръщане, защото така се създава несигурност относно обхвата на ИК при имплементация.
Според мен ЕС може да се присъедини и без всички държави членки да са ратифицирали. Дебатът сега е до къде се простира компетентноста на ЕС сам по себе си спрямо ИК. Парламентът насърчава да се работи с държавите членки за ратификация, не като условие за ратификация от страна на ЕС, а за по-голяма ефективност и съгласуваност.“

За радикалния Ислям във Франция – историята на Хенда Айари

 

Хенда Айари е на 40 години, майка на три деца, която е прекарала 10 години от живота си в радикална мюсюлманска общност във Франция. След няколко терористични атаки, за които е наясно колко ще се радва съпругът й, тя решава, че не иска повече да представлява идеология, която е причина за смъртта на невинни хора. Хенда успява да се освободи умствено от начина, по който е живяла и да избяга с децата си. Животът й не тръгва веднага в по-добра посока, тъй като френските власти не са подготвени да помагат на жени и деца в тази ситуация, но в крайна сметка в момента Хенда живее съвсем различен живот и работи за дерадикализирането на мюсюлмани във Франция и помага на жени, които напускат радикални общности. Издава и книга, в която описва своя опит.

Коя е Хенда Айари? Израснала е като непрактикуваща мюсюлманка в Нормандия, с майка тунизийка и баща алжирец. Детството й е белязано от опита на неин братовчед в Тунис да я изнасили на 9 годишна възраст и от постоянен бой от страна на майка й. В юношеските си години тя започва да търси своята идентичност. В университета попада на състудентки мюсюлманки, под чието влияние скоро започва да се забулва, а малко по-късно, под влиянието на техните салафитски религиозни съветници, напуска университета за да се омъжи за ултра-ортодоксален мюсюлманин, когото те й довеждат от Тунис, когато тя е на 21 години. Тя смята, че е била жертва на активни действия за набиране на членове за салафитската група от страна на въпросните студентки.

Хенда заживява в среда, която днес описва като „паралелна вселена“ – учат я, че обществото е шейтан (дявол), че музиката и танците са зло, че мюсюлманите са жертва на ционистко-американската конспирация, че трябва да възпитава добри малки салафити ако иска да отиде в Рая. Тя бива откъсната от семейството си и от старите си приятели, програмирана да стои вкъщи и да възпитава децата си да мразят другите – Франция, французите, Запада, евреите, християните и всички мюсюлмани, които не живеят според правилата на тяхната общност. В тази общност жените трябва да са толкова покрити, че почти да изглеждат невидими, изневярата се наказва с убиване с камъни, хомосексуалността се наказва със смърт, чуждите на общността хора са „изверги“, „неверници“, „вероотстъпници“.

Още от самото начало, съпругът на Хенда й казва, че тя е затворник и я бие, защото не смята, че е достатъчно покорна. Позволява й да излиза само до супермаркета и за религиозни събирания. Удря я с юмруци в корема по време на бременността й, понеже си е позволила да използва замразена храна за да приготви ястие по време на Рамазана. Заплашва да я удуши, понеже е купила забрадка в неподходящ според него цвят. Хенда многократно се обръща за помощ към свекъра и свекърва си, към имамите, но винаги получава единствено съвета да бъде търпелива. Когато прави опити да се оплаче на официалните власти от насилието, което търпи от съпруга си, техните служители просто вдигат рамене.

Съпругът на Хенда прекарва почти цялото си време в джамията и се издържа предимно от социални помощи, от които успява да спести пари за да заведе семейството си на поклонение в Мека. Той успява да възпита големия им син по такъв начин, че момчето да заплашва майка си за това, че не се забулва и да я нарича „проститутка“. Решава дъщеря им да започне да се забулва на 7 годишна възраст и предприема стъпки семейството да се изсели в Саудитска Арабия.

Хенда смята, че е живяла като зомби, че салафизмът е държал ума й упоен и че е успяла да се освободи от умствените окови благодарение на годините, които е прекарала в училище – на светското си образование, с помощта на което е развила способността да мисли критично и така да се противопостави на хората, които са промивали мозъка й.

Хенда бяга с трите си деца й се крие в Северна Франция. Тя има само религиозен, но не й граждански брак. Съпругът й (човек, който смята, че джихадът е негов дълг и е с профил, който се смята за рисков от френските служби за сигурност) отказва да плаща издръжка, а съдът му поверява децата, тъй като тя две години се лекува от депресия. В крайна сметка успява да спечели битката и да се събере с децата си.

Руан, мястото, в което Хенда живее по време на брака си, е едно от най-печално известните във Франция гнезда на салафитската идеология, водещ износител на бойци за Ислямска Държава. Макар че тази идеология е типична за Саудитска Арабия, все повече хора извън тази страна й симпатизират. Хенда смята, че опасното учение се разпространява като гангрена, която подкопава основните ценности на френското общество и трябва да се вземат сериозни мерки. Тя се обръща към президента Макрон с писмо, в което споделя конкретните си идеи. Те включват редица законодателни ограничения и наказания, но не и за жените и децата, които са успели да се измъкнат от радикалните общности. Тя е против жените да бъдат наказвани за това, че закриват лицата си; смята, че трябва да бъдат свързвани със социални работници и да им се помага да започнат работа вместо да плащат глоби и т.н.

Активната кампания на Хенда срещу радикализирането на страната й спечелва заплахи. Наричат я ислямофоб, расист и предател. След като издава книга, семейството й спира да общува с нея.

Горният текст е обобщение на тази статия от Ню Йорк Таймс.

 

Онлайн войните на добрите

Днес Гугъл блокира акаунта на един от любимите ми съвременни мислители и университетски преподаватели. Така той не би могъл да публикува лекции в Ютюб канала си, който се следи от стотици хиляди хора. Като много други хора съм убедена, че това не е случаен технически проблем, защото според Гугъл е заради нарушаване на условията за ползване. Ясно е, че акаунтът му е докладван многократно от хора, които мислят различно от него и биха искали да го заглушат.

Намирам такива действия за мракобесни, независимо към кого са насочени, тъй като смятам за доста арогантно човек да смята, че има монопол над истината, колкото и силно да вярва в каквото е избрал да вярва.

И все пак, ясно е, че тези онлайн войни ще продължават, а известните платформи, в които споделяме мисли и информация ще стават все по-ненадеждно място.

Май е време да помисля за миграция. Изглежда, че човек и да не иска да мигрира, в един момент може да бъде принуден. След като все по-трудно се търпим, ще се наложи или да ограничаваме публичните си изяви в рамките на отделни групи или пък да търсим платформи, които да предоставят повече свобода – за тези, които са способни да понесат мисълта, че тази свобода ще бъде предоставена и на хора, които искрено ненавиждат или пък на такива, които имат коренно различна представа за света и как трябва да се живее.

Volunteers and NGO pressing for transparent selection and appointment of the new chairman of the State Agency for Refugees

Yesterday we filed letters to the Prime Minister, the Vice Prime Ministers and the Representative of the European Commission in Bulgaria. Today we started a petition.

We know that by law the chairman of the State Agency for Refugees can be selected and appointed without a transparent procedure, but we believe that the law does not preclude a transparent procedure.

We believe that people who take such important positions in our country should be selected on the basis of their expertise and personal merits. We insist on an open competition and an open hearing for the applicants.

Please, help us by sharing this with the wider audience and media.

Стартирахме петиция за прозрачен подбор на новия председател на Държавната агенция за бежанците

Вчера малка група доброволци внесохме писма до министър-председателя, до заместник министър-председателите Бъчварова и Кунева, до ръководителя на представителството на ЕК в България.

Днес стартирахме петиция. Надяваме се да ни подкрепят максимален брой граждани. Споделям текста по-долу. Можете да подпишете тук.

За прозрачен подбор на председателя на ДАБ

Предстои назначаване на нов председател на Държавната агенция за бежанците. Ние, доброволци и неправителствени организации, които години наред осигуряваме хуманитарна и правна помощ на бежанците и подпомагаме тяхната адаптация и интеграция чрез социални и образователни дейности, настояваме да бъде проведен прозрачен конкурс за подбор нов председател и публична дискусия с кандидатите за позицията. Надяваме се Министерският съвет и министър-председателят да демонстрират воля за прозрачност на процеса и да вземат решение на базата на професионални и личностни качества, както и готовност за смислено взаимодействие с гражданското общество и доброволците, които години наред играят незаменима роля в приемането на търсещите закрила хора и справянето на Република България с увеличените миграционни потоци.

Важно е да действаме бързо – нека до 1 март стигне до максимален брой хора, за да бъде внесена своевременно в Министерски съвет.

Моля, споделяйте!

Доброволци и НПО настояват за прозрачност и конкурсно начало при назначението на нов председател на Държавната агенция за бежанците

Във връзка с предстоящото назначаване на нов председател на ДАБ, днес следобед внесохме следните писма. Подписани са от доброволци и неправителствени организации, които успяхме да се организираме набързо днес. Подготвяме петиция, в която могат да се включат още граждани и организации, с която ще настояваме за прозрачност и конкурсен подбор.

 

ДО:

Г-Н БОЙКО БОРИСОВ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА Р. БЪЛГАРИЯ

КОПИЕ ДО:

Г-ЖА РУМЯНА БЪЧВАРОВА ЗАМ.-МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ И МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ НА Р. БЪЛГАРИЯ

Г-ЖА МЕГЛЕНА КУНЕВА ЗАМ.-МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ ПО КООРДИНАЦИЯ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПОЛИТИКИ И ИНСТИТУЦИОНАЛНИТЕ ВЪПРОСИ

Г-Н ОГНЯН ЗЛАТЕВ РЪКОВОДИТЕЛ НА ПРЕДСТАВИТЕЛСТВОТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ В БЪЛГАРИЯ

Уважаеми господин Борисов,

 Обръщаме се към Вас във връзка с отстраняването на г-н Никола Казаков от длъжността председател на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), заради с нередности при обществените поръчки за хранене на търсещите закрила, огласено в българските медии на 22.02.2016, и предстоящото назначаване на негов заместник.

Припомняме Ви, че неговото повторно назначаване преди повече от година беше посрещнато с протестни писма от нас, представителите на неправителствени организации и доброволците, ангажирани с дейности, свързани с осигуряване на правна помощ, адаптация, медицински и социални дейности на бежанците.

Поредицата от смени заради нередности и несправяне с изискванията за длъжността, създаде сериозно недоверие в политическите назначения в ДАБ.

По време на втория мандат на г-н Казаков, България се превърна в транзитна страна за търсещите закрила, като по данни на самата ДАБ през последните месеци Регистрационно-приемателните центрове са били запълнени на 10-15%, а през 2015г.около 75% от подадените молби са били прекратени, тъй като търсещите закрила са заминали за други страни в Западна Европа преди да приключи процедурата им. Тези резултати красноречиво говорят за провал на Р. България в изпълняването на нейните ангажименти към Европейския съюз по отношение на предоставяне на адекватни материални и процедурни условия на търсещите закрила, и мерки за интеграция на получилите такава, така че да бъде избегната вторичната им миграция.

По закон председателят на ДАБ се определя с решение на Министерския съвет и се назначава от министър-председателя.

С това писмо апелираме към Вас за провеждането на прозрачен конкурс за избиране и назначаване на нов председател на агенцията, както и за провеждането на публична дискусия с кандидатите.

По този начин ще демонстрирате воля да осигурите прозрачност на процеса, желание за избор на кандидат на базата на професионални и личностни качества, и, не на последно място, готовност за смислено взаимодействие с гражданското общество и доброволците, които години наред играят незаменима роля в приемането на търсещите закрила хора и справянето на Р. България с увеличените миграционни потоци.

Гр. София

23.02.2016г.

С уважение,

  1. Виктор Лилов – издател, член на Надзорния съвет на ПП ДЕОС
  2. Лидия Стайкова, доброволец
  3. Harmanli Refugee Camp Play School – Джилиан Класби и Сейди Класби
  4. Райна Митева – доброволец от Група за подкрепа на бежанци в Стара Загора
  5. Мария Черешева, доброволец
  6. Милена Николова, доброволец
  7. Елена Павлова, доброволец
  8. Борислав Димитров, юрист и доброволец
  9. Николай Спиров, доброволец
  10. Азхар Аломар , фондация “ Ориент България „
  11. Радостина Павлова, Център за правна помощ – Глас в България
  12. Деница Сачева, доброволец
  13. Си Ви Ес – България
  14. Ана Димчева Божкова – доброволец
  15. Цветелина Христова, доброволец
  16. Илиана Савова, директор,  Програма за правна защита на бежанци и мигранти, Български хелзинкски комитет
  17. Хосе Антонио Санчес Манзано, доброволец