Мит или реалност е глупостта на българина?

d090d0b7d187d0b5d182d0b0

Издирват се тези, които четат – подаряват се 50 книги

Все по-популярно е да си повтаряме как нацията ни затъпява, как талантите ни си тръгват оттук, а българинът от ден на ден се вълнува все повече от временни наслади и глупави занимания.

Смятате ли, че това е вярно? Наистина ли грамотността ни стига само до там да напишем „есе“ в коментар под новина, която изобщо не е разбрана и осмислена, а може би дори прочетена?

Затова от Training Academy задават въпроса:

Има ли в България 10 000 души, които обичат да четат, да учат и да се развиват?

За да намерят отговор, подаряват 50 книги за бизнес и психология на стойност над 1000 лева на един от хората, които споделят „Аз чета“ .  А всички, които участват, в края на играта ще получат безплатно над 200 избрани ТОП наръчници и обучения от Training Academy.  Единственото условие е до 3 март да се включат поне 10 000 души, за да има доказатлество, че българинът може да се мотивира не само от коли и телефони, но и от стойността на знанието.

Организаторите с радост споделиха, че за няма и 24 часа в играта се включиха почти 4 хиляди човека.

Включете се и вие на Facebook страницата: TrainingAcademy.bg. А какво ли би било, ако броя достигне много повече от всяко предположение?

„Понеже всеки ден в нашата работа ние се срещаме с изключително мотивирани, мислещи, четящи, умни и амбициозни млади хора, отказваме да приемем насаждането на подобни митове и легенди. Единственото, което подобно мислене и мнение за нас самите изгражда, е усещането за липса на стойност, безсилие и безизходица.“, казва Вергиния Накова, инициатор на кампанията.

Реклами

бързи мисли в тоалетната

Когато седнах на тоалетната чиния, установих, че не съм си взела очилата и няма как да чета The Economist. Ето защо се задоволих с това да разглеждам картинките. Струва ми се, че позиращата в Камбоджа Анджелина Джоли и пейзажът наоколо твърде много ми напомнят за една от любимите ми картини – Альонушка.

Като ги гледам, чудя се какво им е толкова специално на чантите Louis Vuitton, за които чух за пръв път преди по-малко от година в небрежен разговор за Япония. Чудя се и за какви ценности става въпрос в рекламната им кампания.

Това ме накара да отворя сайта им. Открих симпатична колекцийка от книги за из път – Пруст, Юрсенар, Конрад, Рилке и т.н. Това ми изглежда като достатъчно добра причина да прочета за тази марка в Уикипедия. Изглежда обещаващо – повече от четвърт век преди Освобождението някъде другаде някой е създавал иновативни продукти и се е чудел как да се справи с пиратството 🙂 и е оцелял и преуспява чак до днес.

Като четох за куфара, който се прави около 60 часа (ръчно!), се сетих за един доста коментиран стар мой текст и отново се размечтах за времена, в които се произвежда малко, но качествено от хора, които обичат работата си и получават достатъчно пари.

За котките и хората

Има котки, които не ловят мишки, защото редовно получават храна. Има програми за справяне с бедността, които я увеличават. Това са нормални неща – в каквото инвестираме, това и получаваме: мързеливи котки, зависими хора.

Не казвам, че е лошо да нахраниш гладния – това понякога е животоспасяващо. Проблемът е, че човек огладнява всеки ден, така че ако се опитваш да се справиш с бедността като непрекъснато храниш гладните, е по-вероятно да насърчиш и други гладни да се наредят на опашка за твоята храна, а се оказва, че не разполагаш с вълшебната кърпичка, която прави храна от нищо.

Не става въпрос само за това, че докато раздаваш баници все ще се намира кой да ги изяде, а за това, че дори хора, които биха искали да разчитат на себе си понякога нямат друг избор освен да разчитат на подаяния.

Сред тях има много хора, които не могат да видят съществуващи възможности, нямат знания и умения. Да помогнеш на такива хора е много, много трудно.

Има, обаче, такива, които имат отлични идеи и ресурси за осъществяването им, с едно изключение – малко пари, с които да стартират проекта си. Тези хора нямат близки, които да разполагат с нужните пари, нямат и кредитна история или пък стабилни доходи, така че да вземат кредит от банка. Разбира се, те могат да се обърнат към някоя от организациите / хората, които дават заеми на точно такива като тях, но тези заеми са с големи лихви.

Да помогнеш на такива хора е много, много лесно. Има организации, които свързват  нуждаещите се с желаещите да помогнат като предоставят безлихвен заем.  Една от тях е Kiva. Тя представя на сайта си всякакви достойни за финансиране проекти, които можеш да подпомогнеш с 25 долара. Разбира се, ако имаш възможност и желание, можеш да предоставиш заем за много повече, дори да финансираш изцяло определен проект. Когато ти върнат заема, можеш да го инвестираш отново и да помогнеш и на други хора.

Това се нарича микрофинансиране и е пример за социално предприемачество.

По този начин, вместо да храниш гладния с парче от и без това малката пица, помагаш гладният да се превърне в един от тези, които носят продукти и влагат труд за приготвянето на по-голяма пица.

Бг домати

Наскоро гледах по телевизията един български производител на домати, който каза, че ще изхвърля готова продукция, понеже стоката му залежавала. Щяло да се наложи да освобождава работници. Държавата му била виновна, защото не го защитавала от нашествието на по-евтините гръцки домати. Този производител очевидно не може да се постави на мястото на потребителя.

Предполагам, че същият този производител никак не се притеснява, когато в магазина купува китайски стоки, които му струват по-евтино от българските. Не се оплаква и не кани телевизията да снима. Когато е в ролята на потребител, той не влиза в положението на производителя.

За него важното е държавата да вземе от Пешо, за да даде на Гошо. Това нарича солидарност. Но само ако той самият е Гошо, а не Пешо. А никой не пита Пешо дали иска да е солидарен с Гошо.

Какво би станало ако държавата по някакъв начин ограничи вноса на домати? В страната ще има по-малко домати, което ще ги направи и по-скъпи, особено като се има предвид, че родното производство едва ли е достатъчно за да покрие нуждите и на ядачите на салата и на индустриалните производители на лютеница и доматено пюре.

Не, нямам нищо против да ям по-скъпи домати ако реша, че по този начин подкрепям някаква смислена кауза, но в случая не ми идва отвътре да подкрепя каузата на бизнесмен, който изобщо не се интересува от нуждите и желанията на клиентите си, а само от това как да им продаде по-скъпо продукцията си. Той дори не се опитва да ме изкуши да си купя по-скъпи домати, а просто разчита на държавата да ме принуди да го правя.

И не мога да разбера защо се приема за даденост, че земеделските производители имат правото непрестанно да искат, да се оплакват и да заплашват.

Дълги опашки, племена и караоке

Тези дни прочетох Дългата опашка на Крис Андерсън, след като я бях заобикаляла в книжарницата доста време и след като прочетох книгата му Безплатно, за която писах наскоро.

Книгата би била полезна за всички хора, които повече ги привлича идеята на направят нещо свое на пазара, вместо да работят за някой голям „сигурен” работодател.  Тя ще им даде кураж като им покаже, че в днешния свят победителят все по-често не отнася цялата торта, че парченца и трохички има за много повече участници отколкото е имало преди, а тортата все по-често се оказва по-голяма отколкото си представяме.

Хубавото е, че книгата не е написана с цел да надъхва Прасчовците да се превръщат в Тигри, подобно на книгите за самопомощ, не дава и полезни съвети, а освен това съвсем честно показва истината, че новата пазарна ситуация прави възможно участието на малки играчи, за които е било немислимо да се включат преди години, но не гарантира успех.

В книгата няма да намерите полезни съвети и рецепти, но ще научите за неща, за които не подозирате (ако сте от тези, които не наблюдават внимателно Мрежата и не размишляват за възможностите й). Всъщност книгата може да бъде полезна и за тези, които няма да научат нищо ново – ще ги подтикне да поспрат и да помислят.

Почитателите на идеята на семейство Рийс за фокуса (книгите, издадени от „Класика и стил” – за фокуса, маркетинга, брендинга и пр.) може да се озадачат от противоречието, което ще открият в Дългата опашка … ако не четат внимателно. Тази книга НЕ оповестява края на масовите пазари и хитовете, а края на тяхната екслузивност.

Докато я четях си спомних за Karaoke Capitalism, чието първо скандинавско издание е още от 2003, което означава, че идеята за нишите е видяла бял свят още преди ключовата статия на Крис Андерсън, която пък е станала основа на Дългата опашка. Напомни ми и за идеята на превъзнасяния Сет Годин за племената … признавам, че след прелистване в книжарницата въпросната му книга http://www.sethgodin.com/sg/никак не ми се стори да е в състояние да ми каже нещо ново, затова и не си я купих. Всичко това ме кара да мисля, че е по-лесно да станеш прочут ако името ти звучи като английски и се произнася лесно, за разлика от имената на скандинавските сладури, чиято книга Funky Business може да ви е попадала на български и да я имате удома, но как е възможно човек да произнесе имена като Jonas Ridderstrale и Kjell Nordström?

Безплатен обяд?

Можех да потърся отговорите на някои въпроси сама из Интернет. Щеше да е безплатно, но пък щях да изгубя време. Поради тази причина предпочетох да си купя книгата. Можех първо да я открия онлайн. Щеше да е безплатно, но пък нямаше да изпитам същото удоволствие от четенето. Още една причина да платя. Ако редовно четях безплатни статии от автора и ми харесваха, щях да имам желанието да си купя негова книга. Ако част от нея я имаше безплатно онлайн, щях още по-лесно да взема решение да я купя, след като съм имала възможността да я прегледам. А ако я имаше безплатна за даунлоуд? Щях ли да похарча пари за удоволствието да чета книга от любим журналист / блогър на хартия? Зависи.

Аз действам различно в привидно сходни ситуациия, а ти действаш различно от мен. Ето защо точното предсказване на потребителското ни поведение е невъзможно, но е възможно да се очертаят тенденции. Това прави и книгата: разглежда тенденции на потребителското поведение във връзка с безплатното. Разбира се, това е само едно от нещата които прави.

Другите неща са да покаже как покрай безплатното могат да се правят доста пари … както и огромни разходи. И да изясни как и дали сайтовете, които умираме да ползваме правят някакви пари. Но не става въпрос само за сайтовете, а и за всякакви продукти и услуги офлайн.

Тази книга не е наръчник с полезни съвети за това как да правим пари в свят, в който нещата поевтиняват и стават безплатни, в който все повече неща се предлагат безплатно още от самото начало, в който се налага да се конкурираш с безплатното. Но може да припомни неща, които е хубаво да имаме предвид, както и да даде отправни точки за размисли.

Без много да му мисля си купих и друга книга от автора.

Дотук ставаше въпрос за Крис Андерсън и книгата му „Безплатното”. Ето и част от нея безплатно. Ето и цялата (аудио).

За комерса с любов и без омерзение

Като че за все повече хора думичките „комерсиален” и „бренд” означават нещо лошо.

Какво лошо има в това да продаваш плодовете на труда си? Всеки който продава го прави, защото има нужда от нещо друго, което се купува с пари. Не познавам хора, които използват думата „комерсиален” в отрицателен смисъл и в същото време не ползват неща, които се купуват с пари. Освен това, повечето хора, които използват тази дума по този начин работят срещу заплащане или пък приемат да бъдат издържани от хора, които работят срещу заплащане. В това има  нещо иронично 🙂 Ако презират комерса, защо участват в него?

Мисля, че по света има немалко хора, които подаряват (част от) труда си или биха го подарявали ако можеха да си го позволят.  Част от тези хора са създатели на брендове – не само за да продават по-успешно, а защото обичат нещото, което правят и се гордеят с него, и искат да го споделят, да гарантират на другите хора, че получават продукт с високо качество.

Това са неща, които много от враговете на комерса не могат да проумеят и не биха направили. В тази връзка, припомням един свой стар спорен текст, „Закуска в Тифани”.