Лесни и вкусни курабийки от оризово брашно

Няколко пъти направих курабийки от оризово брашно и няма човек, който да ги е опитал и да не ги е харесал. Отдавна обещавам да споделя рецептата. Оригиналната рецепта на английски можете да намерите тук. Ще я преведа, придружена със свои коментари.

Съставки:

Оризово брашно: 1 1/2 чаша

Сода за печене (бикарбонат): 1/2 чаена лъжичка

Сол: 1/2 чаена лъжичка

Масло (омекнало): 1/2 чаша (и с олио се получава добре)

Бяла кристална захар: 1/2 чаша

Kафява захар: 1/2 чаша (може и само с бяла)

Количеството на захарта по-добре преценете сами – някои обичат по-малко сладки курабийки. За тези, които са яли от моите курабийки – честно казано, никога не мога да запомня колко захар слагам. Преценям на момента, на вдъхновение.

Ванилия: 1/2 чаена лъжичка (аз слагам  на око)

Яйца: 2 големи ( на око преценете дали да сложите още яйца – ако тестото е по-гъсто, курабийките се оформят по-лесно и не се разливат, но пък по-рядкото тесто прави по-тънки и хрупкави курабийки, които на мен лично ми допадат повече – именно тогава можете да усетите прелестта на оризовото брашно).

Шоколадови парченца: 1 чаша (аз лично повече харесвам без шоколадови парченца)

Натрошени ядки: 1/2 чаша (пробвах и със смелени като завиших доста количеството – до около половината от обема за да пробвам дали се получава нещо като ореховка – не беше лошо, но хрупкащите парченца ми харесват повече).

Оригиналната инструкция:

Смесете брашното, содата и солта в малка купа. Разбийте маслото, захарта и ванилията – докато изсветлеят. Добавяйте и разбивайте добре яйцата едно по едно. Постепенно добавете сухите съставки. След това добавете и разбъркайте ядките и шоколадовите парченца. Покрийте и оставете в хладилника за 1 час. (Аз лично нямам търпение да чакам и не оставям в хладилника)

Загрейте фурната до 190 градуса. (Понеже имам старомоден „Раховец“, включвам горните и долните реотани на 3 (4 е максимумът)). Покрийте тавата с хартия за печене или леко я намажете с мазнина. Офомете топчета с големина около 2 см. Поставете ги на около 5 см едно от друго. (Ако предпочитате по-рядко тесто, което се разлива и прави тънки хрупкави курабийки, преценете на око).

Печете 8-10 минути или докато станат златисти. Охладете в тавата 2 минути и после преместете курабийите върху решетка за да изстинат напълно. Съхранявайте в добре затворен съд.

Реклами

Ползвам Фейсбук, но обичам Инстаграм и Пинтерест

Моят живот във Фейсбук

Ползвам Фейсбук от 2006 година – от деня, в който беше отворен за поканени „външни хора“, т.е. за тези, които не учат в групата университети, която имаше достъп. Ползвам го и до днес. Заради това, че съм организирала част от работата и контактите си през него и заради навика. Във Фейсбук съм изгубила напразно много часове от живота си и за съжаление, продължавам да губя, тъй като въпреки съзнателните усилия да избягвам скролването по потока, понякога продължавам да го правя. 

Преди години ценях и хвалех ФБ като времеспестяващо средство – чрез него стигах до новини, до които иначе няма да стигна, защото аз самата не следя медиите. Познатите ми филтрираха новините и до мен стигаха неща, които може да са ми важни и интересни.

Днес познатите ми правят същото, което правеха и преди: филтрират новините. Днес, обаче, имам твърде много познати. Въпреки че приемам малка част от поканите, които получавам и любезно съм предоставила бутон за следване за тези, които искат да следят споделяното от мен. Освен това се изморих от нещата, които споделят повечето хора. Най-вече съм изморена от твърде много предсказуемост, негативизъм и себеправедност. Признавам, че от време на време и себе си в тези „грехове“ и полагам съзнателни усилия да не правя във ФБ това, което ми е неприятно да виждам. Все още не съм постигнала съвършенство.

Опитвам се и да избягвам да коментирам, както и да „харесвам“, защото това неизбежно ме въвлича в получаване и следене на уведомления за действията на други хора, в изкушение да отговоря на други коментари и пр.

 

Моят прекрасен живот в Пинтерест 

Преди около 5 години съвсем случайно открих Пинтерест и продължавам да го препоръчвам. Пинтерест е място, в което можете да организирате и запазите информация, която ви интересува в „табла“ по теми. Някои хора го използват за да запазват и организират тематично статии (все повече сайтове дават тази възможност), а още повече хора го използват за да запазват изображения. Пинтерест може да се използва и за други неща – например вие самите да публикувате, рекламирате и пр.

Аз лично използвам Пинтерест като галерия за изображения. Следя основно теми, свързани с изкуство и занаяти, и подреждам находките си в добре организирани папки. Някои от папките ми са невидими за останалия свят и са споделени с хора, с които работя по тези теми.

Пинтерест е оазис за хора, които обичат да съзерцават красиви картини и предмети. Някои от създаващите такива неща ги споделят сами в Пинтерест, но това се случва доста по-рядко. Пинтерест е по-скоро място, в което хората действат като галеристи, които подбират и излагат създаденото от други хора.

Едно от любимите ми неща там е липсата на новини, разговори и дискусии. Което означава липса на ярост, конфликти и суета.

 

Моят нов прекрасен живот в Инстаграм

Ползвам Инстаграм от няколко месеца – откакто реших да ползвам таблет – нещо, което нямаше да ми хрумне да си купя ако един от мобилните оператори не ми беше предложил само срещу 1 лв, когато подновявах един договор. Нямах идея за какво да ползвам таблета, така че започнах няколко месеца след покупката. Това е първото ми мобилно устройство. Предполагам, че скоро няма ми се прииска да притежавам смартфон. Ползвам таблета почти изцяло за Инстаграм. За тези, които използват само компютър – Инстаграм вече може да се ползва и на компютър – и за следене, и за публикуване. Второто все още е по-трудничко и ще трябва да поровите за да научите как става.

В Инстаграм се споделят най-вече оригинални изображения. Пресподелянето е по-трудно и се прави сравнително рядко. Там хората не действат като галеристи, а като творци. Макар че Инстаграм е създаден основно за да се споделят изображения, някои хора публикуват под изображенията текстове и използват Инстаграм като блог. Там можете да следите профили на други хора, както и теми, да „харесвате“, да запазвате и организирате в папки (които, обаче, винаги са видими само за вас).  Можете и да коментирате, както и да изпращате лични съобщения.

В Инстаграм следя най-вече художници и занаятчии, както и малко фотографи. За съжаление, поназнайвам само английски и руски, така че рядко попадам на другоезични профили, но мисля че си струва да проявя усърдие да открия такива в областите, които ме интересуват.

Благодарение на Инстаграм преоткрих съществуването на Русия, както и на други бивши съветски места. И техните хора. Бившият Съветски Съюз и руските неща ми бяха доста интересни в периода на Перестройката, но след падането на Тодор Живков, някакси спрях да обръщам внимание какво се случва в тази част на света и до попадането ми в Инстаграм не знаех нищо за случващото се там, ако изключим това, че знам кой е Путин и имам изградена представа за личността му и начина му на управление.

„Моята“ част от рускоезичния Инстаграм е населена предимно от хора, които са по-млади от мен, които обичат да четат книги и да споделят находките си, да снимат красотите на страната си, а също и професионални художници и занаятчии. Впечатлена съм от силния стремеж на тези хора към красота, образование и култура, както и от предприемаческия им дух. С удоволствие чета дори и коментарите понякога. Там няма ярост, негативизъм, себеправедност, суета, а общуването е изключително любезно. Контрастът с българоезичния Фейсбук е потресаващ. 

Благодарение на рускоезичния Инстаграм реших да си направя профил в руския аналог на Фейсбук, ВКонтакте, където мога да следя още интересни неща. Ако някой ден започна да го ползвам редовно и имам повече наблюдения, ще напиша и за тази платформа.

 

 

За депортациите, престъпността, мултикултурността и мирното съжителство / On deportation, crime, multuculturalism and peace

(Find EN translation below)

“Всяка победа съдържа в себе си зародиша на бъдещо поражение.” Карл Г. Юнг

Преди няколко дни една шведска студентка осуети депортацията на афганистански бежанец. Светът приветства този акт и обяви момичето за героиня. Както знаете, бежанците са ми скъпи на сърцето, особено афганистанците, и се опитвам да им помагам. Освен това обаче ми е скъпа и истината, така че трябва да споделя факта, че същият този афганистанец, когото студентката спаси, е бил осъден за нападение, а молбата му за международна закрила е била отхвърлена.

Афганистан в момента е много опасна страна, а военният конфликт в нея вече е официално признат не само от ООН, така че афганистанците, които бягат оттам заслужават хуманитарен статут заради въпросната ситуация в страната си на произход, така че далеч не е хуманно да изпращаме хора на такова място. В същото време, не е хуманно и да държим в печално известната със състоянието си затворническа система в България осъдения австралиец Джок Полфрийман, който има право да излежи присъдата си в родината си.

Убедена съм, че в такива случаи не бива да се ръководим от желанието си за отмъщение, а от стремежа си да предотвратяваме бъдещи престъпления. Осъденият и потенциалните престъпници трябва да научат уроците си. Трябва да държим опасните престъпници далеч от обществото в името на обществената безопасност. Вярвам, че трябва да се отнасяме със състрадание към всяко човешко същество, включително към опасния престъпник, но и не бива да застрашаваме живота на невинни хора в името на хуманното третиране на престъпници.

Сега имаме ясна дилема – дали ние, европейци, които сме премахнали смъртното наказание, трябва да оставим чужденец да излежи присъдата си в нашата страна или да го депортираме в страна, в която се води война и има малки шансове за оцеляване? Трябва ли да лишим чужденец от неговия бежански статут или гражданство (в случай, че сме му предоставили някое от тези)? Ние, европейците, вече не изпращаме своите сънародници да излежават присъдите си извън страните си и се гордеем, че живеем в цивилизована част на света, където вярваме, че хората се раждат равни.

Освен това, ние живеем в мултикултурни общества, а със сигурност когато третираме хората като равнопоставени, допринасяме за по-сплотено общество. Някои от нас изглежда, че все още вярват, че законите трябва да се спазват от всички в границите на една страна и че културата не следва да бъде над установените закони. Вярно е, че законите отразяват ценностите и убежденията на обществото и че се формират от преобладаващата култура. Днес все повече хора в Европа се страхуват, че когато има твърде много хора от неевропейски произход, те могат да достигнат критична маса, която да промени реалността в ущърб на нас, хората от европейски произход, дори и чрез промени в законодателството. Дали в такъв случай трябва да направим всичко по силите си да асимилираме чуждите или да им позволим да запазят чуждата си идентичност?

Културите не са непременно несъвместими. Ние всички сме човешки същества и имаме повече общи неща отколкото често си мислим. В исторически план хора от различни религии и етнически групи са съжителствали мирно в села, градове, държави и континенти. Винаги когато мисля за това, се сещам за Алепо и като цяло за Сирия, а също и за родното село на майка ми в България. Доколкото ми е известно, хора от различни етнически групи и религии не просто са живели в мир, но също така с желание са общували помежду си и са създавали приятелства. Хрумна ми хипотезата, че това е по-вероятно да се случи сред хора, които може да са от различни култури, но като цяло са по-консервативни. Разбира се, възможно е и напълно да греша.

На пръв поглед изглежда, че либералната среда е по-благоприятна за мултикултурализъм, но не съм сигурна дали е по-благоприятна за мира и разбирателството, тъй като в такъв контекст някои общности са много по-консервативни или либерални от други и изглежда, че напоследък напрежението между либерални и консервативни хора расте, особено ако тези хора са израснали в една и съща култура.

В същото време обаче изглежда, че либералите от групата на мнозинството си затварят очите за факта, че консервативните представители на малцинствата е възможно да са много по-консервативни и враждебно настроени към либерализма и либералните хора (и не само) отколкото консерваторите от тяхната собствена културна група. Допускам, че либералите може не само да изгубят уважение, но и да демонстрират враждебност спрямо малцинствата, които иначе страстно защитават, ако си направят труда наистина да се заинтересуват от тях и имат желание наистина да ги опознаят.

Да се обявиш за мултикултурализма не е същото като наистина да уважаваш, да общуваш и да се сприятеляваш с хора, които имат наистина различни възгледи и ценности от теб самия. Най-либералните хора обикновено се сприятеляват с хора от своята социална прослойка и ниво на образование, особено с такива, с които споделят един и същ мироглед. Културното разнообразие, обаче, е нещо доста по-дълбоко отколкото те признават – по-дълбоко от цвета на кожата или парчето плат, което носиш или не носиш на главата си.

Ние вече живеем в мултикултурни общества и това не е нещо ново, но това което е ново и трудно за преодоляване е растящата пропаст между крайните либерали и крайните консерватори.

За щастие, повечето хора в западните общества (към които причислявам и българското) се намират някъде по средата, но напрежението между крайностите ги привлича / изтласква към полюсите. И това се случва във ВСИЧКИ културни общности – и на мнозинството, и на малцинствата. Ето какво най-силно ме тревожи: страхувам се от радикализирането и в двете посоки.

Трябва да намерим работещи начини да живеем заедно, но на практика вече спираме да разговаряме търпеливо и конструктивно един с друг. Освен това, идентичностната политика ни капсулира и подхранва враждебността помежду ни.

Така че аз не знам дали депортирането на опасни престъпници във военни зони е добро или лошо в далечен план  – твърде сложно е да си го изясня за един час, особено съвсем сама, но съм твърде изморена за да го обсъждам с кресливи екстремисти от двата лагера.

EN

“Every victory contains the germ of future defeat.” Carl G. Jung

A couple of days ago a Swedish student prevented the deportation of an Afghan refugee. The world hailed her as a hero. You know I have a soft heart for refugees, especially Afghans, and I am trying to help them. I also have a soft heart for truth, so I have to share the fact that the very Afghan the student saved was sentenced for assault, and his asylum application was rejected.

Afghanistan is a very dangerous country, now officially recognized as a war zone not only by UN, so Afghans fleeing it do deserve subsidiary protection because of the security situation in their country, and it is far from humane to send people to such a place. At the same time, it is not humane to keep in the notorious Bulgarian prison system the Australian convict Jock Palfreeman who has the right to serve his sentence in his homeland.

I believe that we should not be guided by the desire to take revenge but by the desire to prevent crime. We need to teach a convict a lesson, and we need to teach prospective criminals a lesson. We should also keep dangerous criminals away from society for the sake of public safety. I believe we do have to treat every human being (including a dangerous criminal) with compassion, but we should not endanger innocent peoples’ lives for the sake of humane treatment of criminals.

Now we have a clear dilemma – should we, Europeans, who have abolished capital punishment, have a foreigner stay and serve his sentence in our country or should we deport him to a war-torn country where chances of survival are slim? Should we deprive him of his refugee status or citizenship (if we have granted him any of these)? Well, we, Europeans, do not send our fellow countrymen to serve sentences outside our countries anymore, and we take pride in living in a civilized part of the world where people are believed to be born equal.

Besides, we live in multicultural societies, and surely treating people equitably provides for a more cohesive society. Most of us still seem to believe that the laws should be obeyed by everyone within the boundaries of a country, and culture should not be above the established law. It is true, however, that laws reflect the values and beliefs of society, and these are shaped by the predominant culture. Nowadays more and more people in Europe are afraid that too many people of non-European origin might reach a critical mass, which could shape reality to the detriment of us, people of European descent, even by changing legislation. Should we then try our best to assimilate strangers rather than let them keep their alien identity?

Well, cultures are not necessarily incompatible. We are all human beings, and we have more in common than we often think. Historically people of different religions and ethnic groups have coinhabited peacefully villages, cities, countries and continents. Whenever I think of this phenomenon, I think of Aleppo and generally of Syria, of my mom’s native village in Bulgaria. To my best knowledge, people of different ethnic groups and religions not just lived in peace but also willingly interacted with one another and made friendships. I just came up with a hypothesis that this is more likely to happen among people who might be of different cultures but are all generally more conservative. Of course, I might be totally wrong.

A liberal context seems to be more conducive to multiculturalism, but I am not sure if it is more conducive to peace as in a liberal context some communities tend to be much more conservative or liberal than others, and it seems that there is a growing tension between liberals and conservatives these days, especially if they have grown up in the same culture.

However, liberals from the majority seem to be closing their eyes to the fact that the conservatives among the minorities might be much more conservative and hostile to liberalism and liberals than the conservatives from their own cultural group. I guess liberals might not only lose respect for but feel really hostile to some of the minorities they otherwise passionately defend if they really bothered to really get interested in these minorities and willing to get to know them. Rooting for multiculturalism is not the same as truly respecting, interacting and being friends with people who hold really different views and values. The most liberal people usually befriend people of similar class and educational background with whom they share the same outlook. Cultural diversity runs much deeper than they recognize – deeper than the color of the skin or the piece of cloth you wear or not wear on your head.

We already live in multicultural societies, and it is not something new, but what is recent and harder to overcome is the growing chasm between the extremes of liberal and conservative.

Fortunately, most people in western societies are somewhere in the middle, but the tension between the extremes pulls and pushes them toward the poles. This happens in ALL cultural groups – both minority and majority ones. Here is what worries me most – I am scared by the radicals on both sides.

We do have to figure out viable ways to live together, but we are stopping to talk patiently and constructively with one another. Besides, identity politics encapsulates us and fuels our hostilities.

So I do not know if deporting dangerous criminals to war zones is good or bad in the long run – it is too complex for me to figure out in an hour, especially on my own, but I am also too tired to discuss the matter with vocal extremists from both sides.

Отказът на България да подпише двустранни споразумения за прием на мигранти и други въпроси

Народното събрание задължи Министерския съвет да не подписва двустранни споразумения за обратно приемане на мигранти. Някои смятат, че това решение е напълно безсмислено, тъй като България така или иначе е подписала Дъблинското споразумение. Според това споразумение, обикновено (но не във всички случаи) страната, която трябва да разгледа молбата на търсещия закрила е първата ЕС страна, в която той е влязъл.

На практика, не е чак толкова лесно за други страни да върнат в България търсещи закрила по силата на това споразумение – по редица причини. Не че няма върнати, но те са нищожна част от тези, които са влезли в ЕС през България. Двустранно споразумение между България и друга държава би улеснило и ускорило този процес. Така че ако не искаме да приемаме обратно мигранти, неподписването на двустранни споразумения има голям смисъл.

Освен това, някои твърдят, че ние сме длъжни да обгрижваме и издържаме върнатите в България. Това също е далече от истината. Когато първата процедура на търсещ закрила у нас приключи (например с необжалван отказ от ДАБ, с окончателно решение на съдебна инстанция, която потвърждава отказа на ДАБ, с прекратяване на производството за предоставяне на закрила), е изключително трудно за желаещите да започнат последваща процедура, защото е нужно да представят нови обстоятелства по случая си или за страната си. Малкото търсещи закрила, които успяват да започнат последващо производство, в общия случай нямат право да живеят в бежански лагер и трябва да се издържат сами. Тези неща са добре описани в Закона за убежището и бежанците.

За някои от върнатите по Дъблин, които са били започнали производство  у нас е възможно да го възобновят, но това е свързано с доста условности и зависи от конкретния случай.

Хубаво е да се знае и това, че част от хората, които е можело да бъдат върнати по силата на Дъблинското споразумение, не са върнати и няма да бъдат върнати, защото са получили статути в други страни. Спомняте си „поканата“ на Меркел, която заяви, че ще дава закрила на всички сирийци, независимо в коя ЕС страна са влезли първо. Освен това, хора от други националности, на които България най-често дава откази, също вече имат статути в други ЕС страни. За съжаление, аз лично не мога да предложа надеждна информация за техния брой.

Какво се случва с хората, които имат статут у нас, но не искат да останат тук и по един или друг начин се опитат да се установят в други страни? Няма ли да бъдат върнати в България? Такива случаи нямат нищо общо със споразумението от Дъблин. Тези хора се връщат, защото са влезли в друга страна без необходимата виза или пък са просрочили разрешения период за пребиваване като туристи. Впрочем значителна част от тези случаи (предимно сирийци, защото предимно те получават статут у нас) вече са получили закрила в други страни. И все пак, длъжни ли сме да издържаме получилите статут у нас, които се връщат? Според наредбата, която урежда въпроса с включване в интеграционна програма, за да бъде възможно дори един-единствен бежанец у нас да се включи в такава, трябва да съществува община, която да е декларирала желание да интегрира бежанци и е уточнила броя им. Такава община засега не съществува.

Разбира се, тази тема е широка и дълбока и този текст далеч не претендира за изчерпателност.

Мостът на Дрина

ivo_andric111

е книга, която вероятно никога нямаше да прочета ако не бях попаднала на споделена във Фейсбук статия за автора.  Познавах Иво Андрич по име още от ранното си детство от библиотеката на баба ми, но мислех, че е някакъв ретро-соц писател, който пише книги на ретро-соц теми, така че въобще не ми е минавало през ум да прочета нещо от него; баба почина тъкмо като завърших 7 клас и явно не е смятала, че съм достатъчно голяма за да ми чете откъси от тази книга и да ме запали по нея. Но пък сега осъзнах, че една от любимите си поговорки е научила от тази книга: „Има три неща, които не могат да се скрият: любов, кашлица и сиромашия.“

ВЕДНАГА след като прочетох статията си свалих и двете андричови книги, които намерих в Читанка.  Ако имах достатъчно време, щях да я погълна за един ден (380 страници, но някак ми се струва кратка). Мисля, че някой ден бих си я купила на хартия; новото издание, обаче, е с нов преводач и не знам дали ще ми хареса.

Написаното дотук изглежда съвсем излишно за читателя, но не мога да не го напиша, защото изразява възторга ми. А аз рядко съм във възторг. 

В тези страници се побират много истории, които се появяват и угасват на фона на историята на моста, построен в средата на 16 век като подарък от Мехмед Паша Соколович – едно от момчетата, родени в околностите на Вишеград и взети като кръвен данък. И все пак, важното за мен в тази книга не са историите – нито историята на моста, нито личните истории на християни, мюсюлмани и евреи. Не ми е важна и историческата история, макар че признавам, че пробуди любопитството ми и смятам да се поограмотя.

Най-важното за мен е усещането, че няма нищо ново под слънцето, включително и това, че едно от най-постоянните неща на света е промяната. Другото важно нещо е, че всички „философствания“ безкрайно точно формулират актуални за мен неща – за старото и новото, за съжителството на различни общности и житейски философии, за утопиите и суетите на прогресивните идеалисти, за начините да се управляват хората и още, и още. Тези „философствания“, обаче са толкова леки, непретенциозни и проницателни, че без притеснение бих могла да кажа, че Иво Андрич е гениален писател и напълно заслужава Нобеловата си награда. Давам си сметка колко тъпо звучат последните ми думи, но се налага да хитрувам, защото искам колкото се може повече хора да прочетат тази книга, а някой би могъл да реши да я прочете тъкмо заради тези думи. Сега пак хитрувам за да не си помислите, че тези клишета са плод на писателското ми безсилие. Признавам: не знам по какъв друг начин да го кажа, а смятам, че е важно.

Може би по-точно би могло да се каже, че това е една от малкото книги, които си струва да бъдат отпечатани и прочетени. Предполагам, че една от причините да се получи такава е тази: Андрич не е учил „творческо писане“. Учил е във факултета по математика и естествени науки и е всел няколко курса по хърватска литература. Убедена съм, че повече е чел, отколкото е писал. Убедена съм и в това, че рано се е отърсил от суетата или поне се е научил да я разпознава у себе си винаги когато се надигне. Особено горещо препоръчвам книгата и на тези, които искат да станат писатели с пожелание повече да учат за света, повече да мислят и да не бързат да публикуват на всяка цена.

 

 

 

 

Братя Карамазови

е доста дълга книга (поне 900 хартиени страници), но описаното в нея обхваща сравнително кратък период от време – няколко месеца от живота на трима братя и някои от техните съграждани в малко руско градче през 19 век – времена, на политически и икономически реформи, когато в Русия все повече хора поставят под въпрос Бог, размишляват за морала и свободната воля.

Карамазови имат трудни семейни отношения, наситени с противоречиви и силни чувства и заплетени с драматични взаимодействия с други хора. Книгата се чете лесно, но е мрачна и някак театрална. Не бих искала да преразказвам сюжета, тъй като не мисля, че много хора биха искали да знаят предварително какво ще се случи.

Докато я четох, отново си дадох сметка, че не знам нищо за Русия и че бих искала да знам повече. Бих прочела още книги на Достоевски, но не бих разчитала само на тях за да науча достатъчно за Русия. Ако съдя по „Братя Карамазови“, творчеството на Достоевски може да е дълбоко потопено в руското битие и душевност, но все пак поставя общочовешки теми и е на първо място литература, а не антропологическо изследване.

Как реших да чета Достоевски? Май стана заради Jordan B. Peterson, нашумелият напоследък канадски психолог, който често споменава творби на Достоевски в лекциите си и ако правилно си спомням, го смята за добър психолог. Вярно е и това, че Русия винаги ме е привличала и че отвреме навреме чета руски разкази и приказки и следя все повече съвременни руски художници и книгочитатели.

Дали бих препоръчала книгата? Не знам. На мен ми хареса, но не мисля, че би се харесала на повечето съвременни български читатели. Все пак можете да пробвате – намира се безплатно в Читанка.

 

ЕС приема Истанбулската конвенция. Какво означава това за България?

Около българското ратифициране на Истанбулската конвенция се вдигна много шум, но не се чу ясно и силно информацията, че самият ЕС е започнал процедура по присъединяване към Истанбулската конвенция. Жалко е, че толкова важна информация не беше ясно комуникирана от политиците (лично аз чух да се споменава единствено от Цецка Цачева), а медиите и правозащитните организации съзнателно или несъзнателно я игнорираха.

Какво означава ЕС приеманто за България в случай, че не сама не ратифицира Конвенцията? Ето какво успях да си изясня след ровене и питане:

Първо нека да изясним процедурата, през която минава приемането и докъде е стигнало:

От три ЕС институции, през които трябва да мине това решение, то е минало през две: Европейската комисия и Европейския парламент. Остава да мине през Съвета на ЕС. За да мине през Съвета на ЕС, ще трябва да има мнозинство. Към момента ЕС държавите, които сами са ратифицирали конвенцията са 14, така че засега изглежда работата да е „на кантар“ и няма уточнена дата, на която да се гласува в Съвета. Може да се отлага с години. Предстои да изясня какво мнозинство е нужно.

Какво предстои да се случи ако в един момент Съветът гласува ЗА?

Следва да се изработят поднормативни документи, примерно директиви, които на свой ред да се гласуват от Европейския парламент и пр.

След приемането на такива документи, България ще бъде задължена да ги изпълнява като въведе някои изменения в своето законодателство. Това означава, че България няма да е задължена да изпълнява абсолютно всичко по конвенцията ако сама не я е ратифицирала, но ще трябва да изпълнява нещата, които ЕС е приел да изпълнява.

Доколко тази конвенция бива „натрапена“ на България? България има свои представители в Европарламента. Те може да са гласували „за“, „против“ и „въздържал се“. Ето как са гласували: Отсъствали: Георги Пирински, Против: Андрей Новаков, Въздържали се: Ангел Джамбазки и Владимир Уручев, За: всички останали

Допълнение от 18 февруари: 

Към този момент имам събрани следните твърдения:

По въпроса относно практическата стойност за България от присъединяването на ЕС към Конвенцията

1) Приемането от ЕС ще има практическа стойност за България, дори и ако не ратифицира сама конвенцията и 2) Не, няма да има никаква практическа стойност, понеже това е символен жест.

По въпроса дали е нужно всички страни поотделно да ратифицират Конвенцията за да е възможно да бъде приета и от Съвета на ЕС:

1) Нужно е всички страни да ратифицират за да стане факт и за целия ЕС и 2) Не е нужно да ратифицират; важно е да си дадат съгласието в Съвета на ЕС.

Допълнение от 22 февруари:

Според него за да може ЕС да завърши присъединяването към ИК е нужно всички страни членки да ратифицират поотделно ИК. Обосновава се с Договора за функциониране на Европейския съюз. Цитирам:

„Зависи какъв е характерът на компетентността, която се засяга с конвенцията, за да се разбере дали е нужна предварителна ратификация на всички държави като първи етап и тогава ратификация на ес, или е без значение броят ратифицирали, стига ес да реши да ратифицира. Няма да има значение и нужда от определен брой ратифицирали държави, когато Конвенцията хипотетично може да се причисли към Изключителната компетентностна ЕС – те са описани в чл.3 на ДФЕС (договор за функциониране на евр съюз), а ще има, когато хипотетично е част от споделената компетентност с държавите, като мисля, че тя е към споделените, защото към нея влизат и социалните върпоси – чл. 4 ДФЕС. Т.е според мен не може да се приеме без ратификация от всички държави като първа стъпка. Иначе хвърли поглед и на този линк, там са описани действията именно към желана ратификация на ниво целия съюз по месеци и пише, че активно подпомагат държавите към ратификация“

 http://www.europarl.europa.eu/legislative-train/theme-area-of-justice-and-fundamental-rights/file-eu-accession-to-the-istanbul-convention
Legislative train schedule | European Parliament
The European Parliament’s legislative train schedule monitors the progress of legislative files identified in the 10 priorities of the European Commission
europarl.europa.eu

Тук е ДФЕС – http://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A12012E%2FTXT

Допълнение от 23 февруари:

„Споделеният линк към Legislative Train Schedule е много полезен. Там се изясняват доста неща. Ето моите бележки:
– Самата Конвенция полага възможността ЕС да се присъедини в границите да своите компетентности. Т.е. ако ЕС има компетенствност в опеределна сфера, дори и да е споделена, ЕС може да се присъедини и без всички държави да са ратифицирали.
– Комисията, която има законодателна инициатива, е предложила 2 решения – едно за подписване на ИК, друго за ратификация. След дебати в Съвета е решено първото решение да се раздели на две – едно, което се отнася за съдебно сътрудничество по наказателни въпроси, и второ, което обхваща убежище и невръщаане. Т.е. институциите със законодателна инициатива в ЕС смятат, че това са границите на компетентност на ЕС във връзка с ИК. Съдебното сътрудничество, убежището и невръщането са под споделената компетентност в чл. 4(2)(j) TFEU: area of freedom, security and justice;
– Парламентът трябва да одобри решенията. Парламентът е издал резолюция ЕС да се присъедини към ИК. Те искат присъединяването да е всеобхватно и без възражения. Не искат да е лимитирано само до съдебно сътрудничество, убежище и невръщане, защото така се създава несигурност относно обхвата на ИК при имплементация.
Според мен ЕС може да се присъедини и без всички държави членки да са ратифицирали. Дебатът сега е до къде се простира компетентноста на ЕС сам по себе си спрямо ИК. Парламентът насърчава да се работи с държавите членки за ратификация, не като условие за ратификация от страна на ЕС, а за по-голяма ефективност и съгласуваност.“