Родители и училище

От неотдавна Законът за предучилищното и училищното образование дава възможност на родителите, които не желаят децата им да посещават училище да ги образоват у дома. Това обаче не означава, че в България имаме свободата да провеждаме това, което в други страни се нарича „домашно образование” (homeschooling).  В България родителите трябва да се съобразяват с образователните стандарти, определени от образователното министерство, а освен това децата им трябва да се явяват на изпити за да показват, че покриват успешно учебния план. Ако не се справят, следва да бъдат пренасочени към друга форма на обучение. Това означава, че имаме свобода, но не съвсем.

Ако родителите имат различни от официалните стандарти виждания за това какво е подходящо да учи детето им на тази възраст и не покрият изискванията, по закон трябва да кажат „Сбогом” на домашното образование, защото домашното образование в законния си вариант трябва да просто да пренесе у дома училищното образование. Разбира се, у нас расте броят на семействата, които провеждат домашно образование без да се съобразяват със закона, но това означава, че са уязвими.

Не съм провеждала статистическо проучване, но ми се струва, че у нас преобладаващите нагласи на хората са, че трябва да има определени от държавата стандарти и те задължително да се покриват в указания ред с указаната скорост за всички ученици. Предполагам, че именно затова и законът ни е такъв. В други общества обаче има голям брой хора, които приемат, че различни виждания за образованието са съвсем легитимни, затова и техните закони позволяват домашно образование, организирано изцяло по преценка на семейството, както и съществуването на алтернативни училища, които не се съобразяват със „спуснати отгоре” програми и стандарти. Дори съществуват много такива училища, които функционират благодарение на публично финансиране. Това е вярно както за САЩ (т.нар. чартърни училища), така и за Европа.

Ако у нас по закон родителите са лишени от правото да вземат свободно сериозни решения за образованието на децата си, тогава би трябвало училището да поеме сериозно отговорността да образова децата добре. На практика обаче училището не поема тази отговорност. По какво съдя за това? По отвращението, което образователният процес предизвиква у учениците и по плачевните резултати, които много български ученици показват на изпити, както и по моя скромна субективна преценка на човек, работещ с ученици, разбира се. Освен това, все повече учители са убедени, че за неуспехите на учениците са отговорни основно родителите, дори и в случаите, в които учениците прекарват целия си ден в училище, посещавайки занималня.

Спомням си времената, в които учителите не очакваха нищо от родителите ни, работеха с около 40 деца в клас и много по-голям дял от учениците знаеха и можеха много повече неща отколкото знаят и могат учениците днес. И тогава родителите нямаха свобода, но образователното министерство, образователните институции, както и самите учители, поемаха голяма отговорност и вършеха работата си наистина сериозно. Частните уроци бяха изключение, както и родителската помощ.

Струва ми се, че днес, когато държавата не успява да поеме реална отговорност и да се справи, би трябвало да даде свободата на родителите да поемат отговорност и да образоват сами децата си или пък да изберат да се доверят на алтернативни училища.

Реклами