Отказът на България да подпише двустранни споразумения за прием на мигранти и други въпроси

Народното събрание задължи Министерския съвет да не подписва двустранни споразумения за обратно приемане на мигранти. Някои смятат, че това решение е напълно безсмислено, тъй като България така или иначе е подписала Дъблинското споразумение. Според това споразумение, обикновено (но не във всички случаи) страната, която трябва да разгледа молбата на търсещия закрила е първата ЕС страна, в която той е влязъл.

На практика, не е чак толкова лесно за други страни да върнат в България търсещи закрила по силата на това споразумение – по редица причини. Не че няма върнати, но те са нищожна част от тези, които са влезли в ЕС през България. Двустранно споразумение между България и друга държава би улеснило и ускорило този процес. Така че ако не искаме да приемаме обратно мигранти, неподписването на двустранни споразумения има голям смисъл.

Освен това, някои твърдят, че ние сме длъжни да обгрижваме и издържаме върнатите в България. Това също е далече от истината. Когато първата процедура на търсещ закрила у нас приключи (например с необжалван отказ от ДАБ, с окончателно решение на съдебна инстанция, която потвърждава отказа на ДАБ, с прекратяване на производството за предоставяне на закрила), е изключително трудно за желаещите да започнат последваща процедура, защото е нужно да представят нови обстоятелства по случая си или за страната си. Малкото търсещи закрила, които успяват да започнат последващо производство, в общия случай нямат право да живеят в бежански лагер и трябва да се издържат сами. Тези неща са добре описани в Закона за убежището и бежанците.

За някои от върнатите по Дъблин, които са били започнали производство  у нас е възможно да го възобновят, но това е свързано с доста условности и зависи от конкретния случай.

Хубаво е да се знае и това, че част от хората, които е можело да бъдат върнати по силата на Дъблинското споразумение, не са върнати и няма да бъдат върнати, защото са получили статути в други страни. Спомняте си „поканата“ на Меркел, която заяви, че ще дава закрила на всички сирийци, независимо в коя ЕС страна са влезли първо. Освен това, хора от други националности, на които България най-често дава откази, също вече имат статути в други ЕС страни. За съжаление, аз лично не мога да предложа надеждна информация за техния брой.

Какво се случва с хората, които имат статут у нас, но не искат да останат тук и по един или друг начин се опитат да се установят в други страни? Няма ли да бъдат върнати в България? Такива случаи нямат нищо общо със споразумението от Дъблин. Тези хора се връщат, защото са влезли в друга страна без необходимата виза или пък са просрочили разрешения период за пребиваване като туристи. Впрочем значителна част от тези случаи (предимно сирийци, защото предимно те получават статут у нас) вече са получили закрила в други страни. И все пак, длъжни ли сме да издържаме получилите статут у нас, които се връщат? Според наредбата, която урежда въпроса с включване в интеграционна програма, за да бъде възможно дори един-единствен бежанец у нас да се включи в такава, трябва да съществува община, която да е декларирала желание да интегрира бежанци и е уточнила броя им. Такава община засега не съществува.

Разбира се, тази тема е широка и дълбока и този текст далеч не претендира за изчерпателност.

Реклами