Мостът на Дрина

ivo_andric111

е книга, която вероятно никога нямаше да прочета ако не бях попаднала на споделена във Фейсбук статия за автора.  Познавах Иво Андрич по име още от ранното си детство от библиотеката на баба ми, но мислех, че е някакъв ретро-соц писател, който пише книги на ретро-соц теми, така че въобще не ми е минавало през ум да прочета нещо от него; баба почина тъкмо като завърших 7 клас и явно не е смятала, че съм достатъчно голяма за да ми чете откъси от тази книга и да ме запали по нея. Но пък сега осъзнах, че една от любимите си поговорки е научила от тази книга: „Има три неща, които не могат да се скрият: любов, кашлица и сиромашия.“

ВЕДНАГА след като прочетох статията си свалих и двете андричови книги, които намерих в Читанка.  Ако имах достатъчно време, щях да я погълна за един ден (380 страници, но някак ми се струва кратка). Мисля, че някой ден бих си я купила на хартия; новото издание, обаче, е с нов преводач и не знам дали ще ми хареса.

Написаното дотук изглежда съвсем излишно за читателя, но не мога да не го напиша, защото изразява възторга ми. А аз рядко съм във възторг. 

В тези страници се побират много истории, които се появяват и угасват на фона на историята на моста, построен в средата на 16 век като подарък от Мехмед Паша Соколович – едно от момчетата, родени в околностите на Вишеград и взети като кръвен данък. И все пак, важното за мен в тази книга не са историите – нито историята на моста, нито личните истории на християни, мюсюлмани и евреи. Не ми е важна и историческата история, макар че признавам, че пробуди любопитството ми и смятам да се поограмотя.

Най-важното за мен е усещането, че няма нищо ново под слънцето, включително и това, че едно от най-постоянните неща на света е промяната. Другото важно нещо е, че всички „философствания“ безкрайно точно формулират актуални за мен неща – за старото и новото, за съжителството на различни общности и житейски философии, за утопиите и суетите на прогресивните идеалисти, за начините да се управляват хората и още, и още. Тези „философствания“, обаче са толкова леки, непретенциозни и проницателни, че без притеснение бих могла да кажа, че Иво Андрич е гениален писател и напълно заслужава Нобеловата си награда. Давам си сметка колко тъпо звучат последните ми думи, но се налага да хитрувам, защото искам колкото се може повече хора да прочетат тази книга, а някой би могъл да реши да я прочете тъкмо заради тези думи. Сега пак хитрувам за да не си помислите, че тези клишета са плод на писателското ми безсилие. Признавам: не знам по какъв друг начин да го кажа, а смятам, че е важно.

Може би по-точно би могло да се каже, че това е една от малкото книги, които си струва да бъдат отпечатани и прочетени. Предполагам, че една от причините да се получи такава е тази: Андрич не е учил „творческо писане“. Учил е във факултета по математика и естествени науки и е всел няколко курса по хърватска литература. Убедена съм, че повече е чел, отколкото е писал. Убедена съм и в това, че рано се е отърсил от суетата или поне се е научил да я разпознава у себе си винаги когато се надигне. Особено горещо препоръчвам книгата и на тези, които искат да станат писатели с пожелание повече да учат за света, повече да мислят и да не бързат да публикуват на всяка цена.

 

 

 

 

Advertisements