В часа на шарената мъгла ми е все по-трудно да бъда учител

Преди малко четох мейл от мой ученик и нямам никаква идея какво да правя сега. Би трябвало да му отговоря и да продължа работата си с него, но не знам какво да му  кажа. Той, родителите му и аз очакваме да си свърша работата, но аз не успявам. С всяка измината година ми е по-трудно и ако правилно разбирам тенденцията, скоро ще се провалям в повечето случаи.

Преди десетина години всяка седмица получавах от повечето си ученици дълги писма, на които пишех дълги отговори. В клас разговаряхме разпалено с часове, проследявахме различни теми в ширина и дълбочина, преливахме в нови, и аз имах чувството, че успявам да подготвя значителна част учениците за смислен старт в университета и да им дам перспектива за живота отвъд формалното образование.

Всъщност като го описвам така, звучи идилично, а всъщност в много от случаите не е било – и тогава съм имала своите фрустрации и възмущения, усещането, че нещата се получават все по-трудно с всяка изминала година.  Но общата картина изглеждаше както я описах, а сега изглежда доста различно.

Тази година, обаче, все по-често мисля за това, че повечето ученици всъщност не се интересуват от нищо. Разбираемо е, че в училище им е скучно, чуждо и често непонятно, че са отвратени от изучаваните предмети – това не е новост. Проблемът е, че вече не ги интересува и нищо друго (ако не броим грижи за здравето и външния вид, компютърни игри, браузване във Фейсбук и клюки).

Много по-смислени и задълбочени разговори се получават на курсовете ми в бежанския лагер. Въпреки че хората там от доста време нямат кой знае какъв достъп до информация, а мислите им ежечасно са фокусирани върху оцеляването. Чудя се дали е така понеже са от друго поколение и средната възраст е около 30.

Допускам, че има множество фактори, които допринасят за случващото се с учениците, но няма да се опитвам да ги обсъждам в този  текст. Просто искам да споделя тревогата си.

Бих искала да уточня, че не става въпрос за нещата, за които в България обичайно се подиграваме; не става въпрос за правопис или за обща култура. Лошият правопис е поправим, пък и макар и лош ни позволява да общуваме … стига да има за какво. Общата култура е нещо относително и човек винаги може да научи някой неизвестен за него факт … стига да го интересува.

Проблемът е че светът е обвит в шарена мъгла, а любопитството на учениците е толкова слабичко, а способността им да се фокусират и да изследват нещо (дори и ако им е интересно) е нищожна. Те се лутат в безрадостна скука и добре че имат смартфони за да браузват Фейсбук или някакви картинки.

Личните ми усилия се все по-безрезултатни и не знам какво бих могла да направя сама за да помогна на изгубените в шарената лепкава мъгла. И докато преди малко мислех всички тези неща, попаднах на статия в „Дневник”, която показва доста тъжни статистики за младите хора у нас – солиден процент отпадат от образованието. Много хора се успокояват с мисълта, че тези хора са предимно от ромското малцинство, но всъщност не е така и за мен това не е новост. Същите тези хора се тревожат, че ромското малцинство ще стане мнозинство.

Споделените ми непосредствени наблюдения, обаче, са върху извадка от българи (и нищожен процент турци), учещи в елитни гимназии.

Днес не мога да ви предложа анализи, изводи и решения. А решения не вярвам да мога да предложа въобще в обозримо бъдеще. Сам човек толкова може.

Велосипедистите, кметът, законите

Миналата седмица местните медии съобщиха, че общината забранява карането на велосипеди в центъра и ще налага глоби. Велосипедистите се възмутиха и се вдигнаха на протести за отмяна на забраната. Чуха се и настоявания за изграждането на велоалеи. Надявам се протестиращите да постигнат единодушие по отношение на исканията си, да ги осмислят добре и да ги формулират ясно.

Бих искала да припомня, че в Република България действа национален Правилник за движението по пътищата, който не позволява на велосипедисти да карат в пешеходна зона и прави изключение за децата велосипедисти. (Член 141, т. 6) В този смисъл местното решение съдейства за прилагането на отдавна съществуващ национален правилник.

Ако граждани на Хасково се обявяват срещу новата общинска наредба, то те би следвало да се обявят и срещу Правилника за движението по пътищата. Преди да го направят, обаче, бих искала да помислят наистина ли настояват да е разрешено на велосипедистите да се движат в пешеходни зони? Безопасно ли се чувстват с това? Аз лично не. Затова и не настоявам да се отмени забраната и да се промени Правилникът за движение по пътищата.

Мисля, че това, за което следва да се настоява е изграждането на велоалеи. Преди 2 години група граждани участвахме в обществено обсъждане за Интегриран план за градско  възстановяване и развитие и предложихме именно изграждането на велоалеи в Хасково. За съжаление, това предложение не беше взето предвид при мащабните ремонтни дейности в центъра на града, които стартираха през 2014.

Сега единственият начин да се изградят велоалеи в центъра без да се похарчат прекалено много пари след последния ремонт е да се очертаят с блажна боя. Надявам се, че общината няма да се затрудни особено да го направи.  Ако ли пък е в затруднение, ние гражданите, можем да съберем пари, да купим бои и четки и да го направим с доброволен труд. От Общината се иска само одобрение на проекта и позволение.

С този текст не искам да убивам зараждащата се обществена енергия, но все пак имаме нужда не от ентусиазирана тълпа, която се поставя над закона, а от активни, грамотни, информирани мислещи граждани, които вземат предвид не само собствените си интереси.