Една година доброволчество / One year of volunteering

Find English translation below

Преди година една приятелка се свърза с мен за да й помогна да разбере как български граждани могат да осиновят непридружени непълнолетни бежанци. На следващия ден ме попита дали можем да намерим склад, в който да събираме дрехи. Така започна всичко.

Знаех, че в Сирия се води война, но така и не следях новините; знаех, че в България идват бежанци, но така и не следях новините и не си давах сметка, че се нуждаят от помощ.

Интересувам се от темата за бежанците и имигрантите от около 5 години (с прекъсвания) и дори бях направила една Фейсбук група, чрез която се опитвах да намирам доброволци, но нямаше успех и така или иначе живея далече от столицата, където беше единственият бежански център, за който бях чувала. Пишех за имиграцията в моя блог и от време на време помагах онлайн на истинските помагащи и говорех с хората за това колко е трудно за някои чужденци живеещи в България.

В началото бяхме трима души, колата на приятелката ми и моят блог. Съвсем естестсвено се включихме в голямото Фейсбук движение „Приятели на бежанците”, основано от група от София. И така се срещнахме с други хора и започнахме да си помагаме да помагаме на бежанците.

Някои хора се интересуват от моята мотивация. Не бих казала, че кой знае колко печеля в личен план от доброволчеството. Честно казано, не се нуждая от културното обогатяване, което предлага, от усмивките на хората, от тяхната благодарност и т.н. Ако не се бях захванала с това, животът ми така или иначе щеше да бъде смислен и щях да имам време да се фокусирам върху неща, които много обичам и трябваше повече или по-малко да пожертвам. Доброволка съм не защото се нуждая от това, а защото има хора, които се нуждаят от помощта ми. В момента, в който видя, че могат да се справят и без мен, с удоволствие ще се оттегля … или пък ако чувствам, че повече не издържам.

В самото начало бяхме фокусирани основно върху хуманитарните нужди – дрехи, одеяла, храна, миещи и хигиенни материали, лекарства. Сега до известна степен тези нужди са покрити от Червения Кръст и Държавната агенция за Бежанците. Не бих казала, че тези нужди са изцяло покрити, но има огромен напредък, особено за търсещите закрила (но не и за получилите статут или получилите отказ).

В същото време ние трябваше да насърчим търсещите закрила също да доброволстват. Нямаше да успеем без тяхната помощ. Когато казвам доброволци, нямам предвид лидери на общности, които вземат решения за своите общности – някой ден може би ще пиша за този наистина важен въпрос. Работейки заедно, доброволците от и извън лагерите, успявахме да идентифицираме нуждите на хората, проблемите им и да им помогнем колкото се може по-ефективно.

Всички образователни дейности в лагера в Харманли (с изключение на курсовете по български, финансирани от ВКБООН) са стартирани от доброволци. УНИЦЕФ осигури няколко кутии с материали. ВКБООН стартира и частично финансира курс по изкуства, който в момента водим. Начално училище, курсове по английски и немски бяха финансирани и водени изключително от доброволци. Имаме идеи, и съм сигурна, че ще успеем да намерим финансиране за по-сериозни образователни дейности, но единственият проблем е, че Държавната агенция за бежанците е някак бавна в осигуряването на стаи, където можем да ги провеждаме, така че минават месеци в питане и молене.

Въпреки, че някои бежанци (единици) в Харманли имат достъп до личен лекар и получават направления към специалисти ( а само до лекари в лагера, които нямат право да издават направления), повечето от тях нямат, така че ние трябва да водим някои хора на лекари и зъболекари и да плащаме за тяхното обслужване и лекарства. Червениятъ кръст, разбира се, поема голямата част от тази работа, но ние все още трябва да покриваме лечението, което те не биха могли да покрият. За съжаление, имаме силно ограничени ресурси.

ВКБООН плаща на Българският Хелзинкски Комитет да предоставя правна помощ, но ние също трябва да допълваме тяхната работа, тъй като няма достатъчно адвокати и от тях не се очаква да осигуряват всички необходими видове помощ. Ние сме благодарни за сътрудничеството с тях, но ние също така разчитаме на други организации като Фондация за достъп до права и Глас в България. Валерия Иларева от Фондация за достъп до права ми е помагала най-много в тази област. Ние, доброволците, правим юридически справки, превеждаме, търсим адвокати и им плащаме, защото понякога служебните адвокати, за съжаление, не са компетентни в имиграционното право, а някои от тях не си правят труда да се подготвят за съдебните заседания.

Доброволците помагат на търсещите и получилите закрила да общуват с български институции и административния персонал в бежанските центрове – не само като преводачи. Това изисква много дипломатически умения, и тъй като аз никога не съм била добра в комуникацията с институции и винаги съм избягвала такава комуникация, за мен е доста стресиращо. Добре, че съм смирен човек с его по-малко от нормалното и не се нуждая от това да показвам на хората, че съм умна или важна. Егото на някои хора от институциите, обаче, не е толкова малко, така че често ме възприемат като заплаха и трябва да приема и лукавството, и агресията. Опитвам се да бъда търпелива и разбираща с тези хора, и наистина съм благодарна, че има и такива, които са наистина отдадени на работата си и се издигат над личните неща.

Доброволчеството включва и преодоляване на културни и личностни различия с други доброволци и намиране на начин да се работи с тях, въпреки че понякога проблемите изглеждат непреодолими.

Като цяло, ние, доброволците сме някак замесени във всички аспекти на живота на бежанците – здраве, храна, подслон, работа, игра, образование, правни въпроси, дори емоционални и духовни нужди. Така че понякога работим 24 / 7, тъй като се случва месеци наред да сънуваме бежански лагери.

Опитваме се да даваме на обществеността обективна информация за ситуацията на бежанците, и освен че споделяме в социалните медии, също така помагаме на чуждестранни журналисти да получат достъп до бежанските лагери, властите и т.н. Ние трябва да бъдем внимателни с медиите, тъй като те следват свой дневен ред, който понякога изобщо не е полезен за бежанците, дори и ако е продиктуван от добри намерения.

Някои от нас също така се опитват да променят публичните политики и законодателството.

Често толкова много от нашите усилия биват осуетени и ние чувстваме, че правим толкова малко, и се чувстваме безполезни и глупави, лесно губейки това, което сме постигнали, че понякога се питам дали не е добра идея да се откажа, но тогава осъзнавам, че ако го направя, ще прекъсна една от немногото спасителни нишки, които бежанците в България имат.

ENGLISH

A year ago a friend contacted me to help her figure out how Bulgarians could adopt unaccompanied refugee minors. The next day she asked me if we could find some storage space to collect some clothing for the refugees. Here is how it all started.

I knew a war was waged in Syria, but I never followed the news; I knew there were refugees coming to Bulgaria, but I never followed the news and did not realize they needed help.

I have been interested in the refugee / immigration issue … on and off for 5 years and had even started a closed Facebook group to try recruit volunteers, but it was not a success, and anyway I lived away from the capital where I knew there was a refugee center. I had been writing about immigration in my blog and on and off helping the real helpers online and talked to people about how hard it was for some foreigners who lived in Bulgaria.

At the very beginning we were three people, my friend’s car and my blog. Joining the huge Facebook movement (Friends of Refugees), started by a group from Sofia was only natural. And this is how we met other people and helped one another help refugees.

Some people are interested in my motivation. I would not say I gain huge personal benefits from volunteering. Honestly, I do not need the cultural enrichment it offers, people’s smiles / gratitude, etc. Had I not started that, my life would have been meaningful anyway, and I would have time to focus on things that I deeply love and needed to more or less sacrifice.  I have been volunteering not because I need to do it but because there are people who need my help. The moment I see they could make it without me, I would happily quit … or if I feel I cannot take more of this.

At the very beginning we were focused mostly on humanitarian needs – clothes, blankets, food, detergents, hygienic materials, medicines. Now to some extent these are covered by the Red Cross and the State Agency for Refugees.  I would not say these needs are fully covered, but there has been huge improvement, especially for asylum seekers (rather than status holders or people who have been denied asylum).

At the same time we needed to encourage asylum seekers to volunteer too. We would not have been successful without their help. When I say volunteers, I do not mean community leaders making decisions for their communities – some day I might discuss this really important issue. Working together, volunteers from within and without camps, we could identify people’s needs and problems and try to help as efficiently as we could.

All the educational activities at camp Harmanli (except for the Bulgarian classes funded by the UNHCR) have been started and run by volunteers. UNICEF provided several boxes of materials. UNHCR started and is partially funding an art class run by us. Primary school, English and German classes have been funded and run exclusively by volunteers. We do have ideas, and I am sure we could find funding for more serious educational activities, but the only problem is the State Agency for Refugees is slow at providing us with rooms where we could run them, so it takes months of asking and pleading.

Although some refugees in camp Harmanli  have access to general practitioners (only to camp doctors who cannot give referrals) and get referrals to specialists, most of them do not, so we have been taking some people to doctors and dentists and paying for their treatment and medicines. The Red Cross, of course, takes the lion share of that work, but we are still needed to cover for treatment they are not supposed to cover. Unfortunately, we have severely limited resources.

UNHCR pays to Bulgarian Helsinki Committee to provide legal aid, but we also need to complement their work as they do not have enough lawyers, and they are not supposed to provide all necessary types of aid. We have been grateful for their cooperation, but we also rely on other organizations, such as Foundation for Access to Rights and Voice in Bulgaria. Valeria Ilareva from FAR has been the most helpful person in this respect. We, volunteers, do legal research, translation, seek out and pay lawyers who sometimes need to represent asylum seekers in court as service lawyers, unfortunately, are not really competent in immigration law and some of them do not care to prepare for court hearings.

Volunteers help asylum seekers and refugees communicate with Bulgarian institutions and refugee camp stuff – not just as translators. That involves a lot of diplomatic skills, and as I have never been good at communicating with institutions and I have always avoided such communication, I have had a lot of stress. It is good that I am a humble person with an ego that is smaller than usual and I did not need to show people I am smart or important. However, some institution people’s egos are not as small, so I am often perceived as a threat and have to accept cunning and aggression. I try to be patient and understanding with these people, and I am really grateful that there are also institution people who are really dedicated and above personal issues.

Volunteering also involves overcoming cultural and personal differences with other volunteers and finding ways to work together despite issues that sometimes seem insurmountable.

Generally, we, volunteers are involved in all possible aspects of refugee lives – health, food, shelter, work, play, education, legal issues, even emotional and spiritual needs. So at times it is 24 /7 as there have been months of even night dreaming of refugee camps.

We also try to provide objective information to the public about refugee issues, and besides sharing in social media, we also help foreign journalists gain access to refugee camps, authorities etc. We do have to be careful with media as they follow their own agenda, which sometimes does not help refugees at all, even if there are good intentions.

Some of us also try to change public policies and legislation.

Often so many of our efforts are frustrated, and we feel we are doing so little, and we feel useless and stupid, easily losing what we have achieved, so sometimes I ask myself isn’t it a good idea to quit, but then I realize that if I do, I will sever one of the not so many lifelines refugees have in Bulgaria.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s