Да припомним защо бежанците не влизат цивилизовано през гранично-пропусквателните пунктове

Защото нямат друг избор.

За да влезете легално в страна, която е във визов режим с вашата страна, трябва да имате виза. Друг легален начин няма. Бежанците нямат визи за България, така че както и да влизат, те влизат нелегално.

За бежанското право няма значение дали сте влезли нелегално в друга страна. Ако се предадете на властите и заявите, че търсите убежище, вие автоматично бивате третиран не като нарушител на границата, а като търсещ закрила.

И все пак, защо бежанците не се появяват на гранично-пропусквателните пунктове, а изскачат от гората? Няма ли да е по-лесно и по-цивилизовано за тях и за нас?

Ако идвате от страна извън ЕС, намирате се в Турция и искате да влезете в България, трябва да имате виза. За да стигнете до българското ГКПП, трябва първо да преминете през турското. Ако нямате виза, турските гранични полицаи няма да ви разрешат да напуснете Турция и да влезете в България.

Интеграцията на бежанците

Кой от българска страна е отговорен за справянето с бежанската кризав България? Какви са плановете му?

До март тази година трябваше да бъде приета Национална програма за интеграция на бежанците в Република България (2014 – 2016). Все още не съм открила такъв документ на сайта на Държавната агенция за бежанците. Всъщност, макар че съм доброволец към ДАБ, аз не знам дали тази институция ще бъде официално отговорна за интегрирането на получилите закрила у нас. Нямам представа дали някоя друга институция ще бъде отговорна … всъщност когато става въпрос за това в една страна легално да пребивават хора, тези хора влизат в досег с много институции, така че по един или друг начин всяка от тях трябва да бъде отговорна. Би било добре, обаче, между тези институции да съществува някаква координация по определени проблеми, а когато става въпрос за специфична група хора, би било добре една от институциите да играе ролята на координатор. Изглежда логично когато става въпрос за бежанците в България, това да бъде ДАБ. Предстои да разберем дали ще има такава координираща институция и дали тя ще бъде ДАБ. Сега е отвъд средата на април, 2014, а в страната ни се случва нещо, което някои хора определят като бежанска криза.

Какъв е броят на търсещите и получилите закрила у нас? Колко от тях остават в страната?

Около 6 хиляди са търсещите закрила у нас. Половината от тях живеят в лагери. Около 4 хиляди са хората получили закрила у нас през 2013 и 2014 година. Не е известно колко от тях са в страната. Не е известно колко от заминалите ще се върнат.  Страните от ЕС нямат еднаква политика спрямо гражданите от трети страни (т.е. извън ЕС), които са получили закрила у нас. В общия случай получилите хуманитарен статут би трябвало да пътуват с визи до повечето страни, а тези с бежански статут пътуват без визи до много страни. И едните, и другите имат право да пребивават до 90 дни. Би трябвало след това да ги връщат у нас.

Доскоро всички получили закрила, които се опитваха да стигнат до Западна Европа успяваха и при това без визи. Освен това, противно на известните ми правила, успяваха да останат и да получават социални помощи, с които да оцеляват безпроблемно, започваха да учат езика на страната, а децата им тръгваха на училище.

Наскоро Европа официално припомни правилата, които започнаха да се прилагат – най-вече за тези, които се опитват да заминат без виза с цел да се установят извън България. Въпреки това, получилите закрила у нас  продължават да гледат с надежда навън; тези, които успяват да набавят пари за билети, опитват, а на някои им се получава.

Нямаме никаква яснота и сигурност по въпроса дали желаещите ще успеят да заминат и да се установят извън България.

Какво се случва с тези, които получават статут и все още са тук?

Те имат нужда от покрив над главата, средства за оцеляване и лични документи. Проблемът с осигуряването на покрив над главата остава такъв, какъвто го описах в началото на ноември. Би било хубаво ако получилите закрила остават за няколко месеца в лагерите – докато получат български документи, за да понаучат български, както и други важни за оцеляването неща. Не знам, обаче, дали това ще се случи. Според статистиките в сайта на ДАБ, в лагерите има места, а от медиите научаваме, че в момента влизащите в страната са по-малко от извежданите от страната.

Хората са притеснени и изнервени от факта, че нямат пари и покрив над главата, а още по-малко някаква яснота какво им предстои. Много от тях дори не могат да кандидатстват за лични документи, защото нямат постоянен адрес, на който да се регистрират. Би било добра идея държавата да реши този проблем като предостави адресите на лагерите като постоянни.

Колко образовани и интелигентни са бежанците? Колко различни са от нас? Можем ли да открием нещо положително в ситуацията?

Да, можем да я използваме за да се научим как да се справяме устойчиво с редица проблеми в нашата страна, да открием слабите места в нормативните уредби, да променим механизмите, които ни пречат вместо да ни помагат.

Можем да използваме потенциала на новодошлите за да стартираме нови бизнеси, които да създават работни места не само за тях. Може да се появят повече социални предприемачи.

Противно на някои предположения, повечето бежанци са грамотни и не по-малко интелигетни от нас, българите. Сред тях има немалко хора с висше образование, както и недозавършили студенти. На сайта на ДАБ има официална статистика за това с какво ниво на образование са търсещите закрила. Без образование са 12 % от потърсилите закрила през март. В тази статистика се включват и новородените.

Сред тях има немалко хора, които успяват да направят от нищо нещо, и то не само за себе си, а и за много други хора. А преобладаващата част от тях, сирийците, са доста близки до нас като светоусещане  – за добро или лошо 🙂 Можем да научим доста неща от по-различните от нас – от идващите от черна Африка, от които кой знае защо настояваме да се отървем. Аз лично се надявам поне част от тях да останат и да ни научат на смирение, търпение и умение да откриваме положителното и в най-трудните ситуации, на фино и добронамерено чувство за хумор, да ни припомнят, че приоритетите биха могли да се подреждат и по друг начин.