Харманли, протестите и т.н.

Вторник

Посетих началника на полицията в Харманли. В полицията не бяха постъпили нови оплаквания – оставаха си само две, срещу един и същ извършител, който още на следващия ден беше преместен в лагер в друго населено място. Според началника на полицията часовете за свободно придвижване извън лагера – от 6 сутринта до 9.30 вечерта са съвсем приемливи и не създават предпоставки за повишаването на престъпността в града. Имам пълно доверие на преценката му, защото това е човекът, който прие първите бежанци в лагера и беше ежедневно край тях месеци наред.

Началникът на  полицията смята, че информираето на населението и съвместното обсъждане на проблемите (между граждани, представителите на институции, бежанците и добвоволците) е добра идея, както и организирането на опознавателни събития, в които да участват граждани и бежанци.

Кметът на Харманли ме прие и разговаряхме около час. Той споделя притесненията на съгражданите си, настоява, че лагерът трябва да е от затворен тип, движението на бежанците да е силно ограничено, когато са навън да бъдат придружавани от полиция / служители на лагера – в най-мекия вариант нещо като деца на пионерски лагер. Той си служи със същата риторика и същите аргументи като протестиращите – обичайните отклонения от темата, които не си струва да изброявам. Освен това,  той не е запознат със законите, касаещи бежанците – не повече от повечето си съграждани. Почти толкова познава и обстановката в лагера.

В тази връзка му обясних, че според български и европейски закони, а също и  международни споразумения, регистрираните като търсещи закрила (т.е. притежаващите регистрационна карта) имат право на свободно придвижване. Всъщност половината от тях на територията на нашата страна не живеят в бежански центрове, тъй като имат възможност да живеят под наем или пък близки / доброволци са ги приели в домовете си на своя издръжка. Живеещите в центровете се задължават да спазват правилниците за вътрешния ред, а тези правилници им позволяват свободно придвижване от сутрин до вечер, а също и пътувания извън населеното място, из цялата страна.

Кметът смята, че в лагера трябва да живеят оптимален брой хора и за тях да бъдат създадени условия, които да им позволяват да прекарват смислено времето си. Съгласих се с него и му напомних, че все пак създаването на такива условия няма да отмени правото на жителите на лагера да излизат свободно навън. Споделих с него, че някои от тези дейности биха могли да са изнесени извън лагера и от тях да се възползват и жителите на Харманли. Аз лично с удоволствие бих участвала в тях.

Постигнахме съгласие по въпроса, че е нужно да организираме информационни дейности в града и да обединим в решаването на проблемите гражданите, институциите, доброволците, бежанците.

Последвалата сесия на общинските съветници – началникът на полицията отговори на редица въпроси, зададени от общински съветник във връзка с бежанците. Радвам се, че подадената от него информация потвърждава казаното от мен. Радвам се и за това, че кметът обяви, че ще има отворени информационни дни, в които ще участват институциите и доброволци. Надявам се скоро да работим по въпроса. Аз съм подготвена да се включа веднага. Би било хубаво гражданите на Харманли да се възползват  и да участват.

Подготвяният протест. Първо беше отменен, след като някои от организаторите се уплашиха, че може да им се наложи да поемат отговорност ако се появят екстремисти и се стигне до насилие. Сега е подновен, има и Фейсбук събитие, но неговият организатор е ФБ страница – може би поради същия страх от поемане на отговорност. Не вземам участие в разговорите в страницата на това събитие. Изглежда, че опитите ми да изяснявам ситуацията и да предлагам помощ не са най-добрата идея – участниците не търсят отговори, защото вече са си ги измислили или пък някоя популистка политическа сила им ги е подсказала. Вече съм наясно какви са основните страхове, но не това ФБ събитие е мястото, на което ще ги адресирам.

Ситуацията на бежанците. От миналия петък движението им е ограничено със заповед на началника на центъра – могат да излизат между 2 и 4 следобед и да се върнат до 6. Ако се налага някой да посети зъболекар или да вземе свидетелството за раждане на детето си, трябва да пише специална молба, тя да бъде преведена, да се губи колкото се може повече ценно време. Това ограничение не е оправдано от никакъв закон. Надявам се скоро тази несъобразена със закона практика да бъде прекратена. Мисля, че е достатъчно бежанците да бъдат предупредени за ситуацията и настроенията извън лагера и сами да си преценят дали и кога да излизат в рамките на определените от правилника часове.

Малко работа в лагера. Във връзка с настроенията на гражданите на Харманли и подклажданото напрежение, освен с африканците, проведох среща и с бежанци от Иран, Пакистан и Афганистан. Обясних и на тях как е добре да се държат с жени и деца. Предстоят срещи с неженените сирийци.

В заключение споделям мислите, които породи у мен гражданската активност на харманлийци в последните дни:

Хората са се активизирали за да настояват държавата да не изпълнява задълженията си и да нарушава правата на други хора. Нормално е в страна пълна с такива хора, държавата да не изпълнява задълженията си спрямо гражданите си и да нарушава правата им.

Advertisements

Харманли срещу бежанците

В четвъртък ми казаха, че Харманли е настръхнало срещу бежанците и че е добре да обясня на африканците, че не бива да се държат непристойно с нашите момичета.
 
 
Ето защо рано на следващата сутрин хванах автобуса за Харманли и разговарях с началника на полицията. До въпросната сутрин срещу бежанците имаше две официални оплаквания – и двете срещу един и същ човек, за когото имам подозрения, че има психически проблеми.
 
 
Изглежда, че в града се разказват повече страшни случки отколкото реално се случват, тъй като в събота прекарах 16 часа онлайн за да се опитвам да разбера от харманлийци какви са личните им негативни преживявания с бежанците и какви са страховете им. Всъщност това не изглежда извън реда на нещата за тях, тъй като бежанците са виновни до доказване на противното, а и ако се докаже противното, остават най-малкото подозрителни и продължават да будят страх.
 
 
Убедена съм, че тези страхове са породени от неизвестността, а гневът от лъжите на управляващите. Ето защо неизвестността трябва да се превърне в познаване на фактите, а лъжите да бъдат заменени от говорене на истината. Нужен е и уважителен диалог, като и добронамерена работа за решаване на проблемите и превенция.
 
 
Началниците на полицията и на лагера се съгласиха, че е добра идея да организираме събития и да помислим за начини, по които да срещнем гражданите и бежанците, така че да се опознаят поне малко и да видят, че много от страховете им са неоснователни. Опитах се да се срещна за кратко и с кмета на Харманли по време на приемния му ден, но не успях. Сега очаквам градският съветник Жак Латинов да ме свърже с него и да ми съдейства за среща.
 
 
В петък под натиск (предстоящ протест на гражданите и пр.) началникът на лагера издаде заповед, с която силно ограничава времето, което бежанците могат да прекарват извън лагера: от 2 до 6 следобед – временно, от съображения за тяхната сигурност и пр. Според мен не е редно да ограничаваме правата на хората, а просто да ги предупредим за евентуалнни опасности и да ги оставим да си поемат отговорност. Свободата и поемането на отговорност са жизнено важни за хора, които прекарват живота си в нещо така или иначе подобно на затвор – както вече съм казвала, там единствените развлечения, както и единствените смислени дейности за повечето хора (извън готвенето и прането) са футболът и мобилните телефони.
 
 
Не искам да омаловажавам и подценявам страховете на харманлийци и затова отделих толкова време да ги разбера. Нямах намерение да провалям протеста, който организираха във Фейсбук, а да им помогна да си изяснят какви проблеми имат и след това да помислим как ще се решат. Заради това и аз станах подозрителна – вероятно профилът ми е фалшив и някой ми плаща, или пък съм от някоя секта, понеже съм нечовешки търпелива. Получих и заплахи, че ще ме сложат на мястото с помощта на футболни фенове.
 
 
На следващия ден в 8. 30 се обадих на един от доброволците африканци и помолих да организира среща с всички африкански мъже и да осигури преводач от анлийски на френски. По-късно в залата ме чакаха спретнатите господа, които излушаха внимателно всичко, което имах  да им казвам – за това как се чувстват хората в града и ако може да не общуват с тях, особено с жени и деца. Африканците ме помолиха да предам на гражданите на Харманли ако е възможно харманлийските девойки да не ги молят да се снимат с тях за спомен. Ще ми се харманлийци да можеха да наблюдават тази среща.
 
 
В 15 часа отидох в градския парк, за да се срещна с тези протестиращи, които проявяват интерес към предложенията ми. Придружиха ме двама от бежанците. На срещата се явиха само три дами, с които говорихме около 2 часа и половина. Струва ми се, че разбраха посланието ми: че е нужно да работим за това хората в Харманли и в лагера да се добре информирани, да търсим диалог между гражданите и бежанците, както и диалог с институциите и между самите институции.
 
 
Протестът беше отменян и обявяван отново, а аз бях банната от събитието след като написах това:
 
 
„Не искам да ви дразня, но не можете да спрете свободното придвижване на хора, които не са осъдени на затвор, така както и аз не мога да спра вашето. Не можете да искате неща, които нарушават законите. Можете да поискате нещо разумно и постижимо – да се ограничи броя на пребиваващите в лагера и да се създаде някакъв комитет, който да включва граждани, институции и бежанци, за да има прозрачност, информираност, решаване на проблемите и пр. Трябва да имате и адресат – към кого се обръщате с този протест? И ако си преосмислите нещата, преценете дали най-добрата идея е да го наричате протест. И накрая внимавайте – като играете по свирката на анонимни организатори, накрая може да поемете и тяхната отговорност освен вашата. Надявам се направите всичко възможно събитието да е мирно.“
 
 
Утре Иншаллах ще проведа среща с мъжете иранци, пакистанци и афганистанци – надявам се доброволците бежанци да са поканили хората  и да са осигурили преводач на фарси. Надявам се да се видя и с кмета.
 

Бежанците без достъп до здравно-осигурителната система?

От известно време в бежанския лагер в Харманли ме моли за помощ една жена, за която в Сирия са имали съмнения за рак – преди една година. Оттогава не е имала възможност да си направи изследвания. Тя казва, че се чувства зле, а и изглежда зле.

Чаках известно време да й издадат регистрационна карта, така че да е възможно да има здравни осигуровки. След това седмици проверявах здравноосигурителния й статус. Накрая реших, че може би има проблем със софтуера на сайта и отдох в НАП да помоля да й издадат някакво удостоверение, че е здравно-осигурена.

В НАП, обаче, ми казаха, че никой търсещ закрила не е здравно-осигурен докато служителката, с която разговарям не активира осигуровката му. Това се прави само за някои хора, за които от бежанския лагер се изпрати служебна бележка да бъдат осигурени и то за месец-два – ако се наложи да влязат в болница, примерно.
Разбира се, това противоречи на Закона за убежището и бежанците, според който на търсещите закрила би трябвало да се плащат осигуровки. Някои служители от ДАБ казват, че гореописаното не е вярно и държавата плаща здравните осигуровки, а други казват „Не знам“.
Не знам каква е истината, но вече имаме малък напредък на сайта: в системата за проверка на здравно-осигурителния статус вече се появят имената на търсещите закрила и следното съобщение:
Лицето е извън системата за здравно осигуряване в Р България.
Такова съобщение се появи и за друг търсещ закрила. Мисля, че няма нужда да проверявам за останалите хиляда.
Някакви идеи какво да правя? Имам предвид не само за тази жена, а затова всички да са осигурени, както повелява законът.

Харманли и други бежанци тези дни

lyd shal

така дядовците не ме мислят за момък, но пък жените ми се смеят 😀 някои казват, че ме познават по очите, но знам, че повечето ме познават по тетрадката, в която записвам нуждата от неща, които ще доставя букра (утре)

Тази седмица прекарах три дни в лагера. Можеше да се наложи да прекарам и четвърти утре, така че моят домашен хабиби ми предложи ако искам да остана да спя в Харманли тази вечер, за да не се налага да тичам в тъмното до автогарата и пр. Не се наложи, защото мъжките дрехи свършиха и няма какво повече да дадем. Но пък в лагера останаха немалко мъже без якета и обувки. Не е лесно да се занимаваш с ядосани мъже, затова част от нашите момчета (доброволци от бежанците) предпочетоха да вършат някаква друга работа, а на вратата да останем двамата най-корави – аз и М. Толкова съм корава, че един дядо реши, че и аз съм от шабааб (момчетата). Не че с жените е лесно, даже ми е по-трудно, понеже, нали, не мога да не бъда любезна и нежна с тях, пък като ми кипне, няма как да бъда директна, така че се налага да клъвна по женски, което не ми е много в стила. Но човек се учи докато е жив, така че аз започнах да се уча и да се подмазвам и пр. да играя всякакви роли.

Сутринта започна с изпробване на един нетбук, който бях получила от един добър непознат за мен човек за един бежанец, който смяташе да остане в България, но впоследствие реши да не. Чаках да се появи подходящият нов стопанин. И той се появи – не иска да бърза като всички останали към Германия, а да си използва правата, които ще има тук и да се опита да гради живота си тук, веднага щом получи документите си. Той иска да стане софтуерен инженер и първото, което ми хрумна е да го насоча към новопоявяващият се софтуерен университет на Светлин Наков. Няма да бърза да се кандидатира за първия прием, защото трябва да се подготви за изпита, а и да учи български. И ИншАллах, някой ден един ден да е толкова доволен от живота си в България, колкото и Исмаил Муазен, един от най-активните доброволци, които помагат на бежанците.

Наложи се за един час да напусна поста си, за да уредя спорове около ситуацията на 26 африканци от една голяма стая. Държах около едночасова реч, която беше превеждана от английски на някакъв африкански, а оттам на френски, така че да бъде разбрана от всички. След което гневът се превърна в разбиране и благодарност, а чувството за обреченост в ентусиазъм. И така, сега африканците от тази стая са наясно с бежанските процедури у нас, както и с това, че никой не знае докога ще чакат решение за статута си. Но пък погледнаха на нещата през друга перспектива – че вместо да стоят и да чакат (дорми е манже, дорми е манже) и да се оплакват, могат да поемат отговорност за живота си и да направят нещо смислено – да работят, да учат, да доброволстват. Казаха ми, че имат много таланти и идеи. Казах им да не мислят за това, което нямат, а за това, което имат, да опишат талантите и идеите си, да поговорим за това скоро и да видим дали пък не можем да привлечем помощ, за да се използват и развиват талантите, да се осъществят идеите. Посмяхме се, стиснахме си ръцете и си направихме снимки 🙂

От две седмици не са напускали поста си двамата поляци, които докараха голямото дарение. Единият монтира перални и ремонтира всичко, което му попадне в лагера. По време на кратките му почивки си говорим за разликите между социализма у нас и социализма в Полша, за приликите между сирийците и българите, за това, какво трябва да прави държавата и пр. и пр. Другият тича напред-назад да превозва торби с дрехи и други неща, да организира раздаването на даренията и т.н. Тези дни благодарение на тях ще стартират курсове по немски, за които има десетки желаещи. Само ако имахме голям екран (мултимедия / лаптоп + голям монитор), който да подпомага учебния процес! И класна стая, може би … засега ще се използва една неугледно помещение, което ще се отоплява с печка на дърва, които ще купят поляците.

Трябват ни още помещения за още учебни дейности – български, английски, а може би и някаква фрилансърска и друга работа, нещо като този офис … тепърва ще ги търсим. А после ще пиша пак, за да изпрося оборудване от вас.

Добре, че сте вие, дарителите. Благодарение на вас в лагерите от днес се осигурява 2 пъти дневно храна в лагерите. Вие купувате продуктите, а армията ги готви. А аз се надявам, след 2 седмици държавата да започне да спазва законите си и да осигурява храна в бежанските лагери. Мислихте, че осигурява? Не, никога досега не го е правила.

Предполагам, че пак вие, дарителите, ще помогнете на една сама млада жена от Сомалия, която роди преди няколко дни и живее у едно семейство – кой знае докога, защото никой не може да каже дали и кога ще получи статут у нас. А също и на баща с три деца, които вече имат бежански статут у нас. Нужни са им 56 лв. за да си платят таксите в общината, а също и 260 лв за да платят таксите за издаване на лични документи – 2 лични карти и 4 удостоверения за пътуване извън страната. Наемът им е платен за 3 месеца напред, купени са им дърва, а съседите от време на време им донасят по нещо за хапване.

Тази седмица с мен идваше в лагера Владо – за да помага на учителите да преподават английски, а междувременно, докато им чете лекции на учителски теми, да кове закачалки.

Това са новините от мен. Останалото са тайни, които трябва да пазя.