Самоорганизация за училище в бежанския лагер в Харманли

Днес Джил откара в лагера китара, тарамбука, комплекти с дайрета и маракаси, както и CD плейъра, който ни бяха изпратили преди време за Пъстрогор, но там се провали идеята за курсове по народни танци. Младежите останали много доволни, а към тях се присъединили всякакви хора, които посвирили кой на каквото може и настроението било много приповдигнато.

Станало ясно, че 12 мъже от различни професии се подготвят да стартират училище за децата от 5 до 16 години. Направили са списък с около 200 деца. Искат столове, тетрадки, химикали, и най-вече голяма бяла дъска.

Нямам представа дали в инициативата има намесени и доброволци от извън лагера. Ще поразпитам, така че ако има, да можем да се координираме и да помогнем по-ефективно.

Приемаме всякакви идеи, помощ и подаръци и обещаваме да ви държим в течение 🙂

Advertisements

Уморено и омерзено за бежанската криза

Много се изписа и показа за бежанските лагери – да, условията са мизерни, хората нямат дрехи и обувки, много от тях водят полугладно съществуване. Когато през соца ходех на ученически бригади, условията рядко бяха по-добри – например, докато беряхме грозде в Капитан Андреево през осемдесетте, имаше режим на водата и в квартирата почти не сварвахме течаща вода. Такава имаше на една чешма срещу заставата, на самото шосе – там чакахме на опашка за да си изперем някоя дреха, да си измия дългата коса, а в къщи понякога „душът“ представляваше обтриване с памук и спирт. В едно друго село, пък половината от випуска хвана конюнктивит. Ставахме в 6 сутринта, прекарвахме деня на полето, а вечер бяхме толкова уморени, че заспивахме преди вечерната проверка и мъчително се будехме за да извървим пътя дотам и обратно, за да ни преброят. Имаше криза и дамски превръзки се намираха рядко, а и не ни беше позволено свободно да пътуваме до Свиленград за да потърсим. Спомням си как мой съученик, когото по някакъв повод бяха изпратили там – имаше поръчка от всички момичета в класа, а в аптеката му давали само един пакет … Когато времето се застуди (естествено никой не ни е осигурявал отопление), симулирах разстройство, за да ми дадат болничен и да се върна в Хасково за да взема якета за мен и приятелите ми. За целта ми беше нужен „открит лист“ – документ, който ми дава право да пътувам в граничната зона. Никой не знаеше колко точно ще продължи бригадата – тъкмо идва денят, в който е обявено, че ще свършва, и я удължават, защото имало още работа. Накрая на първата си бригада получих малко над 13 лв за поне месец и половина труд – бяха ми удържали за чудесната храна в стола и отличните условия, в които бях живяла.

Напоследък, когато ходя в бежанския лагер в Харманли, все по-често се сещам за ученическите бригади и знам, че въпреки мизерията, поне половината от хората ще понесат битовите условия – най-вече тези, които принципно се радват на добро здраве и са в трудоспособна възраст.

В моето и тяхното преживяване, обаче, има известна разлика. Аз знаех, че макар и да не знам кога точно, в рамките на два месеца ще се прибера вкъщи и ще тръгна на училище. Това, което бежанците знаят е малко – че се намират в България и че неизвестно кога ще регистрират молбите им на търсещи закрила и неизвестно кога ще получат решението на Държавната агенция за бежанците. Няма достатъчно персонал, който да им обясни процедурата, нито информационни материали, които да им помогнат да се ориентират в обстановката. Повечето от тях не могат да общуват на никакъв език с българите.

Когато получат статут, им се казва, че трябва да напуснат лагерите в 5 дневен срок. Повечето няма къде да отидат, защото малко българи предоставят жилища под наем на бежанци. В Свиленград наем за апартамент за бежанци се върти около 600-700 лв, нужно е да се плати и депозит в същия размер, а доста често отделно се заплаща услугата, че някои благоволява да ти предостави правото да се регистрираш на неговия адрес – от 100 лв до 200-250 долара на човек. Така че пред повечето хора перспективата е да се озоват на улицата без пари, без да знаят език, без познати.

Ние, доброволците, се опитваме да помагаме, но успяваме да намерим безплатни жилища или поне такива на нормални цена на единици от нуждаещите се. 

Дни наред прекарвам в непрекъснато състояние на тревожност, с тежест в гърдите, а нощем сънувам бездомни бежанци и лагери. Мисля, че това е причината вчера просто да рухна физически. Но трябваше да остана на поста си, да се обаждам по телефона, да моля, да търся …

Днес вече просто се ядосах. Не приемам вече обясненията, че държавата ни не е готова и че е много трудно да се организира. Държавата ни получава пари за да се справи със ситуацията, а служителите й получават заплати. Не приемам вече обяснението, че има законови и административни пречки пред това хората да не бъдат изхвърляни на улицата и е нужно ние доброволците да седнем и да измислим как да бъдат преодоляни. Държавната агенция за бежанците може да е малка и не толкова богата институция, може да няма капацитета да се справи сама, но все пак именно тя, а не ние доброволците, е държавна институция, която комуникира с други държавни институции и следва да го прави за да решат проблема. Има и още една институция, която съдържа в името си думичката „бежанци“ – това е ВКБООН – върховният комисатиат за бежанците към ООН – тя също би трябвало да бъде по-ефективна, а предполагам не е чак толкова бедна. Европейската комисия има отдел, който се занимава с хуманитарната помощ и кризите, а комисарят е българката Кристалина Георгиева.

Ако всички тези институции не могат да се справят с подслоняването за зимата на няколко хиляди бежанци (при положение, че бежанският поток е почти секнал, а повечето бежанци, които получат статут заминават за чужбина), на какво основание съществуват и харчат пари, които събират от данъкоплатците? Не мога да приема отговорността им да се прехвърля на доброволците, които би трябвало да изграят спомагателна роля. 

Последните две посещения в Харманли

team jeep

20 декември, петък

Бяхме само двете с Джил. С помощта на четирима младежи от лагера попрередихме склада и успяхме да подберем чували с дрехи за африканците и африканките. Това се оказа нелека задача, защото се даряват много неща, но съвсем малко от тях са подходящи за сезона и наистина могат да стоплят живеещи в огромна казармена стая, която се отоплява с една малка електрическа печица. Повечето африканци все още имат нужда от топли дрехи и обувки, от ръкавици и шапки, както впрочем и сирийците, афганците и пр. Ще ми се хората да изпращат дрехи с нормален, а не екзотичен дизайн и да са плътни, а не дантелоподобни. 

С помощта на доброволци – африканци и сирийци почистихме част от двора, но сериозната работа предстои. Може би скоро ще бъде свършена – когато осигурим торби, ръкавици, лопати, метли и по-важното, когато успеем да сближим отделните етнически групи в лагера като им покажем, че еднакво ни е грижа за всички и че очакваме помощ от всички, без да задължаваме и принуждаваме никого.

Нужно е и хората да се почувстват по-спокойни – да са наясно защо се намират в затворен и мизерен лагер, какви са процедурите, какво предстои да се случи с тях и горе-долу кога. Трябва да научат много неща, а за това са нужни време а и ресурси – адекватни информационни материали и реално време, прекарано в разговори. С някои хора имаме и езикови бариери, които се преодоляват по-трудно от други.

Добрата новина е, че освен комендант, лагерът вече си има собствен началник и няма да се налага началникът на другия лагер да дели времето си между двата. След около месец в лагера ще се появи и друг персонал и наистина очаквам работата да потръгне. Знам, че много хора биха реагирали негативно да идеята за назначаване на още персонал в държавна структура, но съм убедена, че е належащо. Друг е въпросът дали персоналът ще има нужните качества и умения, както и добронамереност и желание да си върши добре работата.

Засега за лагера на практика се грижи полицията. Особено съм впечатлена от началника на РПУ Харманли – той е наясно с всички типове проблеми в лагера – от електрическата инсталация до здравословните проблеми и е наистина загрижен за хората. Същата вечер едно момче си навехна крака, имаше съмнение за счупване и го придружих с линейката до Хасково. Малко след като пристигнах дотича и началникът на РПУ-то за да види дали е добре, поговорихме надълго и нашироко и накрая остана вместо нас, за да го изпрати обратно. Да, в извънработно време. Докъм 20 часа поне.

Добра новина е и това, че вече сме добре дошли в лагера и не се налага да се крием от полицията или началниците – никога не сме го правили и не искаме да го правим. Мисля, че всички трябва да бъдем от един отбор, чиято цел е да се грижи за бежанците. 

23 декември, понеделник

От София тихо и ефикасно пристигна солидна група доброволци – носачи, преводачи. Храните, които щяхме да раздаваме бяха пристигнали вече в склада преди дни. Направихме жива верига, натоварихме ги в буса и колите. В лагера ни очакваха доброволците-бежанци. Част от тях бяха кюрдите, с които работят повечето български доброволци, а другата част бяха нашите младежи – араби. Ако вие чуете хора да си говорят на арабски, може би няма да различите дали са палестинци, кюрди или араби, но те се различават помежду си и не знам точно защо, но между кюрди и араби съществува някаква неприязън. За нас е много важно в лагера да се установят отношения на доверие и сътрудничество между представителите на всички групи (както споменах, има и африканци, афганистанци, иракчани и т.н.) Та тази кампания беше първият пробен камък. Сутринта стартира мирно, но се усещаше напрежението и недоверието, някои хора наблюдаваха внимателно другите да не би по някакъв начин да злоупотребят.

Раздавахме олио, ориз, леща, захар, нудъли, брашно, чорапи. Не карахме хората да чакат на опашка, а ги помолихме да останат по стаите си, за да получат там. Така бяхме сигурни, че е обхванат целия лагер, а не са взели по-нахалните и по-издръжливите, които могат да се наредят няколко пъти.

В това време старозагорската организация „Самаряни“ и техният Дядо Коледа раздаваха подаръци на децата, а на плаца се виеха кюрдски хора. И аз тропнах малко – хорото им е съвсем нашенско, само дето се държат за кутретата 🙂

Когато софийската група потегли за лагера  в Баня, ние с Джил организирахме раздаване на памперси и бебешко мляко – с помощта на кюрдско-арабската група. По някое време двама полицаи се присъединиха към нас, за да охраняват реда, но след това се оттеглиха, когато стана ясно, че всичко върви мирно и кротко. От тази акция установихме, че сирийските деца в лагерите ползват памперси доста по-дълго от нашите деца и може да е добра идея да се инвестира в детски гърнета – би било доста по-евтино , по-екологично, пък и децата ще придобият добри навици.

Раздадохме и презервативи. Въпреки, че някои политически коректни български доброволци смятаха, че е обидно да предлагаме контрацептиви, африканците сами ни помолиха. Така че можете да включите и това в нещата, които биха могли да се даряват.

Оставихме и малко легени – целта ни беше да научим ергените са се перат сами (не, няма перални и скоро не се предвижда да има, така че мислим по въпроса), а всъщност са нужни и за миене на децата. Топлата вода е лукс.

За какво мечтаят младежите? 

За китари, клавишни и барабани.

За книги – на английски и арабски, за учители по немски и учебници по немски. 

Наши хора в бежанския лагер в Харманли

harmanli football 2

Можех да ви покажа боси крака, симпатични деца, лагерна мизерия и всичко останало, което сме свикнали да виждаме в репортажите от бежанските лагери. Може би някой друг път ще покажа. Не че сега тези неща не са на дневен ред – са, хората гладуват, студуват, боледуват и тъгуват. И ние не можехме кой знае колко да променим това днес. Нямаше и как да помогнем на един разплакан баща от Еритрея да отиде в Турция за да погребе детето си, което беше починало вчера. Не можехме да кажем на младежите, които са останали без пари кога ще получат документи, с които биха могли да работят, за да спечелят пари за храна. Не мога да ви обясня защо нашата държава не осигурява храна в бежанските лагери, нито пък защо има административни пречки и в харманлийския лагер не съм срещала хора, които да получават онези заветни 65 лв или пък да имат здравни осигуровки.

Това, което виждате на снимката, е футболното игрище. Вратите бяха сковани днес и вкопани в асфалта. В чувалчета беше събран някакъв жълт пясък, с който очертаха терена. Имат си екипи – червени и жълти потници, както и зелени за съдиите, а също и флагчета. Доколкото разбрах един полицай ги е снабдил с тези неща. Днес Сирия победи Африка 3:0. Ние пък им купихме още 4 топки днес … не знаехме, че и момичетата от Африка искат топки. Казаха, че не искат да играят с момчетата, така че ще трябва да занесем и на тях.

Но пък купихме 12 стола и една маса, 50 тетрадки и химикали, маркери и бяла дъска, една торба с карти за игра, доминото и шаховете с табли, които бяха останали в магазина. В офиса / класната стая / клуба има и едно походно легло с дюшек, така че се побираме цели 15 души. Днес направихме първия урок по български – учихме буквите и се упражнявахме по „буквара“, който успяхме да съставим за арабско-говорящи. Днес имахме ученици араби, африканци и един афганец, с когото си изкълчих езика да говоря на руски. Следва да привлечем кюрди и пакистанци. 

Всъщност за тази група приоритетът е немски. Всички са млади хора, които искат да продължат образованието си в Германия. Така че предстои да поканим учител по немски, както и консултант по кандидат-студентски въпроси за Германия. Ако не успеем да уредим учител, ще трябва да се справят сами с помощта на компютри, които се надяваме да подарите на лагера.

Иначе всички които знаят английски искат да го подобрят, а това е нещо, с което ще се справим най-лесно. Уроци, разговори, писмени домашни и всички книги, до които се докопаме. Така че дарявайте излишните си книги на английски на всякакви нива и на всякакви теми. Може и учебници по немски през английски 😉 Или пък учебници по български през английски. Или пък арабско-български / българо-арабски речници

Всъщност днес занесохме малка купчинка с книги на английски – на ниво intermediate и оригинален Повелителят на мухите. Имаме си и тетрадка, в която записваме кой какво е взел. Дадохме един учебник по български и един електронен преводач с няколко европейски езика. Докато се мотаехме и не успявахме да започнем урока, едно момиче дойде да връща прочетена книга и да иска нова.

Момичетата са страхотни. Всички дойдоха за химикали и тетрадки, а тези които успяха, взеха и книги. И всеки път когато ги питахме от коя стая са, за да запишем библиотечната тетрадка, казваха №11. Оказа се, че там живеят почти всички, с които се срещнахме днес – африкански младежи и девойки и сирийски младежи. Би било страхотно да привлечем и сирийски момичета, но това е проблем – просто не може момчетата да отидат и да ги поканят, защото бащите им няма да се съгласят. А момчетата смятат, че ако имахме повече момичета, щяхме да имаме и повече доброволци 🙂

Да, всъщност нашата стая е и клуб на доброволците от лагера. Все още не сме много и не сме успели да привлечем представители на всички етнически групи, но и това скоро ще стане. Важно е, защото повечето хора вярват на своите. Но в същото време някои от тях няма как да не станат по-отворени за другите след като ги дели един чаршаф, който могат да отметнат и да отидат на гости. Да, правят го.

„Всички сме едно голямо семейство“ казват младежите от мултикултурната стая № 11, в която всяка вечер живеещите без прегради момчета и момичета пеят и танцуват. Биха могли и да свирят ако имат тарамбуки или клавишни. Доведоха ни за доказателство един музикант.

Когато ги питаме какво искат да правят, те казват, че първо искат да направят добра организация в лагера, хората да са регистрирани, да има ред, и тогава следвало всичко останало. Сега ще направят това, което е в техните правомощия – да се опитат да привлекат кюрдите и още афганци и пакистанци.

Това, което искаме да направим е кухня и смятаме да работим сериозно по въпроса. Открихме и начален учител от Сирия – 1-6 клас. Каза,че отнякъде може да се изтеглят файлове с учебници. Биха могли да работят с нашата Джил, която също е начална учителка.

И понеже сме толкова велики, искаме да си направим лого и „униформени“ жилетки / тениски / шапки. В момента се правят варианти за лога, а после ще избираме. Всъщност си имаме и дизайнер, който в момента е треньор по футбол и бодигард на Джил 😉 Някакви идеи как да  ни се получи евтино и хубаво?

Хайде сега да ви върна на земята: хората нямат бельо, чорапи, обувки и якета. Изключително им е трудно да перат дрехи без перални със студена вода.

ВНИМАНИЕ: ако решите да изпратите неща в Харманли, свържете се с доброволци, които вече работят с лагера. Ако се опитате да направите самодейна организация, с помощта на която да раздадете помощи без да имате в достатъчно количество, можете да предизвикате безредици. Ето малко полезни съвети.

Бежанският лагер в Харманли revisited

Когато в бежанския лагер в Харманли пристигнат нови хора, те смятат, че е станала някаква грешка и не би трябвало да се намират там. Повечето казват, че искат веднага да се махнат и да се върнат там, откъдето са дошли.

Сградата продължава да мирише на нафталин, студено е, и хората трябва да се настанят на мръсни дюшеци на циментовия под и да се чудят дали отнякъде ще се появят одеяла, ама чисти. Одеяла може и да се появят (от онези с нафталина), но не и чаршафи. Ако ли пък имаше чаршафи, щяха да си ги перат онези, които могат да си купят леген и препарати, и щяха да го правят със студена вода, понеже един бойлер няма как да задържи топла вода ако на етажа живеят около 200 души.

Успокояваме ги, че всъщност тук, макар и бавно, се случват хубави неща. Например, появили са се стъкла на някои прозорци, някои части от една сграда са боядисани (може да се види и подуши) и вътре вече има настанени хора. Отвън може да се види, че вътре дори има легла, а в една стая са стоварени съвсем новички и чистички матраци. Отвън, обаче, няма как да се разбере, че стаите вътре са изградени от гипскартон, стените не стигат до тавана, а вместо врати половината имат завески. На двуетажни легла се сместват около 10 души в пространство на половината на стандартен социалистически хол – в средата остава пътечка около не повече от метър. Някои хора за разнообразие слизат от леглата и седят на пътечката. Понеже навън е студено и за да се разходят по външните пътечки са им нужни обувки, а може би дори и чорапи или пък якета. По-капризните смятат, че са им нужни и ръкавици и шапки.

Някой ден в подобна гордост на лагерната архитектура ще се преместят и тези, които сега живеят на палатки или пък в огромните зали, които е трябвало да се превърнат в кухня и столова, но поделението е било закрито. Както можете да се досетите, и там хората живеят върху дюшеци на цимента, а уединението се постига с платнени прегради.

Хората, които притежават съдове за готвене, готвят на огньове вън. Около огньовете се събират и желаещи да се сгреят, а някои даже да попеят. Ако хората са пристигнали днес, вероятно не са яли от вчера. Ако нямат пари, нямат да ядат и до утре, когато по някое време ще пристигне храна и тези, които знаят за нея, ще си вземат по една порция за деня. Макар че по закон лагерите трябва да осигуряват храна, те не я осигуряват. Това, за което ви разказвам е ново и временно решение, платено от Върховния комисариат за бежанците към ООН. Някои казват, че е за две седмици, а други за един месец. Това, което живеещите в лагерите получават е 65 лв на месец, но това е в идеалния случай, а Харманли не е такъв случай и там повечето хора не получават тези пари по простата причина, че молбите, в които заявяват, че търсят закрила у нас не са официално регистрирани в Държавната агенция за бежанците. Тя има толкова малко персонал, че не може да насмогне, но това не пречи на много от страничните наблюдатели да споделят, че ако те администрираха този лагер, вероятно щяха да са регистрирали всичките му обитатели или поне да ги бяха включили в някакви списъци, към които да се прибавят новодошлите. Ние не администрираме този лагер и нямаме ресурсите на държавата, но имаме добри приятели, затова успяхме да купим хляб, маргарин, течен шоколад, течен сапун и няколко лъжици за мазане на филиите, така че да нахраним тази вечер трийсетина новопристигнали.

Страничните наблюдатели смятат, че ако те администрираха лагера, щяха да го снабдят с метли, лопати, кошчета за смет (дори в тоалетните!). Казват, че биха доставили перални и готварски печки, както и компютри и Интернет връзка.

Обясняваме на жителите на лагера, че не сме официална организация, нито пък служители на ДАБ, а просто обикновени хора, които се опитват да помогнат. Това отприщва вълна добра енергия и ни наобикалят група млади мъже, които ни обясняват, че биха искали да помагат като доброволци, за да стане по-добре в лагера, че искат да не се делят на сирийци, афганци, африканци и т.н., а да са всички заедно, че искат да правят нещо смислено, че имат нужда да учат.

Предложихме им да превърнем една стая в офис, в който да се събираме, да обсъждаме какво можем да направим, да се организираме да го направим, а и защо да не поставим компютри, които не само да им помагат с организацията, но и да служат за учене и връзка със света. Комендантът се съгласи да ползваме стая №6 и да останем там дори и като започне ремонта на етажа и хората бъдат изместени, а по-нататък, когато се освободи столовата, да организираме кухня и каквото друго си пожелаем. Определихме час и поставихме задача на мъжете да почистят стаята. По-късно се върнахме в лагера с малко дрехи за младежите, които се носеха като плашила с някакви дъждобрани и бебешки млека и памперси за трите най-малки бебета, с които се запознахме. Когато някоя кола спре в лагера, около нея се образува тълпа, предимно от жени и деца, които искат якета и обувки. И ние ставаме все по-добри в това да я разпръсваме и да успяваме да се придвижим без да сгазим никого.

И така, успяхме да съберем известен брой представители на различни общности в празната изметена стая, в която беше останало едно походно легло с дюшек, на който трябваше да се настанят дамите.

Държах една реч, в която обясних как стоят нещата с документите и какви са някои основни етапи и помолих да разяснят това на колкото се може повече хора. Обясних и това, че трябва да бъдат търпеливи, защото никой не може да им каже кога ще бъдат заведени молбите им и пр. След това обясних, че имаме някои идеи за подобряване на живота в лагера и те могат да се осъществят с тяхната помощ, че очакваме след няколко дни да са разказали на колкото се може повече хора и да са подканили и други да се включат, да помислят кой с какво би могъл да бъде полезен. Така че следващият път ще имаме информация за това.

Кога ще бъде следващият път? Те казаха „Вероятно преди да започнат празниците, защото след това ще сте заети”, а ние казахме, че няма проблем да се появяваме и през празничните седмици. Вероятно ще се появим още във вторник.

Ако дотогава някой има желание да ни помогне да се снабдим с пластмасови столове, компютри, а защо не и принтер, моля да сигнализира. Приемаме помощ и след това, разбира се  🙂

Да не забравяме да споменем и работливата група англичани, които прекарват дълги студени часове в склада за да сортират дрехи. Жалко, че нямаме обувки.

Първи впечатления от лагера в Харманли

Лагерът се намира в града, в бивша казарма и на хората не е позволено да излизат. Не е организирана редовна доставка на храна, т.е. държавата не се е ангажирала да храни бежанците (макар, че според Закона за убежището и бежанците би трябвало да го прави). Хората там (или поне, предполагам, голямата част от тях) не получават социалното подпомагане в размер 65 лв. на месец – защото все не са регистрирани молбите на търсещи закрила у нас. Поради тази причина нямат и медицински осигуровки, дори и ако биха искали да си ги плащат сами. Поради тази причина нямат и право на работа.

От известно време сградите и контейнерите вече имат ток, но не и палатките. Всъщност в сгради все още живеят малко хора – може би не повече от 1/6 от бежанците. Имах възможността да поработя в една от сградите – в нея едва от две нощи има хора, тъй като наскоро е поставена дограма. Стаите нямат врати, а заковани стари войнишки одеала. Подовата настилка е цимент, който е доста прашен – нали знаете какво представлява сграда на етап груб строеж? По тези подове се разхождат боси деца. Скоро няма да има начин да стане по-чисто или по-топло, понеже трябва да се осигурят метли, лопати, кофи и палки, както и подова настилка.

Бежанците спят на пода, на дюшеци. Вярно е, че в лагера има и походни легла, но тези, които аз се опитах да изправя на крака се срутваха още преди върху тях да е седнал човек.

Завивките са стари войнишки одеала, току що извадени от някакъв склад. По тях така здраво е полепнал слой  нафталин, че не може да бъде изтърсен, нито изстърган – хората се мъчат с някакви парчета от плочки и други подръчни материали, но не успяват. Сградата задушаващо мирише на нафталин. На двора от метри можеш да подушиш миризмата на нафталин от някои хора. По-късно такава миризма беше пропила и моите дрехи. Полицаите споделиха, че  когато са настанявали първите хора в лагера и са им дали от тези одеала, децата са повръщали и се е налагало да извеждат хората навън. Сега навън е доста студено.

Благодарение на група африкански младежи, успяхме да заредим със завивки част от хората, които се намираха в най-нафталинизираните стаи. Днес ще се раздават останалите одеяла от дарения и спалните чували от Малтийския Орден. Броят на хората в лагера надвишава неколкократно броя на доставените от нас завивки, обаче. Няколко институции са уведомени за това, а доброволците ще експериментират отстраняване на нафталина с пароструйка на някоя автомивка.

С какво се хранят бежанците? Част от тях разчитат единствено на благотворителност, която не винаги достига до най-уязвимите поради ред причини, които ще продължа да изяснявам. На портала вече се появил магазин (май от миналия ден?) с бакалски стоки, така че под полицейски контрол разполагащите с пари ще могат да пазаруват. Който разполага с подходящи съдове (ако е имал пари и достъп до магазин) може да си сготви – на огън, а ако има достъп до електричество, на котлон.  Повечето хора не консумират плодове, зеленчуци и месо. Бебешките млека и храни са особено търсени (и памперсите, разбира се!).

В лагера няма перални, не всеки има лесен достъп до течаща вода (затова мокрите кърпи са доста желани), а тоалетните се споделят от огромен брой хора. Не ми е известно да има топла вода. Предстои да проверя. Прането съхне по оградите.

Ще става все по-трудно прането да съхне бързо, така че хората имат нужда от повече и по-топли дрехи, както и бельо. Нужни са и много, много, много чорапи, както и шапки и ръкавици. Всъщност много от бежанците все още не осъзнават, че имат нужда от някои неща, понеже не познават нашия климат, което обяснява защо бременна жена би предпочела палтенце пред дебело яке или мадамски ботушки пред спортни боти.  В същото време имаше и доста хора (особено мъже), които наистина искаха топли обувки, но пък носехме далече от достатъчното.

По мое мнение, би било най-добре хората да не се настаняват в огромни помещения, а в самостоятелни контейнери – така ще имат хигиенично лично пространство, шансовете за разпространение на епидемии ще са по-малки, а когато бежанската вълна намалее, тези контейнери могат да се използват от държавата ни на ралични места за различни цели – примерно за временно настаняване на хора, останали без дом поради природно бедствие или друга причина.

Големите помещения, които се ремонтират, биха могли да се използват за комунални кухни, детски градини, училищни занимания, интернет зали, библиотеки, спортни зали, ателиета и цехчета, с които бежанците биха могли да изкарват прехраната си.

В лагера вече действат Лекари без граници, които все още не разполагат с достатъчно персонал и помещения. Помагат им двама младежи от бежанците – Махмуд (един от най-ангажираните да помагат) и Джазя (студентка по медицина).