Можем ли да се издигнем над хляба? 1 (Майя Маркова)

Тези дни питам хората, които искат оставката на правителството дали следва да презираме контрапротестиращите или е по-добре да се опитаме да общуваме с тях. Смятам коментарите на Майя Маркова за ценни и ги публикувам тук:

Не знам дали е добра идея да се общува с контрапротестиращите – аз не бих го правила, най-малкото защото би имало обратен ефект :) . Дали трябва да бъдат презирани – “трябва” е голяма дума и не искам да се ангажирам с нея, предпочитам да опиша как се чувствам аз. Не само спрямо контрапротестиращите, а и срещу огромното множество граждани, гласували за сегашната коалиция, заради които сега сме в този батак.

Аз презирам хора, които не са сериозна опасност за мен и семейството ми. Тези, които са опасни за нас и ни вредят – какъвто е случаят с въпросните граждани – ги мразя. Често омразата ми се примесва със съжаление, защото допускам, че (по израза на Екзюпери) някои от тях дълго са се мъчили, докато забравят качеството си на хора. Към тези, които наистина са от дъното, изпитвам почти изцяло съжаление. Какво мога да искам например от някаква женица от малцинствен произход, ходила на училище 2 години и системно изнасилвана и пребивана от 13-годишна, малтретирането по някое време официално оформено като брак? Но към тези, които в тази дискусия получават най-много съчувствие – образованите, квалифицираните, интелигентните, на които по някаква причина не им върви и са в безизходна мизерия, та биха гласували и за Хитлер, ако той им обещае синекурна работа или още 5 лв. към майчинските, още малко помощи за отопление, изобщо някакви помощи – към тези хора аз пък изпитвам най-малко съчувствие. Към тях омразата ми е нажежена до червено и не мога да им простя. Освен може би ако “минат през дълбок вътрешен катарзис” и повече никога не правят така. Но това няма да стане, защото тези хора закопават България вече 24 години и броят им не показва тенденция към намаление.

Преди години бях смаяна, когато разбрах как двама съпрузи, живеещи в западна страна, определят гласа си на изборите. Двамата си правели труда да разучат пенсионните програми на основните партии, правели сметка при каква власт се очаква да имат по-големи пенсии и гласували съответно.

С други думи, някоя партия може да реши да закопае държавата и бъдещето на младите поколения – това няма значение, нашите хора си гледат пенсийките. За мен такива “граждани” са душевно мъртви.

Хайде да използвам голямата дума “трябва” – според мен, за да си достоен да се наричаш гражданин и човек, ТРЯБВА в деня на изборите да гласуваш така, както смяташ, че е най-добре за държавата и народа като цяло (а понякога – дори за по-големи части от света и човечеството). Имаш почти всички други дни в годината, за да оправяш собственото си положение. И само един ден – дори малка част от деня, да помислиш за по-голямата рамка, за общите принципи. Правото да гласуваш както искаш не означава, че е морално допустимо да гласуваш както искаш. (Разбира се, някой и с добри намерения може да гласува за зловредна партия. Но такива честни грешки за мен не са голям проблем, защото малцина ги правят повече от веднъж. Всеки знае какво правят БСП и ДПС, когато са на власт. Причината някои да продължават да гласуват за тях не е честна грешка.)

Съгласна съм, че трябва да се подобрява битието. Но една от причините да гледам накриво тези, чието битие е по-лошо от моето, е, че със своето поведение на изборите те осигуряват продължаване на лошото битие в порочен кръг! (Как да не се сетиш за разните религии, които карат своите последователи да постят, да се молят по n пъти на ден, да се обличат неудобно и др. затъпяващи процедури, за да не почнат да задават неудобни въпросчета. И после жертвите сами налагат тези процедури на себе си и на децата си. Този порочен кръг, религиозният, може да се самоподдържа и хилядолетия.)

И смея да твърдя, че битието на огромното мнозинство български граждани не е толкова лошо, като го сравниш с други битиета. Светла Енчева веднъж бе цитирала младеж с баща-нигериец, измъчен до смърт в концлагера в Бусманци; синът му лишен от образование, също държан повече от година в същия концлагер, но държи главата си горе и казва: “Вие, българите, не сте чак толкова зле, но много се оплаквате.” Е, прав е. Ние сме в дълготраен мир; колцина в историята на човечеството са се радвали на това? Имаме ваксини и хуманизирани млека и като ни се роди дете, разчитаме, че ще остане живо. През почти цялата история на човечеството родителите не са смеели да броят детето си за свое, преди да изкара едрата шарка! Гледала съм в Интернет снимки за спомен на викториански семейства – деца позират около най-малкото, бебе, което изглежда заспало, но всъщност е мъртво. Четох в “Либерален преглед” (не мога да го намеря сега) как първите фонографи са били купувани от заможни семейства, които записвали на тях думичките на децата си. И понеже тогава дори заможните често са си губели децата поради липса на ваксини, нерядко самото дете си отивало от този свят, само гласчето му оставало на записа… За нас, дори за най-закъсалите роми, трагедията да загубиш дете е изключение! Но ако ни слушаш, ние сме най-злочестите, откак има човешки род.
И през всичките тези векове, през които хората са страдали от войни, епидемии и т.н., през цялата им култура като червена нишка минава идеята въпреки всичко да запазиш душата си. Както казваш ти, да се издигнеш над битието.

9 thoughts on “Можем ли да се издигнем над хляба? 1 (Майя Маркова)

  1. Дори самият факт, че изпитвате „омраза“ и „презирате“, не е плюс.
    Никой нищо на този свят не е постигнал нещо градивно и успешно с мразене и презиране🙂
    Най-много да постигне някакъв временен ефект, и то само в своите очи.

    Успех!🙂

  2. Много интересни размисли. И много полезни за мен. Аз не стигам чак до омраза и презрение към тези хора, но поне започвам да разбирам какво предизвиква тези емоции. Според мен изпускаме един важен аспект (не че не го знаем, но не го обсъждаме достатъчно) и той е, че бсп+дпс си отглеждат тези хора, като стадо, като електорат ако щете – за да гласуват за тях. Мисля си, че това е целенасочена дългогодишна стратегия, все пак искрено подкрепящите ги хора по чисто демографски причини намаляват (е, ще го кажа – електората им измира). Извратеното в цялата работа е, че ние плащаме за тяхното отглеждане – социални помощи, здравни осигуровки и т.н. ние ги изработваме и плащаме. Въпросът, който аз си задавам е как можем да се противопоставим на това?

  3. Съжаление следва да е първото чувство. Терминът „Стокхолмски синдром“, който се появи на протестите, е много точен.

    Много от възрастните (или просто носталгични) хора в България, които чувстват че не могат да започнат да вярват наново, са се вкопчили в похитителите си.
    Проблемът е, обаче, че толкова, колкото са носталгиците, толкова са и платените (в широкия смисъл), т.е. лишените от собствено мнение. Тези последните заслужават и презрение, защото те са не просто жертви, но и палачи.

  4. Съгласен съм с текста, въпреки че не изпитвам никакви чувства към контрапротестиращите.
    Колкото до това : „И смея да твърдя, че битието на огромното мнозинство български граждани не е толкова лошо, като го сравниш с други битиета.“ – Така е, НО зависи с кой се сравняваш. И след като за да е вярно твърдението трябва да се сравняваме с най-мизерните за живеене места във времето и пространството, значи е правилно и българия да сложим в тази категория.

    И след като протестите са за измъкване на българия от мизерията ( конкретно за единствения начин това да стане – морал в политиката ) , е логично да заключим че контрапротестиращите искат българия да тъне в мизерия. А от техни изказвания ( „да се върнат младите“ ), може да заключим че искат и тези, които са се спасили по единично, да са в мизерия.
    Напълно логични заключения … но не верни.
    Много от тях просто вярват, че сегашното правителство работи в интерес на българия, не само в техен но и на всички. А защо ? Защото така казват „авторитетите“ по телевизора и защото „някои от тях дълго са се мъчили, докато забравят качеството си на хора“ – а именно да мислят.

    fresh cuts of live: „Въпросът, който аз си задавам е как можем да се противопоставим на това?“
    Знам два начина:
    1) Хората да се научат да се информират и да мислят самостоятелно, а не „аз мисля така, защото Станишев така каза“ – неизпълнимо в сегашните условия и отнема много време. В библията пише за 40 години, ама тогава по толкова са живели хората … сега живеят по 80.
    2) По-лесния начин е смяна на авторитетите. Ако сега слушат Иван, защото е авторитет, а от утре Пешо е авторитет, а Иван вече не, ще започнат да слушат Пешо.

  5. На пръв поглед достойна позиция. Разумна, хуманна, компромисна, неконфликтна. Разсъждавайки от гледна точка на идеалния гражданин в идеалното общество, тази позиция няма алтернатива: всичко различно от нея е в по-голяма или по-малка степен недемократично и дори нецивилизовано.

    Това обаче важи именно за идеалния гражданин в идеалното общество. А у нас днес не само че обществото не е идеално (да не говорим за системата на властта в него), а и самите ние не сме. Без значение дали го осъзнаваме или не. Наслоенията на соца са толкова жилави, че неусетно се предават и през поколенията.

    Една от капиталните грешки, които един убеден демократ в България днес може да направи (и масово прави) е да смята, че всички останали по презумпция са също такива – а ако тук-таме има някой да не е, той е изключение. Точно обратното: българската нация днес се състои в твърде голяма част от хора, в чието мислене демократичността или въобще отсъства, или е по-скоро подражателство; изключенията са тези, които имат реален усет що е демокрация.

    Днес, у нас, призивите към диалог, взаимно разбиране и в крайна сметка единство НЕ СА проява на демократични убеждения. Тези призиви почиват преди всичко върху СОЦ ПОНЯТИЕТО ЗА КОЛЕКТИВ. За онова монолитно цяло, чиято основа не са споделените ценности, принципи и стремежи, а ДИСЦИПЛИНАТА. И „деленето“ от което подлежи на заклеймяване – защото „нарушава реда“.

    Сиреч – затруднява манипулирането и контрола. Затова призивите за „единство на нацията“ звучат много убедително и гладко от устата и на Михаил Миков, и на Сакскобургготски: в този контекст те са пълни единомишленици.

    Лошото е, че при царуващата демагогия всеки политик, който пропусне да призове към обединение, моментално би бил набеден, че провокира разцепление, гражданска война, държавен преврат и прочее страхотии. Затова от политик едва ли ще се чуе какво се случва в действителност.

    А то е очевидно и не може да бъде прикрито от мъглата на политическото говорене: българската нация СЕ РАЗДЕЛИ.

    Ама истински. Най-сетне – и, бих казал, слава богу. Защото точно този тип разделение е онова, за което се отнася максимата „Трябва да се разделим, преди да се обединим“.

    Това не е поредното изкуствено раздухвано разделение от типа червени-сини, българи-турци, град-село, София-провинция, пушачи-непушачи и т.н. Примиряването на подобни бутафорни разделения ражда бутафорно единство. Днешното Разделение (може би си заслужава да се пише с главна буква) е между онези, които – съзнателно или не – са още впримчени от миналото, и другите, които искат най-сетне да се освободят окончателно от него.

    Това е КОНФЛИКТ. Той не е повърхностен, а ФУНДАМЕНТАЛЕН; не е ситуационен, а ПРИНЦИПЕН. И най-важното – той е НЕПРИМИРИМ. Средно, компромисно, консенсусно решение не съществува. Едната страна трябва да отстъпи.

    Това разделение е необходимо да се задълбочи докрай и да се изконсумира докрай. Не бива да остане нито един български гражданин, комуто да не е ясно в какво се състои противопоставянето, и който да не е наясно на коя страна е. Всяко замазване или отлагане „в името на обществения мир“ ще означава само, че конфликтът ще продължи да тлее под повърхността и системно да саботира развитието на страната.

    Дилемата е достатъчно проста и повече от ясна: бъдеще под продължаващия диктат на наследниците на БКП-номенклатурата и присламчилите се към тях днешни тарикати – или бъдеще, в което тия са изхвърлени в периферията, заедно с всичките представи, ценности, норми и практики, които образуват хранителната им среда.

    Да вземе отношение е напълно от компетентността на всеки български гражданин. По-нататъшен дебат е ненужен: всичко, което е трябвало да бъде казано, вече е казано, и то многократно. Аргументи и нагледни илюстрации има колкото искаш и в публичното пространство, и в прякото ежедневие на всеки от нас. Диалогът е безсмислен, тъй като няма място нито за пазарлъци, нито за дипломация. Единственото говорене, от което има смисъл, е деклариране и обясняване на позиции.

    Основното (и единственото) нещо, което има още да се свърши, е всеки да бъде по някакъв начин накаран (подтикнат, мотивиран, провокиран) ДА ПОМИСЛИ СЪС СОБСТВЕНАТА СИ ГЛАВА. Тези, които не могат, вероятно ще застанат откъм губещата страна – жалко за тях; тези, които могат, но НЕ ЩАТ (защото им е по-удобно да не мислят сами), също по всяка вероятност ще са от губещата страна – и така им се полага. Да можеш да мислиш, а да не го правиш, е лукс, който никой не може да си позволи; ако някой реши да го прави, си носи последиците.

    Докъде може да се задълбочи това разделение и доколко агресивен може да стане начинът, по който ще се разреши конфликтът, не мога да прогнозирам. Колкото – толкова. Като сме искали по-мирно и постепенно, да сме го направили по-рано. В момента България е (най-сетне) на прага на реалната си революция срещу комунизма – и тя не може да не се състои.

    Има два изхода: страната да се освободи от хватката на миналото или да остане блокирана в нея. Първият ще отприщи съзидателна енергия и усещане за общност, каквито малцина биха предположили; вторият ще отприщи опашките на Терминал 2 и ще бъде началото на края на България такава, каквато я познаваме (и на възможностите да си я направим по-добро място за живеене в обозримо бъдеще).

    Колкото по-скоро проумеем тези неща и осъзнаем, че сме на прага на най-важния преходен процес в новата история на България, толкова по-бързо и с по-малко щети ще протече той. Опитите за диалогичност в случая само забавят и разфокусират събитията. Особено пък диалог с т.нар. контрапротест, чиято липса не само на легитимност, а и на смисленост, е очевидна.

  6. Zer0C001 съгласна съм с тези начини, но това са стратегии в дългосрочен план и как да кажа…някак си много възпитани. Аз по-скоро обмислям как да спра да плащам осигуровки и данъци. Не съм против плащането на данъци по принцип, а просто не искам да участвам в тази гавра. Защото сега ние всички участваме. Плащайки си съвестно данъците, точно ние финансираме осъществяването на стратегията на бсп.

  7. Pingback: Можем ли да се издигнем над хляба? (Зелен Бетон) | полетът на костенурката

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s