Разследваща журналистика?!? Пффф

За да угодя на майка си, гледах и още едно предаване – и двете части  на БТВ РепортеритеВ какво се превръщат мечтите. За да съм предупредена и да не се подлъгвам по разни секти, които искат да ме върнат в първоботно-общинния строй. Имало и смъртен случай.

Ето това видях аз:

Миролюба Бенатова не търси истината, а сензация. Всъщност защо да очакваме, че телевизията е за търсена на истината, а не за сензация? Ако искаше да намери истината,  Бенатова щеше да задава истински въпроси и да слуша, а не да се заяжда с въпроси от типа „Това не е ли бла-бла?“. Имах чувството, че основната й задача е да назидава – дали е хубаво да имаш мобилен телефон и кола и при какви условия, дали е добра идея да правиш повече или по-малко секс, дали да ядеш месо или ябълки. Да, бе, вярно е, че не го правеше директно, ама какво от това?

Миролюба ни показа колко е несъстоятелно да заживееш на село и да се опиташ да се издържаш от селскостопански труд и пр. Само преди година в същото предаване ни показваха „дауншифтърите„, чийто бит не се различава от изобличените тази година последователи на култа към поредицата книги за Анастасия и звънтящите кедри на Русия, но перспективата беше различна. Не е ли някак противоречиво от страна на БТВ репортерите? Но защо ли пък да се задълбочат да разбират мотивите на едните и на другите, да ги сравняват и пр? Важното е, че са си запълнили времето.

Защо да се задълбочават и да се опитват да разберат какво се случва в обществото ни, защо младежите биват привлечени от подобни идеи, какво печелят и какво губят от това и пр? Нали е по-лесно да метнеш няколко клишета като „секта“ и да се поздравиш за добре свършената работа?

 

Неохотният фундаменталист

От два дни майка ми настоява да изгледам предаването на Карбовски за радикалния ислям – за да ми се отворят очите и да спра да бъда прекалено толерантна към радикалните ислямисти. Нямам представа защо е решила, че съм им такъв отявлен фен, но се сетих, че е крайно време да пиша за Неохотният фундаменталист, книга, написана от пакистанец-американец, израснал в Калифорния, учил в Принстън и Харвард, работил в Ню Йорк и Лондон, и непрестанно сновящ между САЩ и Пакистан.

Тази книга не описва как мюсюлманите се превръщат в радикални ислямисти. Всъщност от нея няма да научите нищо за исляма по принцип. Може би малко за пакистанското, което момчетата от пакистански произход винаги ще носят в себе си, дори и ако станат еничари на американската империя. И малко за невъзможната любов. И малко за безнадеждността на потъването в собствената болна душа.

Признавам, че я купих от „научен“ интерес – за да науча повече за хората, които живеят „отвъд“ – по на изток и от нас, там, където няма спор, че не е запад – независимо дали буквално или духовно. Не знам защо започнах да го правя и защо продължавам. Някакси го чувствам като дълг. Някой ден може и да преглътна Корана, който засега не ми е достатъчно привлекателен. Но не е нужно вие да имате такъв интерес за да прочетете тази книга. Всъщност изобщо не е нужно. Тя просто е хубава книга, от тези, които не опростяват нещата и хората, не ги правят по-лесни за  разбиране, но ако се оставите, ще ви направят просто по-възприемчиви.

И така, за какво става въпрос? За възпитаник на Принстън, който е един малкото щастливци, наети на работа, до която дори за възпитаниците на Принстън и всички останали подобни училища е трудно да додрапат. Нищо, че Принстън и всички останали подобни училища уж слагат света в краката им. На тази работа, обаче, Чангиз се задържа само осем месеца. Събитията от 11 септември не са единствената причина. Още по-невъзможна се оказва и връзката му с Ерика, която пък потъва в душевното си разстройство.

Не, няма как да си направите изводи какво представлява книгата без да я прочетете. Струва само 12.99 и е по-малко от 200 страници, така че няма да ви коства кой знае какво. А я сравняват с книга на Достоевски! Е, аз не бих могла да я сравня, понеже все още не съм чела нищо от Достоевски, но имам чувството, че сравнението е уместно.

Бъдете благодарни, че се отказах да публикувам предългото „ревю“, в което размишлявах за религите и разказвах истински истории за моя приятелка от ирано-американски произход.