От парцалките до съдържанието

Уж кризата би трябвало да ни научи да не разхищаваме, но нищо подобно не се случва. Магазините за боклучави стоки продължават да съществуват и то не просто защото хората не могат да си позволят да купуват по-свестни неща от други магазини, а защото са привикнали да пазаруват, което пък пораждат нуждата да се произвеждат боклуци.

Появяват се и нови магазини за дрехи втора употреба, които си създават тълпи от фенове и то не точно и само защото в другите магазини се продават предимно чалга-парцалки, а защото има тръпка в това да купуваш евтино. За какво са им толкова много дрехи на хората?

Всъщност исках да пиша за „съдържанието“ – онова дето му викат „content“ и плащат за да се генерира постоянно, за да се обновява и обновява онлайн, та да привлича хората да кликат и да кликат. Признавам, че неведнъж съм препоръчвала на мои ученици да си вадят левчета с такава работа, но ми призлява като си помисля колко боклук / плява / помия се излива в Мрежата. И проблемът не е, че по-бавно стигаме до смисленото съдържание; не е и в това, че са впрегнати огромни хардуерни ресурси, ами и в това, че човеци се хабят да произвеждат боклуци и израстват поколения, които свикват да ги потребяват и се множат тези, които не могат да си представят, че може да се потребява нещо друго. И всички сме в тоя бизнес, дори и ако не ни плащат – като бълваме ли бълваме Фейсбук статуси, туитове и гррр!

Advertisements

Креативност? Продуктивност? Ефективност? Измъчена работа.

Преди малко подхванах  ”A Short History of Private Life” на Бил Брайсън (ето я вече и на български). Открих, че множество важни научни и други открития са направени от действащи англикански свещеници. Защо ли се е получило така? Защото били високообразовани, щедро платени и минимално ангажирани с работа.

До тях постоянната днешна врява около „креативността”, продуктивността, високите постижения ми изглеждат смехотворни. Постоянният натиск и пришпорване може и да довеждат до някакви резултати, но за мен си остават измъчена работа. Измъчена работа е да се образоваш и „развиваш” само и само за да се продадеш. Измъчена работа е прагматизмът.

Много от англиканските свещеници дори не са учили теология, а класика. Ха-ха!

Иглата се счупи и други записки

Не се интересувам от история – такава, каквато я познаваме от учебниците – твърде публична, обобщена, малоаспектна, стереотипна. Но пък харесвам историите – лични, общностни, нееднозначни и изненадващи.  Днес ще ви споделя две четива.

***

Днес прочетох „Забравеният град. Записки за Пловдив” (11. 95 лв.).  Това е книга, пълна със стари снимки, които илюстрират „записките”.  Всяка глава е посветена на  все още съществуващи, както и вече изчезнали сгради, техните собственици, архитекти и пр. Почти всички статийки са побрани на по две страници, а книгата съдържа 160+ страници. Фактите са гарнирани с емоционални коментари. Последното може да изглежда доста наивно на някои читатели, но съм сигурна, че ако оставят настрана интелектуалската си шапка, ще се позабавляват добре.

Книгата не е изчерпателна и би могла да се възприема като покана за следващи изледвания, които да представят и други места и хора. На мен пък ми се иска някой да направи една онлайн карта на Пловдив, на която да са отбелязани всички споменати в книгата места. А по-нататък, пък ако се свържат с линкове, които водят до фотогалерии и пр., би било прекрасно. Но дори и само карта ще е полезна за тези, които искат да си направят пътешествие из скрития Пловдив или пък да подготвят маршрут за Джейнска разходка.

***

Днес почти препрочетох една книжка, която бях чела десетки пъти в детството си – „Иглата се счупи” – случки из живота на Минко Минин от Стипоне (Ихтиман). Едва ли сте чували за автора Гьончо Белев. Бях приятно изненадана да открия статия за него в ТЕМА, както и статия на Павел Николов, макар и неласкава и цитираща неласкавото мнение на Чудомир за Белев. Спомних си, че някога се запознах и с Чудомир и с Белев благодарение на баба ми, която харесваше и двамата.

Извадих книжката наскоро, понеже си спомних за илюстрациите й. После я оставих на баба Петя, която ми сподели, че бързала да я прочете, понеже нямала търпение, а после щяла да я препрочете бавно. Спомняла си детството си и й било много мило. Наскоро пък майка ми споменаваше книгата, а аз си мълчах, за да не се наложи да се лиша от нея. Когато (преди 23 години) бях на осемнайсет и напусках родителското гнездо я взех с мен. Иначе има подпис на баба ми (или пък дядо ми?), след което е подписана и от майка ми, че и от сестра ми…

„Иглата се счупи” е малка книжка с много истории. Кратки и смешни, макар че в доста от тях се разказва за тъжни неща. Самоиронични винетки от края на 19 и началото на 20 век. И бързи илюстрации с перо. Не разбирам защо Чудомир казва, че не успявал да прочете нищо на Белев. Не разбирам и с какво тази книжка е по-лоша от куп други автобиографични книги, описващи нечие детство. Ама аз все пак имам „популистки вкус”, както казваше един Бат’ Слави навремето.

***

Дали имам някаква реална причина да чувствам, че ОНЕЗИ времена, между Освобождението и 1994 са били някак по-духовни и по-чисти, макар и тогава да сa живяли кметове не по-малко крадливи от Крадливото Гоше, както и политици, не по-малко чукундурести от Батката и Цвъки?

Тетрадка за приказки

Макар че имам слабост към издателство Точица (не само колекционерска), че не помня колко пъти съм поръчвала дървената кутийка „Направи си сам приказка„, никога не съм писала за Кутийката, а дойде време да пиша за Тетрадката. Прочетох я тези дни и хем искам да споделя, хем не знам дали ще кажа нещо смислено.

Но първо да въведа незапознатите в темата:

Кутийката е комплект карти, от които можете да изтеглите няколко, които да ви помогнат да разкажете своя приказка. Откъде накъде пък карти? Така е решила Точица, вдъхновена от „Граматика на фантазията“ на Джани Родари и изследванията на Проп за вълшебните приказки. Точица е замислила картите за употреба от деца, но аз ще ви кажа, че бяха успешно използвани от осемнайсетгодишни младежи 🙂

Тетрадката пък е сборник от написани от деца истории (лесно е да създадеш история с помощта на Кутийката), илюстрирани от млади професионални художници. Печатът и дизайнът са чудесни, а накрая има и бели листове за вашата приказка.

Напоследък чета тук и там ( и аз не помня къде, но на няколко места вече), че било много полезно за деца и юноши да четат истории, написани от техни връстници. Едно че им било интересно, друго че ги вдъхновявало и те да пропишат. Иска ми се да ви кажа колко е хубаво децата и юношите да пишат, ама не ми е това темата сега.

Относно Тетрадката … нямах подръка деца в подходяща възраст за да я пробвам; прочетох си я сама. На места доста се смях. На доста места мислих за тези деца. Прекарах си добре и продължавам да се чудя дали на децата НАИСТИНА им харесват такива неща – понеже като малка съм чела все неща написани от възрастни за деца ми е било много интересно. И илюстрациите харесах, но се чудя дали не е защото напоследък се интересувам от илюстрация и мечтая да стана илюстратор. Но дали това, което ние, някои възрастни намираме за красиво, се възприема по същия начин от децата? Напоследък се улавям, че харесвам доста илюстрации, които не биха се харесали и на повечето възрастни, които познавам. Съвсем съм изгубила ориентир.

Но така или иначе ми се струва, че е хубаво и в наше село да се направят някакви занимания (в детски градини и училища), каквито се правят от Точица в София. Дали има учителки, които наистина биха искали да зарибяват децата по четенето и писането? Дали пък аз самата да не направя някой и друг приказен „семинар“ за деца. Преди десетина години бях попаднала онлайн на една жена, която беше станала професионална фея-разказвачка на приказки и оттогава мнного пъти ми се е искало и аз да стана такава фея.