Отвъд любовта и тенекиите – животът продължава

Преди няколко дни Стоян си направи омлет и салата и седна да чете новините. Няколко минути по-късно се върна и остави пълната чиния в хладилника – прочел новината за катастрофата. „Това е колата на Алекс.” Няколко дни подред мисля с часове за това и почти всеки път плача. Не познавам загиналото момче, не познавам и момичетата, а Алекс не съм виждала от години.

Когато вечерта вървях към Ямача, виждах събрани на групички младежи, които обсъждаха събитието. Предположения как е станало. Тема за разговор, която отвежда отвъд обичайната скука. Представих си и евентуалната онлайн мелодрама – обичайните неща – кръстчета в Скайп, превъзнасяния в памет на починалия. И офлайн мелодрамата – съученици, демонстриращи скръбта си.

За мен няма значение кой е шофирал. Дали е бил пиян или не. Карал е безотговорно. Останалите са се съгласили да се возят в кола, шофирана по безотговорен начин. Някой се е смятал за безсмъртен. На друг може да не му е стискало да каже, че в ситуацията нещо не е наред, камо ли да откаже да се качи на колата и да си хване такси.

Като се върна назад и си спомня първите седем години на сина ми и на Алекс в училище, не откривам нищо необичайно в това, което се случи в края на гимназиалното им образование. Те учиха в клас, в който беше нормално да се пребиват съученици, а учителите да заявяват, че това не е техен проблем или да тормозят тези, които си позволяват да твърдят, че има проблем. Родители пък смятаха, че няма нищо нередно в това ученикът И. да бъде пребиван системно, понеже не бил за това училище – бил слаб ученик. Или пък по-безобидните учителски реплики: „Няма да му услужвате с лепило!”

Първа година в гимназията. Няколко счупени стола. Административно решение: „ Всеки да напише анонимно на листче кой е чупил столове”. Тогава синът ми не написа нищо, понеже смяташе, че не е редно на листчето да споделя подозренията си, след като не е видял нищо с очите си. Резултат: някой от съучениците му е написал неговото име и аз платих стол. Не вярвам някой от съучениците му наистина да е смятал, че е възможно точно синът ми да чупи столове, но какво от това?

А какво ново около катастрофата? Днес чух, че близки на приятелката на Алекс твърдят, че родителите на Алекс искат да  я изкарат виновна – че тя била шофирала. Нямам представа кой лъже. Коментарите под статията са противоречиви. Но аз си бях представяла по-иначе нещата. Бях си представяла  сценария, при който Алекс кавалерски поема вината вместо приятелката си. Или пък тя се опитва да поеме вината вместо него. Размишлявах как бих постъпила ако бях родител на дете, което иска да се саможертва за приятел. Не, вижте, и аз съм човек. Ако синът ми беше предизвикал нечия смърт, щях да се опитам да направя всичко възможно да не влезе в затвора, защото намирам това за повече от безсмислено. Но никога, никога не бих спасявала кожата му за сметка на друг. Никога не бих го поощрила да злоупотреби с приятел, и не само с приятел, но с когото и да било. И да, бих направила всичко възможно да преодолее емоционалната си травма, но не и като му внушавам, че е невинен.

Всъщност би трябвало да е ясно кой е шофирал, нали? Полицаи, пожарникари и лекари, които са спасявали пострадалите са видели, нали? И би трябвало да са направени снимки. Или вече не се правят такива неща? Би трябвало медиите да се осведомят – полицията не би трябвало да им откаже тази информация. Но медиите замълчаха.

Всичко това всъщност няма никакво значение. Съучениците на замесените в катастрофата получиха своята доза „истински емоции”, ще имат и тема за разговор известно време. Покрай тях и по-възрастните ще се облажат. А после всичко ще си продължи постарому.

Част от автопарка на гимназията

Advertisements

2 thoughts on “Отвъд любовта и тенекиите – животът продължава

  1. Мисля,че няма чак такова значение кой е карал вече,просто е важен факта,че почина човек в разцвет на силите си.
    Интересно е как смъртта на човек който съм подминавал 5 години ме накара да изтрезнея и да помисля,кое всъщност е важно,да се радваш на семейството си,дори и да е само за момент. Така де,19 години е възраст,в която си мислим,че знаем всичко и,че нищо няма да ни се случи,но един остър завои и нещата се променят,чувстваш се смъртен и на ръба да напуснеш уюта на дома.

    Истината е,че нито познавам Алекс нито Антон(починалото момче), а по-голямото момиче,Джулия, с нея делях стая 7 години в начално училище,след като влезнахме в ПМГ не сме си проговорили.
    Няма да излъжа като каже,че не съм изненадан,че това се случи,просто въпрос на време беше.Днес явно смъртта е въпрос на това дали ти стиска да натиснеш газта преди онзи легнал полицай.

    И училището се уплаши даже, в случай да не засегнат родителите на потърпевшите ,отмениха церемонията по връчването на дипломите и сега ни привикват да си ги вземем от дирекцията.

  2. За съжаление в Хасково сигурно е по-опасно да караш колело от колкото кола. Аз лично не бих се престрашил, защото шофьорите често просто не проявяват търпимост, а и пешеходците. „Тоя къде е тръгнал с това колело…“ и т.н.. Когато за последно ремонтираха тротоарите бях наистина разочарован, защо някой не се помъчи да се сети, че след като са толкова широки (а поне по Раковска са наистина широки и има доста движение) е изключително лесно да се направи една велоалея. Но защо му е на човек да кара колело в толкова малък град, като може да купи кола на детето си… Разбира се, около училищата няма къде да си паркираш колелото, но колата…

    Дори ми става мъчно, докато пиша този коментар. Толкова ли не им се занимава на хората? Дори и да предположим, че карането на колела „в градско“ няма да предотврати автомобилните инциденти с млади хора, можем да говорим за най-елементарни плюсове във възпитаването на една „велокултура“- Спорт, Здраве, предполагам не е толкова стресово като карането на кола (не съм шофьор и едва ли ще стана някога) и незакъсняване за училище просто защото можеш да се придвижиш бързо. (Банално, да, ама не…)

Коментари са забранени.