Колко добре ни хранеха през соца?

Преди малко прочетох статия, посветена на 50 годишнината от погрома в Новочеркаск. Накратко: Русия „с цел да преодолее временния недостиг на хранителни продукти“, решава да повиши тройно с една трета цените на месото и млякото, както и нормите, които работниците трябва да изпълнят за да получат заплата. С други думи: работниците трябва да работят тройно с една трета повече за досегашната си заплата, с която вече може да се купи тройно с една трета по-малко мляко и месо. На хората им писва и се вдигат на стачка. Накрая стачката е потушена с оръжие. Загиват26 души, 87 са ранени. По-късно са осъдени на смърт 7, а над 100 са изпратени в лагери.

Моите спомени са по-пресни. Спомням си един виц: след поредно повишение на цените, Людмила Живкова се оплаква на баща си (Тодор Живков), че като се разминава по улицата с разни хора, чува да я ругаят с „Да ти сера в капелата“. Баща й я успокоява „Спокойно, дъще. Скоро няма да има какво да серат“. Спомням си и едно клипче по телевизията (нали все пак се демонстрираше нещо като самокритика) – мъж с каскет дяла едно клонче и пее „Съкращение“. Наскоро моя по-възрастна приятелка ми разказваше за гладните години, в които родителите й са оставали без работа за назидание – понеже майка й си е позволила да критикува властта от позицията на принципен комунист, че и да се откаже публично от членство в Партията. Аз самата съм израснала в сравнителен разкош, благодарение на факта, че баща ми е бил търсен специалист и е работил по различни ключови обекти като електроцентрали. Не си спомням, обаче, у нас да е имало кой знае какво за ядене и ми се струва, че това не се дължи само на ограничения асортимент.

Какви са вашите спомени за заетостта, заплатите, храната и въобще възвеличавания години наред (преди и след 1989) стандарт на живот?

Advertisements

Отвъд любовта и тенекиите – животът продължава

Преди няколко дни Стоян си направи омлет и салата и седна да чете новините. Няколко минути по-късно се върна и остави пълната чиния в хладилника – прочел новината за катастрофата. „Това е колата на Алекс.” Няколко дни подред мисля с часове за това и почти всеки път плача. Не познавам загиналото момче, не познавам и момичетата, а Алекс не съм виждала от години.

Когато вечерта вървях към Ямача, виждах събрани на групички младежи, които обсъждаха събитието. Предположения как е станало. Тема за разговор, която отвежда отвъд обичайната скука. Представих си и евентуалната онлайн мелодрама – обичайните неща – кръстчета в Скайп, превъзнасяния в памет на починалия. И офлайн мелодрамата – съученици, демонстриращи скръбта си.

За мен няма значение кой е шофирал. Дали е бил пиян или не. Карал е безотговорно. Останалите са се съгласили да се возят в кола, шофирана по безотговорен начин. Някой се е смятал за безсмъртен. На друг може да не му е стискало да каже, че в ситуацията нещо не е наред, камо ли да откаже да се качи на колата и да си хване такси.

Като се върна назад и си спомня първите седем години на сина ми и на Алекс в училище, не откривам нищо необичайно в това, което се случи в края на гимназиалното им образование. Те учиха в клас, в който беше нормално да се пребиват съученици, а учителите да заявяват, че това не е техен проблем или да тормозят тези, които си позволяват да твърдят, че има проблем. Родители пък смятаха, че няма нищо нередно в това ученикът И. да бъде пребиван системно, понеже не бил за това училище – бил слаб ученик. Или пък по-безобидните учителски реплики: „Няма да му услужвате с лепило!”

Първа година в гимназията. Няколко счупени стола. Административно решение: „ Всеки да напише анонимно на листче кой е чупил столове”. Тогава синът ми не написа нищо, понеже смяташе, че не е редно на листчето да споделя подозренията си, след като не е видял нищо с очите си. Резултат: някой от съучениците му е написал неговото име и аз платих стол. Не вярвам някой от съучениците му наистина да е смятал, че е възможно точно синът ми да чупи столове, но какво от това?

А какво ново около катастрофата? Днес чух, че близки на приятелката на Алекс твърдят, че родителите на Алекс искат да  я изкарат виновна – че тя била шофирала. Нямам представа кой лъже. Коментарите под статията са противоречиви. Но аз си бях представяла по-иначе нещата. Бях си представяла  сценария, при който Алекс кавалерски поема вината вместо приятелката си. Или пък тя се опитва да поеме вината вместо него. Размишлявах как бих постъпила ако бях родител на дете, което иска да се саможертва за приятел. Не, вижте, и аз съм човек. Ако синът ми беше предизвикал нечия смърт, щях да се опитам да направя всичко възможно да не влезе в затвора, защото намирам това за повече от безсмислено. Но никога, никога не бих спасявала кожата му за сметка на друг. Никога не бих го поощрила да злоупотреби с приятел, и не само с приятел, но с когото и да било. И да, бих направила всичко възможно да преодолее емоционалната си травма, но не и като му внушавам, че е невинен.

Всъщност би трябвало да е ясно кой е шофирал, нали? Полицаи, пожарникари и лекари, които са спасявали пострадалите са видели, нали? И би трябвало да са направени снимки. Или вече не се правят такива неща? Би трябвало медиите да се осведомят – полицията не би трябвало да им откаже тази информация. Но медиите замълчаха.

Всичко това всъщност няма никакво значение. Съучениците на замесените в катастрофата получиха своята доза „истински емоции”, ще имат и тема за разговор известно време. Покрай тях и по-възрастните ще се облажат. А после всичко ще си продължи постарому.

Част от автопарка на гимназията

Скучаещи деца

Вчера за кратко ни навести едно съседче (токущо завършило 2 клас) – понеже нямаше какво да прави докато чака приятелката си, която била на разходка в един парк в противоположната част на града.

– Искаш ли да рисуваш с тебешир?

– Не.

– На какво играете сега през ваканцията?

– Рисуваме с тебешир.

– На какво друго играете?

– Мммм

– Обичаш ли да четеш книги?

– Не.

– А на какво обичаш да играеш?

– Не знам.