Американски дервиш

Би било странно поне да не прелистя книга с такова заглавие – знаете, че (ислямските) мистици са ми слабост.  350 страници. Прочетох я леко и бързо, и много, много ми хареса, въпреки че от нея не научих нещо ново за суфите, но пък успях да погледна в едно мюсюлманско семейство (пакистанци, живеещи в САЩ) и малко отвъд. Много се смях, и тъгувах. Казах си, че съм извадила късмет, че съм не съм се родила в Пакистан, но си дадох сметка и за това, че колкото и да съм свободна в сравнение с жените, за които четох, колкото и средата ми да претендира за „освободеност”, всъщност и през моя свят преминават видими и невидими културни нишки, които поне донякъде предопределят моите ситуации и решения. За съжаление, струва ми се, че почти целият свят е оплетен с такива нишки. Просто в някои общности нишките са по-откровени и видими и това дава правото на други общности да ги сочат с пръст.

Времето, мястото, сюжетът: САЩ, 80те. Пакистанско семейство – невролог, отдаден на научни изследвания и домакиня с психологическо образование, почитателка на Фройд. Разказвачът е тяхно дете, тъкмо навлизащо в юношеството. В дома си подслоняват приятелка на съпругата – образована, разведена, изтормозена, красива, духовна, желаеща да запази до себе си малкото си дете. Очаква се в САЩ животът й да е много по-различен от този в Пакистан. Оказва се, обаче, че нишките са дълги и здрави. Не бих искала да разкривам повече. Има любовни истории, изневери, семейни свади, евреи, напрежение между традициите и новата култура. Има и стремеж към Бог, който минава през Корана, но по различни начини. Има и пътеки, които минават през Корана, но без стремеж към Бог.

Преди време писах за друг „дервишки” роман – „Любов” на Елиф Шафак – заглавието на текста ми беше „Поп-суфизъм”. Шафак ми напомни за Орхан Памук, докато Аяд Актар, за чиято книга пиша в момента, ми напомня за Ханиф Курейши (The Buddha of Suburbia). Може би е нормално, защото Памук и Шафак са турци, докато Актар и Курейши са деца на пакистански емигранти. Лекотата и непретенциозността са отличителни черти на двамата пакистанци. Имам усещането, че именно затова може никога да не ги поканят за лектори  в TED 😀

Презентация за децата-бежанци

  • Вторник, 15 май 2012 – 19:00
  • Зала 200 на Философски факултет на Софийски университет, бул. „Цариградско шосе“ 125, бл. 4

    Като естествено продължение и завършек на Великденската акция за набиране на предметни дарения, която се проведе на 5ти и 6ти април, екипът от доброволци в Интеграционния център за бежанците организира презентация за децата-бежанци.

    От нея ще научите повече за:

    – нашата дейност като доброволци в Интеграционния център
    – нашата работа с децата-бежанци
    – самите деца-бежанци

    Тя ще се проведе:

    – на 15 май (вторник) от 19:00 часа

    – в зала 200 на Философски факултет на Софийски университет, бул. „Цариградско шосе“ 125, бл. 4, (в сградата, където се проведе Великденската акция).

    Още веднъж благодарим на всички дарители, които помислиха за доброто на децата-бежанци!

    Очакваме ви на събитието, заредени с добро настроение и любопитство!

    С най-сърдечен поздрав,

    Емилия Братанова,
    Давид Кюранов и
    Екипът от доброволци

Щедрото дърво

Точица, едно от най-любимите ми издателства , преди няколко месеца издаде нова книжка. В нея има една кратка приказка, която можете да видите на английски тук.

Струва ли си да си я купите на български на хартия? Да.

Не защото преводът  е на един от най-любимите ми преводачи, Александър Шурбанов. Не защото е отпечатана качествено и е с твърди корици. Не за да подкрепиш прохождащо издателство на хубави книги.

Казват, че историята е странна. Аз пък казвам, че е архетипна. Толкова много ситуации могат да се вместят в нея.

Днес мислех за една от тях … чудех се дали е ок (от гледна точка на вселенската хармония, разитието на човека и какво ли още не) човек да получава от някого всичките безобидни неща, които поиска – нова топка, дантелено перде, iPhone и пр. Нужно ли е да му бъде даден урок, че човек следва да се простира според чергата си, че децата в Африка гладуват и пр.? А ако човекът не е дете, а възрастен? А ако е близо до края на дните си?

Странното е, че преди години съм смятала, че човек би трябвало да бъде оставен да порасне, дори и ако го позаболи от това. Днес ми се иска да спестя каквато и да е болка на един такъв човек. Чудя се дали ще продължавам да се люшкам като махало. Убедена съм, че щедрото дърво е било щастливо до края на дните си. Може би защото е доста лесно да бъдеш щедър, колкото и налудно да звучи.