За милостта на милосърдието

Когато някой настоява, че определен вид грижи трябва да се поемат централно от държавата, той най-често се обосновава с аргумента, че проблемът е толкова важен, че не можем да си позволим да го оставим на капризите на милосърдието. Но ако едно общество няма култура на милосърдие, можем ли да разчитаме чиновниците му да имат мили сърца? Моят личен опит със „Социални грижи” ме кара да намирам за особено уместно словосъчетанието „Случайни грижи”, използвано от мой приятел, бивш служител на въпросната институция.

Не съм проучвала историята на институцията „социален работник”, но ми се струва, че тя е необходима там, където липсва истинска общност. Съгласна съм, че не е възможно всеки от нас да знае, може и върши всичко и че разделението на труда е полезно нещо, но някак се получава така, че ние не просто оставяме на други да произвеждат стоки и да вършат услуги. Получава се така, че откъсваме част от човечността си и я поверяваме на експерти-наемници.

Но какви са експертите-наемници в едно безгрижно и безлюбовно общество? Възможно ли е те да са някакво изключение, което пък да е правило? Понеже ако не е правило, то не можем да разчитаме неизменно на тяхната любов и грижа. В такова общество е съвсем логично социалните грижи да са случайни грижи. Получава се така, че за да се застраховаме срещу капризите на милосърдието, поверяваме важните неща на капризите на немилосърдното чиновничество.

5 thoughts on “За милостта на милосърдието

  1. Само искам да направя една алюзия към Монтескьо във връзка с въпросния закон и по-точно: (9) Който без лиценз предоставя социални услуги за деца, се наказва с глоба или имуществена санкция от 2 500 до 10 000 лв.

    Първо, законите могат да слагат граници на действията(на гражданите), но те не могат да окуражават/вдъхновяват действия.
    Това, което Монтескьо нарича „принцип на действието“, зависи от законите и окуражава/вдъхновява държавата и гражданите да не действат единствено с оглед на негативната страна на законите в обществеността, т.е. ясните ограничения на действията на всеки.
    Той също така разграничава три критерия за такива (инициативни) действия: В монархия това е чест, в републиката (България) това е добродетелта, а в случай на тирания това е страх.

    И сега по темата: Ако Лидия доскоро е можела да действа (вземам цитираната случка с Ромите) и да се опитва да помогне за добро, то, ако този закон бъде приет, хора като нея ще трябва да действат от (и със) страх, защото това, което намират за добродетел, изведнъж става незаконно.

  2. Да, безспорно „експертите-наемници“ звучи доста зле – но едва ли чак толкова, колкото „невежите-самодейци“. В обществото има предостатъчно и от едните, и от другите. Но все пак вторите са много повече. И много по-опасни. Всъщност, именно заради вторите се налага от време на време „експертите-наемници“ да вписват в законите и по някое ограничение. Не че невежеството може да бъде спряно някак със закон – уви, то е всепроникващо (напоследък – включително и благодарение на Интернет) – но поне на обществото може да бъде спестена поне част от мащабната „самодейност“ на невежите.

  3. Лид, но ти си писала и как приятелите не са ти помагали, когато си имала нужда от тях и си го заявила изрично. А по твоя преценка са можели да ти помогнат. Ели Иванова пък веднъж написа пост, озаглавен „Милосърдието е несправедливо“, в който изтъкваше, че децата, за чието лечение се събират пари, никога не са циганчета.
    Държавните дейности се финансират чрез данъците. Това има много недостатъци и две важни предимства. Първо, когато държавата насила ти измъква парите от джоба, не можеш да спестиш левчетата за милосърдие в мига, в който те ти се сторят по-необходими вкъщи. Второ, държавата измъква пари от всички данъкоплатци, докато за милосърдие доброволно дават само милосърдните. Т.е. частната благотворителност автоматично наказва добрите.
    Има и едно трето предимство – понякога ефективната помощ за малтретирани деца изисква принуда или насилие спрямо този, който ги малтретира. А държавата трябва да има монопол върху принудата и насилието.
    Обикновеният гражданин, дори да има добри намерения, обикновено може само да работи „на парче“. Той иска децата от Могилино да получават по-добри грижи, но няма да осинови едно от тях. Това би унищожило семейния му бюджет и кариерата му. Той би искал да допринася с малко, за да бъдат те обгрижвани от приемни майки, за които това ще бъде кариерата им. Но чакаме държавата да организира приемното майчинство. Не би било лошо и по принцип не е невъзможно пазарът да стори това, но на практика не се получава – също като при пътните строежи.
    Аз бих искала да помогна на циганчетата от квартала ми да бъдат по-добре нахранени и облечени, по-чисти и с по-добро бъдеще. На практика давам по някоя стотинка на тези от тях, които ме помолят. От това полза никаква, може би дори им вредя.
    Впрочем аз не си представям добрия социален работник като много добър и милосърден човек. По-скоро си го представям като трезв човек с усет за живота.

  4. Майя, държавата може да има монопол върху принудата над насилниците, но това не й дава право да иа има монопол над всичко. Разсъжденията ми тук са по-скоро в посока на това, че когато като цяло обществото се е изпразнило откъм любов и милост, то няма как държавните наемници да я проявяват, а хората (особено децата) имат точно толкова нужда от това колкото и от дрехи и храна. За съжаление, струва ми се, че и с трезвостта и усета към живота у нас нещата стоят по същия начин. Така че текстът ми е не толкова препоръка да се оттегли изцяло държавната грижа и да се разчита на милосърдие, колкото въздишка, че в общество като нашето държавната грижа, подобно на милосърдието, хич я няма. Просто си въздишам.

  5. Васко, тук не става въпрос за всички експерти, а за тези, които трябва да полагат чисто човешка грижа. Мисля, че по принцип всеки нормално развит в емоционално отношение човек би могъл да полага огромната част от този вид грижи. И на практика я полага – родители се грижат за децата си, пораснали деца се грижат за родителите си и пр. все на самодеен принцип. Нали повечето от нас не пращат децата си в сиропиталище и родителите си в старчески дом?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s