Луда, проста или и двете?

Преди няколко дни синът ми ми прати това клипче – интервю в сутрешния блок на Нова Телевизия. Чудел се дали гостенката в студиото е луда, проста или и двете. Споделих клипчето във Фейсбук и някои мои приятели бяха шокирани. Аз се питах дали е ок Нова да кани такива гости, а други се питаха дали е ок аз да споделям такива неща. Струва ми се, че тези въпроси могат да бъдат сведени до следното: Това интервю отразява ли реалността ни? Добра идея ли е реалността да бъде отразяване от медиите / социалните мрежи? Не искам да отговарям на тези въпроси, поне не още сега. Предпочитам да разкажа нещо, за което съм сигурна, че е истина, понеже съм го преживяла лично.

Завършила съм същия университет, в който учи гостенката на Нова – Шуменския университет.  Поживях и на общежитие … докато бях принудена – за около месец и половина, по време на т. нар. „трудов семестър” – първата и последна за мен студентска есенна бригада (понеже беше есента  на 1989).

Отидох там почти насила – не знаех къде се намира Шумен и не исках да знам, дори не бях кандидатствала  там … просто не ме приеха в Софийския, а второто класиране ме запрати в Шумен.  Плаках в колата по пътя, а после месеци наред ходех със слушалки, от които звучаха тъжни песни на Джанис Джоплин и Цепелин. Не мисля, обаче, че тази нагласа е оцветила възприятията ми за повечето студенти наоколо.

Хората наоколо бяха щастливи, продължаваха да празнуват факта, че са студенти. Слушаха чалга (да, още преди да дойде демокрацията) и смятаха, че и аз някой ден ще прослушам, като „улегна”.  Но тези неща по-скоро ме изпълваха с удивление и забавляваха. Иначе и аз като онова моме, гостенката на Нова, се чувствах зле – започнах да пуша, да пуша много. И аз не можех да спя, понеже все някой идваше да ме занимава с глупости посреднощ. Непрекъснато разни момци се чувстваха задължени да напират да спят с мен и не се отказваха след първите десет отказа за вечерта. Беше толкова изморително и някак невъзможно да се скриеш от всичко това.  На човек в такива случаи му причернява пред очите и му идва да фрасне някого.  Най-голямото ми желание беше да се махна от общежитията.

Не че прекарах 5 години в учене. Истината е, че след първия семестър изобщо не ми се стъпваше на училище и открих начин да не го правя. Открих, че мога да завърша без да науча нищо и се възползвах от възможността. И все пак, така и не можах да почувствам великия купон, да повярвам, че това са ми „най-хубавите години”. С всяка изминала година общуването ми със студентите ставаше все по-ограничено и избирах жилища с все по-малко съквартиранти.  С всеки изминал ден се усещах все по-оглупяла. Радвам се, че успях да се дипломирам без закъснение и си тръгнах от Шумен с облекчение.

Малко по-късно открих колко съм невежа и започнах да се самообразовам. Научих много неща, но не и това, което можех да науча, докато бях студентка; едва ли някога ще имам възможност да го направя. Познавам доста колеги, включително по-възрастни от мен, които така и не са открили невежеството си и не са започнали да се образоват истински, но пък продължават да „образоват” децата ни.  Не това беше поантата на предаването на Нова, но да не забравяме, че основната цел на телевизията е да забавлява, а не да ни кара да се задълбочаваме.

Бръмна ми главата

Опитвам се да помогна на свои близки да решат къде да депозират една скромна сума, която да послужи след някоя и друга година на внука им като стане студент. Тъкмо харесахме едни лихви и попадаме на информация, която показва, че Европейската комисия се опитвала да разследва въпросната банка. Позачетох се и разбирам, че държавата (няколко правителства подред) мощно подпомагат банката. Не знам, обаче, какво да мисля – дали това е добро за простосмъртния клиент, или ако нещо й скимне на държавата, тази банка няма да вземе да фалира и простосмъртните клиенти да не могат да си вземат парите или поне не навреме. Не че разбирам нещо от банки, но имам спомени от младостта си, когато много хора изгубиха всичките си пари заради банките, в които ги държаха. То и да разбирах, ако ми потрябва да взема заем, не мога да променя факта, че банките могат да променят договорения лихвен процент.

Зачитам се в следващи материали, изскачат имена, които не съм чувала, понеже не следя новини … не че сама не съм забелязвала как се назначават парашутисти и как нищо не им се случва на хора, които очевидно злоупотребяват с много пари и власт, но чак толкова пари и чак толкова власт … не че рационално не съм го знаела, но, по дяволите, имам приятели, които НАИСТИНА живеят с 500 лв. на месец, от които изплащат и заем не за глезотии, а за насъщни неща – да, примерно семейство с дете-ученик.

Не че не го знам рационално, но просто не всеки ден мисля за това, че срещу всеки от нас може да бъде заведено дело, които да му съсипе живота – понеже едни големи пари се плащали за да се правят такива дела. Все ме успокояват, че за нас простосмъртните не се отнасят тези неща, но аз пък познавам именно простосмъртни, на които им се случват ужасни неща – като на Макс, който прекара месеци в ареста, неоснователно обвинен в грабеж, а после и осъден, и да, накрая оневинен, ама ако беше още по-простосмъртен и жена му беше неграмотна / нямаща достъп до Интернет и достатъчно доходи, щеше да си полежи в затвора.

Как да живее човек? Да се интересува ли от нещата, върху които изглежда че няма контрол или да не се? Хайде, да отивам да си нагледам супата.

Родителите извън закона

Големият ми син тръгна на ясли за година и три месеца. Там, както знаем, за децата се грижат медицински сестри. Те никога не му обличаха пижамката ( в края на седмицата ми я връщаха непокътната и ухаеща на чисто пране) – оставяха го да спи с дрехите, с които играеше навън. След като навърши две години, му забраниха да ака в яслите, понеже бил „голям“. В яслите имаше и деца между три и четири години, които биеха и поливаха с айрян по-малките. Персоналът препоръчваше на нас, родителите, да научим децата си да се защитават. И така нататък.

Ако тогава имах възможността, щях да отглеждам детето си по друг начин – например като тези родители, В нает и ремонтиран от тях апартамент, който изглежда доста по-добре, от която и да е детска градина, която съм виждала през живота си, се отглеждат десет деца на една и съща възраст. За децата се грижат майки и наети учители. На десет деца се падат по двама възрастни на смяна, за разлика от държавните детски градини, където децата често надхвърлят 25. Като си поделят разходите, тази форма на отглеждане им струва около 200 лева на месец, докато преди няколко години, средната цена на частните детски градини е била около 350 на месец. Всъщност за някои родители това е единствената възможност, защото в някои градове има остър недостиг на места за детските градини.

Проблемът с този вид отглеждане на децата е, че у нас е незаконен, а проектозаконите за детето и за образованието не променят това. Всъщност, текстовете могат да бъдат интерпретирани и така, че на наказание (глоба до пет хиляди лева) да подлежат и родители / баби и дядовци, които се грижат за децата в домашни условия – понеже нямат лиценз за предоставяне на образователни и социални услуги.

Наскоро бях писала и за това, че у нас продължават да липсват законни алтернативни форми на до болка познатото ни училищно образование, което въпросните проектозакони не смятат да променят.

Тази ситуация противоречи на редица фундаментални документи, включително Конституцията на нашата страна. Това е описано в писмо на Движението за либерализация в образованието. И вие бихте могли да подпишете това писмо. А също и декларацията, която настоява законът за образованието да не се приема прибързано, а след сериозен широк обществен дебат. Чрез същия сайт можете да се включите в обсъждането или просто да се запознаете с различни мнения на индивиди и организации.

За милостта на милосърдието

Когато някой настоява, че определен вид грижи трябва да се поемат централно от държавата, той най-често се обосновава с аргумента, че проблемът е толкова важен, че не можем да си позволим да го оставим на капризите на милосърдието. Но ако едно общество няма култура на милосърдие, можем ли да разчитаме чиновниците му да имат мили сърца? Моят личен опит със „Социални грижи” ме кара да намирам за особено уместно словосъчетанието „Случайни грижи”, използвано от мой приятел, бивш служител на въпросната институция.

Не съм проучвала историята на институцията „социален работник”, но ми се струва, че тя е необходима там, където липсва истинска общност. Съгласна съм, че не е възможно всеки от нас да знае, може и върши всичко и че разделението на труда е полезно нещо, но някак се получава така, че ние не просто оставяме на други да произвеждат стоки и да вършат услуги. Получава се така, че откъсваме част от човечността си и я поверяваме на експерти-наемници.

Но какви са експертите-наемници в едно безгрижно и безлюбовно общество? Възможно ли е те да са някакво изключение, което пък да е правило? Понеже ако не е правило, то не можем да разчитаме неизменно на тяхната любов и грижа. В такова общество е съвсем логично социалните грижи да са случайни грижи. Получава се така, че за да се застраховаме срещу капризите на милосърдието, поверяваме важните неща на капризите на немилосърдното чиновничество.

Да разграничим

Когато се водят спорове между леви и десни, либерали и консерватори и пр., обикновено се смесват целите със средствата. Предполагам, че всички спорещи по проектозаконите за детето и образованието смятат, че в нашето общество трябва да се грижим за благополучието на децата, но имат разногласия по въпроса как да се полагат тези грижи (което включва и въпроса кой за какво да се грижи).

Ако отделим целите от средствата, ще можем да се обединим около целта, което може да увеличи вероятността наистина да се опитваме да разберем другите гледни точки, да обсъждаме спокойно и така да изградим по-пълна обща картина, от която по естествен начин да изплуват модели и добри решения.

Иначе просто се надвикваме.

Грижата за детето в риск

Преди години една учителка предложи един първокласник за изключване от училище, понеже бягал от часове. Моя близка, бивша учителка в същото училище, се застъпи за него и детето остана. От нея знам, че детето било доста интелигентно и се справяло чудесно с учебния материал, но се наложило баба му да идва с него в часовете за да не избяга.

На следващата година моя позната заместваше в класа на това дете. За разлика от първата учителка, тази решила да разбере какво се случва в семейството на детето. Станало ясно, че родителите са разделени, бащата е в затвора, а майката била доста нервна и ежедневно биела момчето. Живеели в един апартамент с бабата и лелята, която страдала от шизофрения. Бабата била най-стабилният фактор, но тя пък излизала да работи в чужбина за по няколко месеца. Обикновено детето правело всичко възможно да си спести порцията бой като не се прибира преди майка му, сервитьорка в нощен клуб да тръгне за работа. Една зимна вечер заспало във входа на съседен блок, докато чакало да дойде време за да се прибере. На следващия ден дошло с висока температура в училище и направо се срутило на пода.

Училището, все пак, успяло да се отърве от детето. И следващото училище. И следващото училище. Някаква психоложка от по-голям град, ангажирана от държавата, заявила, че детето е доста опасна личност, понеже било доста интелигентно и правело всичко с умисъл. Накрая детето попаднало в някакво училище-интернат в някакво село наблизо, а след това го преместили в подобно село надалеч.

Наскоро научих, че порасналият младеж не изпитвал никаква топла привързаност към близките си, но пък успявал да изкопчва пари от тях. А те, на свой ред, го смятали за безнадежден боклук.

Това е един от начините, по които държавата на практика се грижи за децата в риск, а на теория (в новия проект за Закон за детето), която ако позволим би се превърнала в практика, ако някой от нас реши по лично своя инициатива да помогне на такова дете, може да попадне под ударите на закона:

(9) Който без лиценз предоставя социални услуги за деца, се наказва с глоба или имуществена санкция от 2 500 до 10 000 лв.

Национален протест

Подписка онлайн

Подписка на хартия

Отвъд апатията – непрестанно втрещяване

Доскоро се кахърях, че не познавам кой знае колко възрастни, които наистина да се интересуват от проблемите на отглеждането на децата и образованието. Отскоро познавам десетки, но не се чувствам по-добре. От една страна е хубаво, че за тези неща започна да се говори, но от друга страна това, което се чува ме смущава. Не искам да кажа, че всички, които имат отношение към темата изразяват идеи, които ме изпълват с недоумение, но по-гласовитите …

От една страна са консервативните ултраси, които смятат всеки извън семейството за опасен за дечицата, а от другата са либералните фашисти, които смятат, че държавата трябва да се погрижи за всички деца със здрава ръка, дори и ако това хвърля ги хвърля в шок и ужас.

Аз пък не смятам нито семейството, нито държавата за свещени крави. Уф и пфу!