Какво да се прави?

Мога да разглеждам изображения до края на света. Никога не ми омръзва. И сега всичките са за мен … играли ли сте онази игра „Пу! За мене!”? Играе се по двойки. Разгръщате книга с илюстрации и бързате да сложите ръка върху тази, която ви харесва, крещейки „Пу! За мене!”. Вероятно именно оттам съм залюбила визуалните изкуства.

Търся изображения с Гугъл, попадам на други чрез споделеното от приятели и непознати блогъри. Опитвам се да разбера как са направени нещата, чудя се дали и аз бих могла, завиждам, мечтая или просто поглъщам.

Когато не гледам изображения, гледам каквото ми попадне и мисля как би могло да бъде нарисувано, забелязвам неща, които  не бих забелязала ако не бях поискала да се науча да рисувам. Всъщност това е достъпният ми начин за рисуване. За практическо рисуване, с молив / четка в ръка имам не повече от 2-3 часов период веднъж седмично.

Понеже работата и родителството запълват почти изцяло времето ми, вече рядко научавам какво се случва извън семейството ми и красивите изображения. И все пак светът успява да се промъкне, въпреки че дори нямам телевизор, който да работи „за фон”. Днес видях седнала на земята жена с огромен подут крак да събира пари за операцията си. Видях чичото с отрязаните крака (1, 2) – сега си има дом – празното помещение на бивш магазин в центъра на града – метеше пода с малка метличка – как ли се е озовал там и докога ли ще остане? Чух, че в София палят коли и разни хора имат разни хипотези, както и това, че е починал Велко Кънев. Всичко това ме подсеща за широкия свят, в който оцеляването напоследък е станало по-трудно, дори и за още по-широкия свят, в който оцеляването винаги е било трудно. Моите картинки и мечти да правя красиви неща с ръцете си изглеждат някак нелепо.

Бих била много щастлива (не знам дали това е точната дума) ако някой ден стана свободен артист, но знам, че може и да се наложи да направя нещо друго, защото вярвам, че във всеки момент има нещо, което е най-важно да се прави точно в този момент, а за мен щастието изглежда че се състои в това да разбирам какво трябва да направя във всеки един момент и да го правя. Дали изкуството е нещо, без което може? Дали то е непременно нещо отделно от „истинските неща”? Дали то е начин да избягаш от реалността? А кой всъщност може да каже със сигурност какво е реалността?

Advertisements

Бог да ни пази от децата

Днес по обед минавах покрай магазин DM. Пред вратата стояха 4 циганчета на видима възраст 10-12 години, които изглеждаха така, сякаш искат да влязат в магазина. Вземаха от изложените пред магазина стоки, връщаха ги на рафтовете. По едно време дори го направиха и бързо излязоха – вероятно бяха изгонени.

Спомних си как миналата година, на метри от същото място, в напреднала бременност, бях единствената, която се опита да спре подобна групичка, която стреляше с прашки по гълъбите в паркчето, в което седят доста възрастни и играят доста малки дечица.

По темата за насилието между деца мога да пиша доста, но не това е темата ми днес. Имам чувството, че доста възрастни биха могли да се окажат беззащитни срещи малка групичка деца. В един момент децата биха могли да усетят надмощието си и тогава … биха могли да убият някого с камъни, да вандалстват в нечий дом или в магазин. Полицията може и да се отзове веднъж, но не ми е ясно по какъв начин би могла да помогне трайно ако банда деца решат да ви тероризират.

В случая с DM – изобщо не ми е ясно как 2-3 жени биха могли да опазят толкова голям магазин, но ако все пак този магазин може и да може да си позволи охрана, много други не могат. Това е невъзможно и за повечето хора, чиито къщи са системно вандализирани.

Слава Богу, че на повечето деца не им идва на ум да правят такива неща, но всъщност все повече деца изобщо не се притесняват от това да упражняват насилие. За справка – клипчетата, които редовно качват във VBOX7, например. Ако не знаете как да откриете подобни неща, пишете в полето за търсене „бой в училище“ и ще получите доста резултати. Наскоро пък някакви младежи убили свой приятел, понеже ги дразнел, а и искали да опитат всичко от живота.

Какво да се прави? Признавам, че аз самата до този момент съм се справяла с детското насилие и вандалщина единствено като съм демонстрирала надмощие. Не съм била деца, но съм била достатъчно смразяващо убедителна вербално. И всеки път си давам сметка, че тази победа може да се окаже временна. Тя работи само дотогава, докато успяваш да внушаваш страх.

Доста по-устойчиво ми изглежда решението да се правят неща, които да убедят децата, че има доста по-смислени и интересни дейности, да ги научат на емпатия и пр.  Но затова се иска време и нагласа, която да се споделя от всички възрастни. Налага се всички да бъдем родители на всички деца.