Гулия

Бях на няколко години, когато за пръв път опитах гулия и се влюбих в нея. За мен тя беше рядък деликатес, докато баща ми не започна да я отглежда. След което продължих да я обичам – сурова и „накладена“ (в туршия). Когато ядях от втория вид, винаги си представях как учителката ни по химия реже натрий. Когато отидох да уча на север, открих, че е известна дори в Разград и то под същото име. Не бях яла  такова нещо от години, докато миналата седмица не попаднах на един дядо, който благородно ми продаде килограма за 1.50.

Гулията е симпатична грудка, над която избуява доста височък храст от семейството на слънчогледите. На вкус е безвкусна, но доста вкусна.  Ако е прясно изровена, можете лесно да я изстържете с груба гъба, но можете и просто да я измиете, понеже кожата й е все още фина. След някой и друг ден, когато позагрубее, е по-добре да обелите с нож.

Току що научих, че е древно индианско растение, което е доста полезно, особено за диабетици, желаещи да отслабват, борещи се с лошия холестерол и пр.  Освен това не натрупвала нитрати, тежки метали и радиоактивни вещества и оставала чиста, независимо от мястото на отглеждане. Ще призная, че инстинктът ми казваше, че ако не е полезна, със сигурност е безвредна. Това вероятно хвърля малко светлина върху въпрос, който продължава да ме интересува от години.

Гулията е известна още като земна ябълка и др. Можете да прочетете повече за нея тук.

Advertisements

За образованието, бизнеса и свободата

Най-после успях да дочета две книжки, които се случи да чета едновременно. Прилежно си записах интересна библиография и пр. информация в специалната тетрадка и сега бързам да споделя и с вас.

Вече съм писала за две от книгите на онези симпатични немци Аня Фьорстер и Петер Кройц (тук и тук). Сега прочетох и третата (тук е на немски)преведена на български. Тя е  за това какво да се прави с човешкия потенциал в организациите, за това че ако искаме една компания да преуспява, трябва да осигурим на работещите в нея свободата и пространството, в което да се чувстват спокойни да творят, критикуват и рушат. Не е просто призив към мениджърите, обаче, и би била полезна (подобно на предишните две) на учениците, на които предстои да вземат решения за бъдещото си образование и кариера, понеже им показва възможните профили и кръгове, в които биха могли да се озоват в една съвременна успяваща компания, както и възможността да не се озоват в такава компания, че дори не винаги да имат работа. Може второто да е нежелано, но пък първото никак не е лесно, особено ако човек просто не може да се престраши да бъде творец или пък е толкова осакатен от училището си, че му липсват ключови умения и нагласи, които не се създават бързо и лесно.

Другата книга е „Митът за дисциплината” (Beyond Discipline) на Алфи Кон (Alfie Kohn). Каква е връзката между книга за педагогика и книга за бизнес? Това, че днешните ученици са утрешните възрастни на пазара на труда. Педагогическата книга може изобщо да не се интересува точно от този факт, а бизнес книгата може изобщо да не се интересува от състоянието на училищата, но връзката е твърде натрапчива в главата ми – може и да е заради това, че от една страна съм учител, а от друга се опитвам да подготвя учениците именно за оцеляване и успяване след завършване на формалното образование и съм убедена, че второто зависи в огромна степен от състоянието на училищата за огромната част от децата.

Педагогическата книга развива тезата, че налагането на дисциплина по какъвто и да е принудителен или манипулативен начин пречи и на образованието и на израстването на зрели, отговорни и добри хора, както и на съществуването на грижовни общности. Тя показва, че алтернативата на дисциплината не е непременно хаосът и настоява, че има връзка между конкретния изучаван материал и начин на преподаване (от една страна) и поведението на учениците в класната стая (от друга страна).  Именно това повтарям от години – няма как всеки ден да потопяваш учениците в скука и да очакваш да стоят като препарирани и да мълчат. Още по-странно е да им предложиш нещо интересно и вдъхновяващо и да настояваш да стоят като препарирани и да мълчат.

Но не е достатъчно просто да свалим белезниците от ръцете на децата и да им отпушим устите. Ако направим само това, наистина ще получим хаос. Важно е да се стремим към изграждане на грижовни личности и общност като сами даваме пример. Важно е да дадем истински права на децата, което да им помогне да се научат да поемат истинска отговорност.

Общото между двете книги е и това, че никак не е лесно ако държиш в ръцете си власт (като учител или мениджър, например)  да се откажеш от нея – не непременно защото си опиянен от властта и не искаш да я делиш с другите, а защото се страхуваш от хаос и провал. Съгласна съм че е основателно да се страхуваш от тези неща ако дадеш власт и свобода на хора, които никога не са боравили с власт и свобода и всъщност може и да не искат или да не им стиска да го правят. Това, обаче, не може да служи за аргумент  в защита на диктатурата в класната стая и в офиса.

Свобода ли?

Понякога ми става тъжно, когато за онези времена се говори по такъв начин, все едно трябва публично да се покая заради факта, че тогава съм живяла първите си 18 години. И сякаш детството и юношеството ми са някак … невалидни. Не, не съм от онези, които изпитват носталгия по комунизма.

Понякога се чудя … но така и не мога да дам категорична оценка на онези времена по принцип. Струва ми се несправедливо. Зависи кой как е живял живота си в условията, в които се е случило да се роди. Може да не намирам този период от живота си за особено щастлив, но колкото и да ме е боляло лично или обществено, все стигам до извода, че съм благодарна, че съм се родила точно в това семейство, точно в онези времена. Нищо, че си мечтая за Средния Запад, за Средновековието и какво ли още не. Доволна съм, че от всичко това съм се пръкнала точно аз и съм станала такава, каквато съм. Доволна съм и че комунизмът си е отишъл.

Така и не мога да се начудя дали следва да възприемам социализма по начина, по който възприемам фашизма. Струва ми се, че много по-малко хора през социализма са били толкова наясно с най-страховитите неща. А когато не си (съвсем) наясно, живееш нелошо и някак … невинно. Точно както живеят повечето ми съграждани днес, след поредните местни избори … Повечето не са наясно, че даже са и във възторг. А тези, които си мислят, че са наясно, се страхуват. Аз съм една от тях.

Да, днес се страхувам не по-малко отколкото вероятно са се страхували някои възрастни през социализма. И те са се възмущавали, но са си мълчали, защото са предпочитали да запазят дома и работата си и да отгледат децата си.

Иначе имаме свободата да правим това и онова, но на практика се получава така, че едни нямат потребност да се възползват от въпросната свобода, а когато тези са мнозинство, за другите ползването на свободата е опасно.

Не, няма да дам примери, понеже ме е страх. Но си вярвам, да.

Можеше да е повече

Понякога питам учениците какво са научили за 10-11 години в училище и почти неизменно получавам отговори като: „Малко математика, малко немски. Останалите уроци съм забравял след като ме изпитат.“ Основното оплакване е, че фокусът в училище е върху запаметяване и възпроизвеждане вместо върху разбиране и търсене на връзки – с други области и света извън училището. Съжалявам, че вероятно не казвам нищо ново на читателите.

Предполагам, че и съществуването на Кан Академията не е новост, а преди време бях писала за българската Кан инициатива. И все пак ако случайно има незапознати, следва да кажа, че организацията предоставя безплатно огромно количество видео-уроци по академични предмети (най-много математика – от съвсем елементарна до calculus).  Българската инициатива, пък, превежда видео-уроците и ги дублира на български език. Върши се единствено от доброволци и не се финансира от никого.

Ако мислите, че си струва, моля споделете със свои познати, за които уроците биха били полезни, както с такива, които биха се включили в доброволческата преводаческа работа.

Благодаря!