Не знам какво да мисля

През 90те се разказваха вицове за застрахователи /мутри, които рекетират продаващите фъстъци бабички. Никой не се страхуваше да разказва такива вицове – бяха си отишли времената, в които обикновеният човек можеше да пострада заради това че говори за несправедливостите, извършвани от силните на деня.

Напоследък, обаче, лично аз се страхувам да говоря за такива неща. Не знам дали това е нещо, което улеснява извършващите несправедливости или им е все тая дали говоря и дали някой ме чува. От второто следва, че не знам дали страховете ми са основателни. Интересно ми е ако се разприказвам дали ще ме сплашат или ще ми спестят сплашването, за да покажат, че всъщност няма от какво да се страхувам и че всичко всъщност е съвсем ОК, а ако не е, то поне имаме свобода, гласност, демокрация и не-знам-си-още-какво.

Мисля си и за това, че ако си мълча, още по-малко хора ще забелязват, че ако съдим по размера на сградите, МВР изглежда да е един от най-големите работодатели в града. Въпреки, че не МВР не предлага продукт или услуга, за която някой свестен човек би платил освен ако не е принуден, има бюджет, който позволява на МВР не само да наема много хора, но и да им плаща сравнително добре. Бюджетът  на МВР е повече от два пъти по-голям от бюджета за всички нива на образование и наука, а ако прибавим даренията, които събира, можем да приемем, че е около три пъти по-голям.

Какво означава това?

Че пари за образование има, но държавата предпочита да ги дава за полицейщина (подслушване на кого ли не, примерно и не само – спомнете си за невинния Максим, който беше набеден за крадец и прекара половин година в ареста).

Че държавните силови структури стават толкова силни, че чак страшни за хората, които би трябвало да закрилят (лично аз досега съм имала нужда от помощта на полицията в няколко случая и не съм я получавала).

Че МВР вероятно играе ролята на мутрата от деветдесетарските вицове, но вече приемаме това за нещо естествено.

И кой знае още какво – можете сами да допълните в коментарите. А аз си позволих да говоря общо за МВР, но не и за конкретни облечени във власт личности (не непременно свързани с МВР) – понеже се страхувам и не съм сигурна дали си струва да рискувам. Ето какво се случва с един, който си отвори устата.

6 thoughts on “Не знам какво да мисля

  1. Ако съдим по случката с проговорилия полицай… нещо ми идват на ума аналогиите със Серпико. Което, като си спомним в кои години е сниман филмът, говори… че сме там, където САЩ са били през 70-те години. Поне в аспектите на полицията – и на това, което се случва с нарушаващите принципа на омерта.

    Е, поне засега въпросният полицай още е жив🙂 Тъй че вероятно има някакъв плюс, макар че за обикновения човек едва ли разликата е голяма.

  2. Според някой външни наблюдатели, в 90% от престъпленията има замесен настоящ или бивш полицай. В редиците на полицията попаднаха много криминално проявени лица. А, тази тенденция е от 15 години. Неслучайно бандите и наркодилърите покриват териториалните граници на РПУ-та.

  3. > Интересно ми е ако се разприказвам дали ще ме сплашат или ще ми спестят
    > сплашването, за да покажат, че всъщност няма от какво да се страхувам и че
    > всичко всъщност е съвсем ОК, а ако не е, то поне имаме свобода, гласност,
    > демокрация и не-знам-си-още-какво.

    Лид, нищо няма да стане, ако се разприказваш. Никой няма да се занимава с тебе да те сплашва. Освен ако не извадиш някакви конкретни факти, с които да объркаш някакви конкретни сметки на някой конкретен властови фактор. Ама не вярвам да можеш, щото – доколкото мога да преценя по блога ти – си много дребна и много далеч от гърнето с меда 😉

    Но това не значи, че няма от какво да се страхуваш. Нито значи, че всичко е ОК.

    На пръв поглед, свобода има: никой не ограничава правото ти на свободен избор. Няма обаче НЕЗАВИСИМОСТ. Напротив, прави се всичко възможно отделният индивид (както и всякакви спонтанно възникнали общности от индивиди) да бъдат все по-зависими. По дефиниция. При това става дума не за зависимости, с които индивидът сам е избрал да се обвърже, а за наложени принудително; и то, в много случаи – неявно и тихомълком. И става така, че свободата ти е ограничена чрез ОГРАНИЧАВАНЕ НА РЕАЛНИТЕ ТИ АЛТЕРНАТИВИ. Но де юре си я имаш в пълен размер.

    Пак на пръв поглед, има и гласност: можеш да говориш каквото намериш за добре, включително и публично. Няма обаче ЧУВАЕМОСТ. Редки са опитите да се принуди някой да замълчи; за сметка на това се прави всичко възможно ДА НЯМА КОЙ ДА ЧУЕ гласовете срещу статуквото. Арсеналът от способи е богат: от пряко компрометиране или омаловажаване на източника, през насочване на вниманието на потенциалния слушател към осигуряването на насъщния, гърменето на нищо незначещи – но пък оглушителни – фишеци в публичното пространство, до системно общо зомбиране на аудиторията. Но де юре никой не ти е сложил лепенка на устата.

    При това положение демокрацията, колкото и добре да изглежда на хартия, фактически липсва. Тя се изпразва от съдържание, превръщайки се в един декор, който само създава илюзия. Зад декора е страхът: съзнателно отглежданият страх от властта – колкото може по-вездесъща, и същевременно колкото може по-непрозрачна, непонятна и чужда. Защото човек се страхува от неразбираемото и чуждото. А чрез страх се управлява най-лесно, тоталитарните режими са го доказали.

    Това са разликите между истинските демокрации и българската бутафорна такава: наличието (респ. липсата) на НЕЗАВИСИМОСТ, ЧУВАЕМОСТ и ПРОЗРАЧНОСТ. За жалост, именно тези три неща са фундаментални. Затова нашето е като кукувича прежда: уж рехаво, а не можеш да мръднеш; като звукоизолирана стая: уж викаш, а нищо не се чува.

    За себе си персонално ние, дребните, няма какво да се страхуваме – обездемократизирането на България се развива на общо/масово ниво. Може би поради това, че през последните 20 години властта не беше – и още не е – чак дотам силна, че да слезе на ниво индивид. Имаме обаче пълно основание да се страхуваме за децата си. Защото процесът продължава.

    И не е “детска болест на демокрацията”: ако беше така, досега посоката да се е сменила. Това е дългосрочна и целенасочена стратегия, в осъществяването на която всички вариации на властта досега (официална и криминална; местна и задгранична; червени апаратчици, сини демократчици, жълти аристократчици, артелчици-раздавачи на порции и всякакви гравитиращи в тези слоеве аморфни политсубекти, та чак до пожарната команда) са демонстрирали поразителен консенсус и приемственост. Ще рече човек, че обездемократизирана България е националният идеал. (Пък може и да е, знам ли вече…)

  4. Склонна съм да мисля като теб, Зелени Бетоне. Имам усещането за някакво натрупване, което ще доведе до качествени промени, които нмам усещането да са към добро.

  5. Не знам как гражданското общество може да накара полицията и правораздавателната система да работят добре. И аз съм се питала много пъти, но нямам отговор. А конкретно на въпроса ти – според мен, докато критикуваш общо „полицията“, си в безопасност, но напишеш ли нещо срещу конкретен хасковски полицай, вече може и да не е така. На една дупнишка журналистка пребили сина в дискотека пред десетки свидетели, защото критикувала… е, не дупнишки полицай, а братя Галеви. Биячът на сина й е гард на Галевите и никой не повдига обвинение срещу него.

  6. Ами да, точно това имам предвид, но не непременно полицай, а каквато и да е друга фигура облечена във власт, ако ще и да е демократично избрана😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s