Не познавам Боби, както и много други хора като него, но …

Преди малко прочетох това писание и за пореден път днес, тази седмица, този месец,тази година, в последните няколко години се замислих за това колко е прав един от малкото лекари, на които имам доверие в тази страна. Той обича да казва да се молим да сме в добри отношения с Оня Горе и да не ни се налага да се лекуваме от от нещо сериозно в България.

Не бих искала да свръхобобощавам. През всичките 40 години, които съм живяла в тази страна, и преди и след 1989 съм попадала и на компетентни и некомпетентни лекари и сестри, на човечни и нечовечни лекари и сестри. Но като изследвам собствения си опит и този на моите близки и познати, в ума ми се оформя все по-ясна картина, в която е толкова лесно и естествено просто да ти предписват разни лекарства без да ти направят изследвания или пък без да обърнат внимание на направените, а лекарствата да се изписват без оглед на препоръките за съчетаване с други лекарства и начините за приложение. Нормално е да подписваш „информирано съгласие“ без да знаеш за какво, а след това да не знаеш какво ти вливат. Нормални са още много неща, които не ми се изреждат тук, включително и това дори да не получиш никаква медицинска помощ, понеже „Бърза помощ“ не смята, че случаят е спешен, а никой друг дори не иска да дойде до дома ти, понеже няма време или настроение. Да, дори и ако си плащаш без да ползваш услугите на здравната каса, без значение цената.

Миналата година баща ми почина от рак, избирайки просто да ходи и да си мълчи по въпроса докато може, като спести на държавата и семейството си всякакви усилия, разходи и притеснения. Наскоро моя позната реши, че единственото смислено нещо, което й остава е да се самолекува. Предполагам, че това би бил и моят избор в подобни ситуации.

Предполагам, че в държавата ни е пълно с хора като мен, които си плащат здравните осигуровки, но по една или друга причина не ползват услугите на здравната каса. Помислете, например, за хилядите пенсионери, които живеят в села, в които личният им лекар никога не е стъпвал – един път на три месеца, да речем, един човек събира документите на всички старци в селото и ги носи на личния лекар, за да им напише рецепти. Да, без да ги преглежда. Да не мислите, че ако бяха в града щеше да ги преглежда?

Да, държавата е бедна, ама събира немалко парички всеки месец, всяка година. Ако тези пари отиваха във фонд, който се управляваше по-добре … ако повечето лекари бяха по-компетентни и по-човечни …

Но все пак живеем тук и сега и имаме приятели, които тук и сега боледуват и се налага вместо да се възмущаваме, просто да направим нещо практично, като да съберем пари.

Позволявам си да споделя с вас, че Боби има СПЕШНА нужда от помощ. За подробности вижте блога на Комитата.

Докато чакаме държавата да вземе решение, можем да помогнем

Този месец Джони и Венцислава Боро можеха да празнуват шестата годишнина от сватбата си, но няма как да го направят, тъй като са на хиляди километри един от друг. Джони е в Нигерия от повече от година и все още не е докосвал детето си, което се роди след неговото заминаване. Семейството е разделено, защото се опитва да играе по правилата на нашата държава. Според тези правила ако сключиш брак с чужденец от страна извън ЕС и искаш наистина да живеете заедно, трябва да си наясно, че е много трудно, а понякога невъзможно да останете в България. Ако ли пък останете, рискувате да бъдете разделени, понеже чужденецът може да се озове зад решетките на „дома” в Бусманци за неопределено време. Писала съм за това и друг път. Можете да гледате и предаването на БТВ „Как и защо институциите разделиха едно семейство”.

Можех да публикувам подробно описание на всички опити, които прави семейството – с всичките молби, откази, жалби, съдебни решения и пр., но реших просто да ви кажа, че на Джони и Вени им писна да живеят принудително разделени и избраха засега да бъдат заедно в Нигерия, откъдето Джони е заминал преди години, за да си търси щастието на по-добро място. Макар че човешките права не са на кой знае каква почит в Нигерия, не ми е известно да е бил преследван по политически и пр. причини, но е искал да има повече възможности за работа, да изкарва по-добри пари и да може да обикаля света. Сега е там, защото така иска нашата държава – да чака там решението на нашата държава, която трябва да избере дали едно младо семейство с дете да остане в България или да бъде принудено да замине. Това е семейство, което не се оплаква от положението на страната ни и е съгласно да работи каквото и да е за да си изкарва прехраната.

С Вени си пишем от известно време и ми се иска да публикувам част от нейно писмо:

веднъж, отдавна Джони ми каза, че иска да е богат… попитах го и как и
за какво ще си харчи парите, като  лично за мен парите биха загубили
стойност, ако ги имам в повече, а той ми каза – Има толкова места на
тази земя, които биха ме посрещнали и биха ми показали своите
интересни красоти, че едва ли един живот ще ми стигне да ги
посетя. Неговата мечта е вече и моя… Като „малка“ мечтаех за къща,
кола и голяма елха, сега мечтая да съм Свободна и любимите ми същества
да са наравно с мен… да бъдем окаляни до коленете с кал в Лагос, да
бъдем нахапани от бълхи в Тетевен, да бъдем във Флорида или Иран… но
да бъдем заедно! Другото не е живот – Свободата е велика сила, караща
човека да се чувства жив!

Вени, обаче, е все още тук, защото няма пари за билети и визи, а Джони все още не може да изкарва достатъчно в Нигерия, за да събере нужната сума: максимум 750 евро за еднопосочен по-евтин билет + 330 евро за виза = 1080 евро.

Ако успеем скоро да съберем парите, Вени и детето ще могат да заминат в средата на септември.

Ако можете и искате да й помогнете, пишете й на адрес: veniboro@gmail.com

UniCredit Bulbank
7 St.Nedelya Square Sofia,Bulgaria
BIC/SWIFT :UNCRBGSF
IBAN :BG35UNCR70001518356736
Ventsislava Valerieva Boro

Ако имате PayPal акаунт, можете да внесете парички на мейла й: veniboro@gmail.com

Пътешествия с Тони

Наскоро Тони завърши Colby College – един от най-престижните колежи в САЩ и спечели стипендията Thomas J. Watson Fellowship, която й дава възможността една година да пътува по света (извън САЩ) и да прави свое собствено изследване. Тони отдавна се интересува от социалното предприемачество  (тема, която интересува и мен), затова ще се опита да си отговори на въпроса, който отдавна я вълнува – дали социалното предприемачество може помогне за справяне с бездомността.

Тя пътува сама и няма точно фиксиран план. Повечето от решенията взема след като лично се запознае със ситуацията. Успехът на начинанието й, както и всичко останало през въпросната година зависи от самата нея … всъщност не точно – зависи и от милостта на обстоятелствата и хората, които среща. Надявам се моето стискане на палци да й помага 🙂

В момента Тони се намира в Париж, а по-късно ще действа в Аржентина, Перу, Бразилия и Бангладеш. Нямам представа как точно е избрала тези места, но по-късно може и да я питам – в едно или повече интервюта 😉

Добрата новина за всички четящи тук е, че Тони е направила блог (на английски), в който описва пътешествието и споделя размисли. Чувствайте се свободни да коментирате. Побързайте да прочетете написаното дотук преди да се натрупат още текстове.

От няколкото текста, които е публикувала досега научих, че тази година в Париж се провежда Световната купа по футбол за бездомни, че една организация раздава  на бездомните червени палатки, за да покажат на обществото, че бездомни има и че нещо трябва да се предприеме. Научих и това, че във Франция бездомен не означава непременно човек, който спи на улицата, а такъв, който няма собствен покрив; това ми напомни за един от любимите ми (френски) филми, „Без покрив и закон„.

Тони пише доста непосредствено, със своя собствен глас – какъвто си го спомням от времената, в които беше моя ученичка. Надявам се да пише редовно 🙂

Рано или късно

Тази сутрин за пореден път през последните няколко седмици запазих самообладание при вида на групичка циганчета на видима възраст 12-13 години. Продължих смело напред, бутайки бебешката количка към тунелчето, в което щяхме да се срещнем. Очевидно съм била толкова хладнокръвна, че на майка ми не й е дошло на ум да ми каже да сменим посоката. Не разбрах защо направи някакво сравнение с Лондон и не я и питах, понеже започнахме да говорим за циганчетата от детския дом. Чак тази вечер случайно видях видео в YouTube страницата на Al Jazeera, което показваше пострадали в британските бунтове и разрових да проверя какво се случва. Дали защото тези дни или не се появявам онлайн или е за кратко, не съм разбрала за бунтовете чак до днес ( а те са стартирали в събота). Всъщност имам чувството, че никой от онлайн приятелите ми не е споделил нищо по въпроса. Ей сега проверих „стените“ на няколко от тях. Може би новината е толкова световна, че никой не намира за нужно да я сподели.

Няколко са нещата, които ми минаха през ума:

– Случващото се ми напомня за събитията в Лос Анжелис в началото на 90те, които тогава ми бяха обяснени от един от преподавателите ми американци с икономическото неравенство. За да бъде по-ясен, той ни подтикна да си представим как тълпи гладни хора чупят витрините на шуменските магазини и грабят салами. Тогава, въпреки че бях доста близо до глада, не можах да си го представя. Днес ми е леко притеснено.

– Признавам си, че напоследък се стряскам, когато видя групички циганчета в центъра. Не че досега не съм виждала такива. Някога ми беше забавно да гледам как се къпят в шадравана. Преди няколко месеца ми беше приятно да видя няколко в шатрата на ЕкоПак – тогава си казах, че това е начинът да се промени съдбата на ромската общност – като на децата й се предлагат смислени образователни ресурси, които да работят с естественото любопитство на децата. Сега, да си призная, просто ме жегва страх. Макар и не панически. И въпреки че наскоро си позволих да спася за известно време едно малтретирано от сестра си, съборено на земята ромско момче, съм наясно, че не бих имала никакъв шанс срещу групичка.

– Колкото пъти съм гледала Ал Джазира, съм си казвала, че е чудесна телевизия, a родината й Катар е интересна държава, която си струва да бъде изследвана.  Предполагам, че може да отнесе доста критики, но аз усещам нещо доста симпатично в нея.

Виртуалното робство

Когато синът ми беше в 6 клас направи торент сървър на домашния ни компютър. Този компютър не беше никак мощен, но все още не можехме да си позволим дори най-евтините „първа употреба” конфигурации. Защо си създадохме това неудобство при положение, че тогавашният ни местен Интернет доставчик имаше торент и по вътрешната мрежа можеха да се свалят бързичко всякакви неща. Защото синът ми не беше симпатичен на един чичко, който реши да го банне. Същият чичко не харесваше и други деца и ги банваше когато му се прииска. Веднъж дори ни спряха достъпа до Интернет и се наложи да бъда някак не съвсем любезна със служителя, който беше взел решението. Обидените и тормозени деца се насочиха към нашия торент и си прекарваха чудесно.

Спомних си за тази история преди малко, докато четях за DIASPORA* – нещо, за което бях чула от един приятел и което ме домързя да проучвам, понеже на първо четене имаше нещо, което не ми стана ясно. Мисля, че този мързел и нежеланието да инвестираш време в разучаването на някакво уеб приложение е типичен за масовия Интернет потребител като мен. Ето защо аз и другите масови потребители използваме Фейсбук, Gmail, Google+, wordpress.com и пр. продукти, които някой е програмирал за нас, за да си служим с тях без усилия.

Познавам и хора, които не ги ползват не защото не искат да си губят времето, а защото ги е страх да не разкрият твърде много лична информация за себе си и пр. Макар че винаги съм казвала, че е предвзето да се оплакваш от тази опасност, понеже ти самият решаваш какво да споделиш. Така е, но истината е, че човек се изкушава да си качи това и онова онлайн вместо да разчита единствено на собствения си компютър или други собствени носители на информация. По-удобно е да имаш достъп до всчико, което би могло да ти потрябва без да се налага да си носиш компютъра, а може и да нямаш собствен компютър. И така лека-полека прехвърляме важни неща онлайн,    където пък можем да работим по тях, а и да ги споделим. Започваме да предпочитаме сървърите на известни уеб компании вместо собствените си компютри. И така им поверяваме голяма част от живота си.

В това няма нищо лошо ако хората са коректни и компетентни. В това има нещо лошо ако не са. Или пък ако имат лош късмет и им се скапят сървърите. Или пък ако станат монополисти. Което не е лошо само по себе си, но създава предпоставки за злоупотреби или пък занемаряване. Започваме да ставаме прекалено зависими от големите добри играчи. Започваме да ставаме прекалено зависими от повече от един добри играчи, тъй като големите се опитват да ограничат избора ни, така  че да им останем верни и започваме да ползваме няколко сходни приложения заради някакви относителни преимущества. Когато, обаче им станем твърде верни, те може да спрат да се стараят, понеже вече сме им в ръцете. Освен това би било изключително трудно просто да се откажем не само защото сме свикнали да ползваме услугите им, ами защото твърде много наши познати, приятели, партньори, колеги и пр. са вече там и никой не би искал с лека ръка да се раздели с вече изградените мрежи. Което пък ограничава общуването ни с необвързаните в тези мрежи хора. За последното мислих и писах наскоро, а за награда получих един коментар с линк към статията, която въхнови настоящото писание.

Ето защо пуснах едно „заявление” към DIASPORA* и смятам да се опитам да участвам в децентрализирането на Интернет. Дано не ме домързи.

Все още не мога да разбера напълно ДИАСПОРА*, но това което разбирам е че това е социална мрежа, която не се носи от един-единствен сървър или пък от сървърите на една-единствена фирма, а от отделните компютри, принадлежащи лично на разни хора. Сигурна съм, че няма да е толкова лесно и приятно (особено в началото), но все пак е един мъничък жест, който запазва правото ни на избор.

Не придиряйте за печатните грешки – много ми се спи. Ще редактирам друг път.

Не знам какво да мисля

През 90те се разказваха вицове за застрахователи /мутри, които рекетират продаващите фъстъци бабички. Никой не се страхуваше да разказва такива вицове – бяха си отишли времената, в които обикновеният човек можеше да пострада заради това че говори за несправедливостите, извършвани от силните на деня.

Напоследък, обаче, лично аз се страхувам да говоря за такива неща. Не знам дали това е нещо, което улеснява извършващите несправедливости или им е все тая дали говоря и дали някой ме чува. От второто следва, че не знам дали страховете ми са основателни. Интересно ми е ако се разприказвам дали ще ме сплашат или ще ми спестят сплашването, за да покажат, че всъщност няма от какво да се страхувам и че всичко всъщност е съвсем ОК, а ако не е, то поне имаме свобода, гласност, демокрация и не-знам-си-още-какво.

Мисля си и за това, че ако си мълча, още по-малко хора ще забелязват, че ако съдим по размера на сградите, МВР изглежда да е един от най-големите работодатели в града. Въпреки, че не МВР не предлага продукт или услуга, за която някой свестен човек би платил освен ако не е принуден, има бюджет, който позволява на МВР не само да наема много хора, но и да им плаща сравнително добре. Бюджетът  на МВР е повече от два пъти по-голям от бюджета за всички нива на образование и наука, а ако прибавим даренията, които събира, можем да приемем, че е около три пъти по-голям.

Какво означава това?

Че пари за образование има, но държавата предпочита да ги дава за полицейщина (подслушване на кого ли не, примерно и не само – спомнете си за невинния Максим, който беше набеден за крадец и прекара половин година в ареста).

Че държавните силови структури стават толкова силни, че чак страшни за хората, които би трябвало да закрилят (лично аз досега съм имала нужда от помощта на полицията в няколко случая и не съм я получавала).

Че МВР вероятно играе ролята на мутрата от деветдесетарските вицове, но вече приемаме това за нещо естествено.

И кой знае още какво – можете сами да допълните в коментарите. А аз си позволих да говоря общо за МВР, но не и за конкретни облечени във власт личности (не непременно свързани с МВР) – понеже се страхувам и не съм сигурна дали си струва да рискувам. Ето какво се случва с един, който си отвори устата.

Всяка работа си иска майстора

Една от причините днес да не съм на урок по рисуване е, че моя приятелка е сериозно болна от знайни и незнайни болести, а още не се знае дали ще открием лекар, който не само да е в състояние да се занимава с нейния случай, но и да иска да го направи, или ако не се занимава дългосрочно, поне да дойде да я прегледа. Вече няколко месеца е много трудно да бъде открит такъв човек – тези, които могат да помогнат с истинска компетентност или като връзка с други лекари не могат да отделят време и предпочитат да отлагат. От една седмица май има рецидив на рядкото заболяване, от което  я спасиха в една болница извън нашия град и ако наистина е така, тя не може да си позволи да чака още две седмици, понеже изходът може да бъде фатален. Лекарите, обаче, са твърде заети дори да говорят по телефона. Преди малко се свързах с моя приятелка, а тя със своя близка, която преди 10 години помогна да ми спасят живота в трети град. Надявам се там да могат да помогнат отново.

Вече ми е ясно, че Бърза Помощ може да откаже да съдейства ако прецени набързо, че случаят не е спешен, а някои случаи просто няма как да бъдат преценени набързо от Бърза Помощ. Ясно ми е и това, че ако имаш сериозен проблем, просто не ти дават направление за специалист всеки месец, макар че май имаш право. Както и това, че има клинични пътеки, които поемат всичко без онова, което няма как да осигуриш сам – било защото няма как да се снабдиш с определено лекарство или пък да го платиш. Но най-вече ми е ясно това, че компетентните лекари намаляват, както и тези, които изпитват желание да помагат.

Навсякъде по света е трудно да влезеш в медицинско училище, има голяма конкуренция, а това, предполагам, означава, че там не остават незаети места. В същото време не съм чула за страна, която да има достатъчно лекари или медицински сестри, дори и ако заплащането е отлично. Това, може би, означава, че местата в медицинските училища не отговарят на нуждите на човечеството. Защо ли е така? Според някои икономисти за някои професии се създават изкуствени бариери, така че да има недостиг и професионалистите да се радват на по-висок статус. Забавното е, че бариери се създават не само за професии, към които се стремят много хора, а и за такива, които са ниско платени, непрестижни и пр. Една такава бариера се създава за влизането в учителската професия – и това е именно ниското заплащане.

Прибавяме към това малоумния начин, по който много хора избират професиите си … голяма част от психолозите избират да станат такива, понеже ненавиждат точните науки; много хора избират право и бизнес, защото смятат, че там можеш да успееш дори и ако си посредствен; наскоро чух за ученик, който се готви да кандидаства медицина, за да стане представител на фармацевтична компания и т.н. и т.н.

Това означава, че ще имаме (не само ние, българите) все по-малко (добри) лекари, медицински сестри, учители и пр. Кой печели от това?