Кой да покаже изкуството

Миналият ден с Атанаска (моята учителка по рисуване) умувахме по въпроса кой трябва да въведе децата в изкуството. Тя смята, че е нейна (а не на училището) работа да заведе дъщеря си в галерия и пр. неща, които да я въведат в изкуството. Съгласна съм, че тя не би могла да разчита на училището да свърши тази работа, но смятам, че ако училището е добро, то би я свършило.

Смятам, че след като в държавата има задължително училищно образование и според законите й на родителите не може да се има доверие да образоват децата си сами, то училището, което настоява да поема този ангажимент, би следвало да образова децата и в областта на изкуството. Всъщност училището формално прави това, включвайки някои изкуства в задължителната програма. Какъв, обаче, е резултатът?

Дори в онези времена, за които повечето хора вярват, че образованието било добро, училището не се стараеше особено да показва на децата шедьоври. По-скоро им предоставяше часове, в които да рисуват как да е. Всъщност, в гимназията две години подред изучавахме предмети като „Естетика“ и „Естетическо възпитание“, от които в главата ми няма никакъв спомен, освен това как едната учителка коментира картина и колко абсурдно звучи и изглежда другата учителка (до ден днешен не пропускам да разказвам за нея и да се смея от сърце).

Моето въведение в изкуството, създадено от професионални художници се случи извън училище и нецеленасочено:

Разглеждах няколко албума с репродукции, които баща ми си е купувал през 50те години, когато е бил студент в Москва.

Разглеждах колекцията пощенски марки на сестра ми. Обожавах поредицата от Третяковската галерия в Москва.

Разглеждах диапозитиви ( с един малък диаскоп на дневна светлина) от Ермитажа в Ленинград (сега Петербург).

Разглеждах цветните притурки на списание Огонек.

Разглеждах картините от галерията на Форев – местен художник, на когото държавата (или поне така се твърдеше от възрастните) беше построила представителна къща с галерия близо до нашия блок. Той не  обичаше да се мотаем наоколо и ни навикваше ако някоя от топките ни се озове в двора му, но нямаше избор – къщата беше без ограда, а галерията работеше всеки ден. Така че беше едно от детските забавления. Докато не дойде ден (май след падането на соца), в който човекът си сложи ограда и заключи галерията.

Мисля, че съм имала късмет, който повечето деца днес нямат. Но нали именно затова е публичното образование? Да се погрижи за децата, които нямат този късмет.

И тъй като то не поема този ангажимент, ще се наложи „вредните“ компютри да свършат малко работа. Google ще ви покаже това, което аз разглеждах по пощенски марки и пожълтели албуми: Ермитажът и Третяковската галерия.

Advertisements

5 thoughts on “Кой да покаже изкуството

  1. мда, може би шокиралият ме с подробните си и точни до съвършенство пейзажи Шишкин утвърди у мен още в детска възраст неразбиране и пренебрежение към всякакви по-модерни стилове – ако не е като снимка, не е изкуство, а мацаница 🙂

  2. Аз през изминалите месеци, тъй като винаги ми е липсвала тази връзка с изобразителното изкуство и липсата на човек, който да ме въведе в него, си изкарах списък с 1001 художника(сега проверих колко са :D) от енциклопедии и книги за историята на изкуството(почти всички до един обаче са модернисти :)) и възнамерявам малко по малко да си направя огромна галерия на компютъра със снимки от Гугъл.
    В този ред на мисли едва ли би било даскалско скучно да се направи една образователна подборка на картини/архитектура и периоди, които да се показват в час и да се обясняват.

  3. Преди няколко дни слушах една песен на хора към ансамбъл „Филип Кутев“. Песента е тази: http://www.youtube.com/watch?v=PQEXhDkSCL4 и за нея разбрах благодарение на Марта. Обработката на песента не е на Филип Кутев, но въпреки че знаех доста подробности за живота и творчеството му, не знам какво ме подтикна да отворя страницата в wikipedia за него. От wiki не научих нищо ново, но четейки за това което Филип Кутев е направил започнах да си задавам много въпроси, един от които бе: „Защо сега няма кой да го направи това“? Питах се и какво го е накарало да го направи, какво го е подкрепяло и му какво е давало сила… Най-ужасяващият въпрос който се появи в съзнанието ми, обаче, беше „Защо трябва да съсипем всичко това – очевидно не правим много поне да го съхраним“

  4. Пандов, не знам кои сме тези „ние“ които трябва да съхраним нещото в клипа, но по мое мнение днес се правят много по-добри и заслужаващи съхранение неща.

    Изкуството е въпрос на вкус, така че всеки цени и съхранява каквото смята за ценно.

  5. Въпрос изцяло на семейна среда. Баща ми (човек с изключителни залажби, но не станал по стечение на обстоятелствата художник) ми рисуваще още като малък картинки, които биха направили чест на всеки рисувач, получил специализирано образование (демек завършил академията).;)

    Тъй като проявих същите заложби, от І-ви клас тръгнах в кръжока по рисуване в Двореца на пионерите, после вземах уроци за кандидатствуване в Худ. гимназия… 😉
    Непрекснато ме водеха по изложби, в къщи имаше достатъчно албуми с репродукции, но родителите ми купуваха все нови и нови, книги за изобр. изкуство и пр. Все пак цените на книгите (особено руските) бяха достъпни за едно семейство от „интелигенцията“, което имаше по принцип по-ниски доходи от работещите в „материалното производство“. 😉

    Учителят ни по рисуване беш много добър (и добър художник!), но училището според мен не ми даде почти нищо.

Коментари са забранени.