Какво се случи с Ани

„Провалихме се като социалисти” каза човекът, който не познаваше лично Ани, но след като прочете в блога ми текстовете за нея предложи да й праща в продължение на половин година сума, надхвърляща месечната й заплата. И изпълни обещанието си.

Този човек не беше единственият, който помагаше. Други хора също предоставиха месечна парична подкрепа не по-малка от гореописаната. Това даде възможност на Ани не само да напусне дома  на родителите си на село и да наеме приличен апартамент в града, но и да напусне работа и да се отдаде на рисуване.

Ани получи и съвсем нов лаптоп. Уредих й уроци по рисуване на символична цена (което означава, че аз поех останалата част от цената, присъединявайки се към Ани,  за да мога да гарантирам нормално и редовно заплащане на труда на учителката).

Бях решила да направя всичко възможно след изтичането на 6те месеца да осигуря още пари за още 6 месеца, така че Ани да има време за по-сериозна подготовка, която да включва не само рисуване, но и специализирани компютърни умения (мечтата й беше да се занимава с анимация), както и английски. Последното означава, че й бях посветила един следобед седмично за да й преподавам.

Междувременно проучвах възможности Ани да изкарва част от прехраната си с приложни изкуства – нещо, което тя беше заявила, че иска да прави.

Предвид осигурените условия и талантът на Ани, това можеше да е една история на успеха.

 

 

Отначало Ани не рисуваше толкова, колкото ми се струваше, че бих рисувала аз ако цял живот съм мечтала за това, но съм нямала възможност. Не съм й искала обяснение, но приех, че на село няма необходимите условия. Ето защо, помогнах на Ани да се премести в града – с тайна операция, за да не бъде спряна от родителите си. Офанзивата течеше по време на последните мъчителни дни от живота на баща ми и първите седмици от живота на сина ми. Разбира се, фактът, че баща ми умира от рак  беше спестен на Ани, като близките ми бяха инструктирани да изглеждат жизнерадостни и да не се издават дори в деня на погребението, на което не отидох, понеже трябваше да помогна на жив човек в беда.

Предлагах на Ани помощ с някои онлайн неща, със съвети и информация, но внимавах да не я притискам. Все пак,  от време на време исках да видя какво е нарисувала. Продължаваше да е по-малко отколкото аз бих нарисувала ако ми се бяха отворили тези възможности и ако имах таланта на Ани, а също й голямата й мечта. Приемах, че нещата ще потръгнат, когато детето тръгне на детска градина. Така минаха два месеца. А после детето тръгна на градина и мина още един месец.

Започнахме уроците по рисуване и продължихме с уроците по английски. За мен беше озадачаващо, че все по-често се получава така, че Ани не успява да дойде по една или друга уважителна причина. Още по-озадачаващо беше стаеното й негодувание срещу уроците по рисуване и липсата на подготовка за уроците по английски. Както и това, че не прие идеята да има собствен ключ за ателието и да рисува там (безплатно, разбира се) винаги, когато иска.

 

 

Защо се случи така? Честно казано не знам. Предполагам, че Ани всъщност не е искала наистина да се занимава сериозно с рисуване и да учи. Просто се получи така, че се хвана за тези идеи при един от първите ни разговори. Може би за да се хареса, не знам. А аз  й повярвах.

Нейното обяснение е различно. Според нея причината е в това, че бившият й мъж я разстройвал й това й пречело да се съсредоточи върху рисуването.

Вярвам, че в обяснението й има голяма доза истина, защото когато някой не прави нещата така, както Ани би искала да бъдат направени, тя се разстройва. Меко казано. Всъщност би могла да изпада в свирепо настроение, да крещи, да заплашва, а вероятно и да напада физически. Или пък да стиска зъби и да обмисля как да се измъкне –  ако не върви да направи всички тези неща – да речем ако този, който излиза от нейния сценарий съм аз, например. Другото, което би могла да прави е да злослови целенасочено и методично, да настройва хората един срещу друг по такъв начин, че да не им е възможно да сверят информация помежду си. Готова е да използва дори и детето си като оръдие за отмъщение и пр. Нямам време да привеждам примери, но ще споделя един: Ани е разказала на детето си, че баща му е лош и е намушкал майка й с нож в корема, а освен това е пускала микрофона на телефона си, за да може детето да чуе как баща му крещи. Както си спомняте, детето беше насочено към психотерапевт.

Всъщност оставам с впечатлението, че Ани възприема хората като актьори в режисирана от нея пиеса; тези, които не играят според очакванията й биват наказвани и/или елиминирани.

 

Всъщност Ани вложи огромната част от енергията си да дискредитира бившия си съпруг и да търси начини да го нарани. Не знам дали един подслушан от мен разговор между тях двамата не беше повратната точка в отношението ми към Ани – когато го чух как започна да заеква, докато се опитва да има собствени виждания по условията на развода и да иска да ги обсъдят.

Не знам как стана така, че се усъмних във версията й за случилото се в онази фатална нощ, след която се запознах с нея. И започнах да се задълбочавам в четене на показания; няколко пъти ходих да оглеждам къщата и двора.  И след седмици, в които случаят „Ани” изцяло окупираше мислите ми и разговорите, които водих с близките си, а дори и сънищата и чувствата ми, стигнах до извода, че Ани лъже. Да, факт е, че е прободена с нож, на който има отпечатъци и от ръцете на двамата, но това далеч не означава, че някой се е опитал да я убие. Факт е и това, че Ани се отказа да води дела срещу мъжа си, въпреки че й беше осигурен един от най-опитните адвокати в страната, при това безплатно. След като разговаряхме и тя осъзна, че когато обвиняваш някого в убийство не е достатъчно да си физически по-слаб от него и да заявиш, че се е опитал да те убие.

Все пак прокуратурата върна делото в дознанието за събиране на доказателства. Нямам представа какво се е случило по-нататък. Някак не ми се вярва дознанието да е положило повече усилия от първият път, когато  невъзвратимо бяха пропуснати възможности за изясняване на случая. Това, предполагам, е по-скоро в полза на Ани.

Срещнах се и с бившия й съпруг – най-вече за да чуя неговата версия за случилото се, както и за съвместния им живот. Предложих му услугите си като посредник и негов представител за уреждане на срещи с детето. Впечатленията ми от него потвърждават предположенията ми. Не знам дали се е срещнал с детето си, но съм убедена, че се чувства по-скоро облекчен от факта, че се е разделил с Ани.

 

 

Не съм общувала с Ани от почти четири месеца – за нейно и мое облекчение. Предполагам, че отново работи в шивашки цех. Предполагам, че продължава да се радва на финансова и продоволствена подкрепа от родителите си, каквато, вероятно не е преставала да получава и по време на месеците, в които й беше осигурена издръжка благодарение на писанията в моя блог.

 

Дълго време не се решавах да пиша за тази история, но хората продължават да са загрижени. Наскоро една онлайн позната мина през нашия град и предложи пари, а днес друга е оставила полезен линк. Мисля, че дължа обяснение на всички хора, които подведох.

Днес мислих дали трябва да  направя някакви важни изводи. Да, трябва. Това, обаче, не означава, че ще спра да давам шансове на хората и доверие в аванс.

 

 

11 thoughts on “Какво се случи с Ани

  1. Ми добре де, аз лично съм си чупил главата, ти си си чупила главата, Ал Пачино си е чупил главата, всички са си чупили главата, хайде най-после да направим кръг, да се хванем за ръцете, да подскочим три пъти и да викнем високо: 1/ Няма ненаказано добро! Няма ненаказано добро! Няма ненаказано добро! После да напишем 100 пъти върху дъската: „Повече няма да правя непоискано добро!“
    Защото човек най-често рони най-едри сълзи тогава, когато се е опитал да помогне на друг, който не го е помолил лично, убедително, искрено и сърцераздирателно в очите за помощ. Такава подкрепа не се отказва. Тогава сваляш и ризата от гърба, ако ще да е само една. Но да помагаш на бабичката да пресече на зелено, докато тя има работа от тази страна на улицата, само защото е светнало зелено и си, но не може да ти откаже, защото говоренето вече не й се удава много, а ти си тъп и мощен тимур, имаш и командоси, такова насилие винаги влачи последствия. Има по-зле от нас, но в тях също живее Животът и ни прави криви, когато се опитваме да изглеждаме по-мъдри от Него. Защото Животът може да живее във всички форми, дори на 10 км под водата и пак да няма предразсъдъци, а ние не можем…

  2. Tишо, чудесно описваш една категория ситуации, но точно тази не попада във въпросната категория. Ако от мен не беше поискана помощ, аз нямаше да се познавам с Ани. А помощ ми беше искана многократно, включително за неща, които не искам да описвам тук. Ани е от онези форми на живот, които умеят да се изразявт отлично в писмен и устен вид и да те въвличат като помощник в следването на собствения им дневен ред, с който не е задължително да те запознаят :)А аз не бих определила собственото си участие като чупене на глава или наказано добро. И в никакъв случай не роня сълзи, а споделям с всички съпричастни и който друг се случи да прочете🙂

  3. Тегава работа. Много пъти съм се опитвала за себе си да реша кога помагаш. Много от хората, които наистина имат нужда от помощ, просто не биха я поискали. Защото им е неудобно да занимават околните със себе си. Което не значи, че всички, които искат помощ са тип „паразит“. Не бих правила обобщения от случая с Ани, както виждам, че и ти не би искала да правиш. Но със сигурност развитието на историята е замислящо. Срещам все повече хора, които животът е изкривил по някакъв начин, или са се изкривили сами, не знам, и които са твърде добри манипулатори, но за да го разбереш, се иска време.

  4. за съжаление, работата с домашното насилие често пъти не е толкова ясна, колкото ни се иска на всички😦 то бива физическо, но и психическо и в някои случаи двамата партньори се изявяват като един вид садомазохисти, живеейки в многогодишен водовъртеж в който единия наранява другия и той му го връща, без който не могат да живеят

  5. Именно, Лонги, именно! Засега положителното е, че вече имат развод и че са постигнали някакви споразумения. Но има още път да се извърви, докато човек не просто проумее, че като наранява другия, вреди и на себе си, а след това още път, докато на практика премести вниманието си.

  6. не разбрах какво общо има социализма тук, ама нейсе. от кога да помагаш на другите е някак свързано с колективното притежание на средствата за производство?

    Лид, не искам да те отчайвам, но не мисля, че истинска промяна е възможна в подобни случаи – или поне в по-голямата част от тях. Тук са замесени дълбоки психологически проблеми, представа и отношение към света и другите хора, залегнали от детството и утвърждавани и практикувани в продължение на много години, – докато се превърнат в единствен подсъзнателен еталон за нормалност.

    Такива хора цял живот подсъзнателно търсят своята идеална половинка, с която повтарят всичко отново…

  7. Доверието в аванс си е проява на добър тон.

    Помагането, струва ми се, предполага и преценка, иначе помагащият става някак емоционално зависим с определен тип резултат.
    Например, ако хората излизат на демонстрация под лозунга „Искаме работа“, те най-вероятно искат заплати.
    (Тънкият момент е, че съществуват екземпляри, които наистина искат работа – тези са от подходящата кръвна група.)

    Хм. За да помогнеш на някого, трябва да познаеш какво иска. На всеки му се ще да попигмалионства🙂

  8. Pingback: Какво се случи с Ани | Bulgarian Blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s