Картини от една изложба

Докато разглеждахме няколкото задължителни курса (задължителни за  ВСИЧКИ студенти от ВСИЧКИ специалности от бакалавърските програми в Columbia University), открихме че един от курсовете цели да научи студентите как да гледат, мислят и говорят за произведения на визуалните изкуства. Някои от нас направиха и практическо упражнение, посещавайки изложбата „Началото” на трима ученици от художествена гимназия.

След като успях да формулирам с думи впечатленията си, чух мненията на моя ученичка и на учителката ми по рисуване.

Оказа се, че и трите най-много сме харесали една и съща картина: една стара метална улична кофа за смет (на Акън Мурад). Кофата е единственото нещо, което може да се види на картината – в много близък план. Ако човек се замисли, могат да му дойдат много мисли и асоциации, но аз не съм мислила – просто ме привлече силно. Същото силно привличане споделят и другите. Харесали сме и други неща на Акън, но по-скоро фрагменти от картините му, но не и целите картини, понеже все още им липсва цялостност.

Също така, и трите не сме харесали работите на Констанца Колева. Изглеждат прекалено претенциозни и отвеждат в твърде индивидуален свят, който се оказва твърде чужд за нас. Мисля, че подобна претенциозност е нормална за тази възраст. Може би има нещо архетипно в тази липса на архетипност 😉

И трите сме харесали като цяло работите на Ангеларий Димитров – всичките, по принцип. Не защото Ангеларий, за разлика от Акън има изработен стил, нито пък защото в картините му я няма маниерността на Констанца, която сякаш се заявява като велика и неразбрана (тук ми се натрапва една асоциация с разказа „Сфинкс без загадка” на Оскар Уайлд), а защото от картините му струят хармония, цялостност, лекота, размах. Какво изобразяват? Машини, системи от машини, складове. Мислех, че на мен ми харесват, понеже по принцип харесвам такива предмети, както и места като стари изоставени фабрики и пр., което, може би е малко странно, но ето че точно тези картини са се харесали и на трите.

Написах този текст, за да покажа, че всеки би могъл да посети изложба и да говори за визуално изкуство. Входът за художествените галерии в Хасково е безплатен. Предполагам, че е безплатен за всички галерии в страната.

 

Advertisements

Протест пред СДВНЧ Бусманци

27 March · 10:00 – 13:00 Неделя, тази седмица! Не забравяйте да преместите часовниците един час напред!

Транспорт до Бусманци: маршрутка 35, върви от Люлин по Стамболийски – Руски Паметник – НДК – Цариградско – Дружба и после Бусманци, спира директно пред затвора. Маршрутка 19 и тя минава през Бусманци. И също автобуси, които се взимат от Дружба – 8,10,14

Инициативен комитет от граждани планираме да проведем митинг пред СДВНЧ – Бусманци на 27.03.2011 г. от 10 до 13 часа.

Целите на митинга са следните:

1. Изразяване на несъгласие с практиките на незаконно и произволно задържане на чужденци в „дома“ – задържане на чужденци в процедура по предоставяне на статут, чужденци, които не представляват обществена опасност и няма данни, че ще се укрият, чужденци в тежко здравословно състояние, бременни жени, майки с деца.

2. Призив за приемане на добавка в Закона за чужденците в България, с която да се регулира статутът на нелегалните имигранти у нас, така че те да имат достъп до образование, здравеопазване, възможност за легален труд и защита на правото на личен и семеен живот.

3. Призив за изменения в Закона за чужденците в Република България, в съответствие с европейското законодателство, за въвеждане на:
а) правни гаранции срещу произволната свръхупотреба на административното задържане на чужденци в България и
б) ефективни средства за защита срещу продължителността на това задържане.

4. Призив за уважение на човешкото достойнство на задържаните в „дома“ в Бусманци – гарантиране на правото им на информация относно причините и периода на задържане, възможностите за защита, здравословното им състояние, подобряване на санитарните и битовите условия в „дома“, редовен достъп на доброволци, които да оказват медицинска помощ, психологическа подкрепа, образователни и юридически услуги, осигуряване на достъп до интернет.

5. Призив за съобразяване на Закона за народната просвета с Конституцията на Р. България посредством предоставяне на достъп до безплатно средно образование на чуждите граждани, независимо от вида статут, страната на произход и възрастта им.

6. Призив за гарантиране на правото на всички легално работещи чужденци у нас на социално и здравно осигуряване и достъп на всички деца на чужденци до здравеопазване, равен на този на българските деца.

Организиране  на събитието във Фейсбук. Моля, регистрирайте се само ако наистина смятате да участвате, а не ако симпатизирате, но нямате възможност да участвате. Организаторите се нуждаят от реални данни.

Какво се случи с Ани

„Провалихме се като социалисти” каза човекът, който не познаваше лично Ани, но след като прочете в блога ми текстовете за нея предложи да й праща в продължение на половин година сума, надхвърляща месечната й заплата. И изпълни обещанието си.

Този човек не беше единственият, който помагаше. Други хора също предоставиха месечна парична подкрепа не по-малка от гореописаната. Това даде възможност на Ани не само да напусне дома  на родителите си на село и да наеме приличен апартамент в града, но и да напусне работа и да се отдаде на рисуване.

Ани получи и съвсем нов лаптоп. Уредих й уроци по рисуване на символична цена (което означава, че аз поех останалата част от цената, присъединявайки се към Ани,  за да мога да гарантирам нормално и редовно заплащане на труда на учителката).

Бях решила да направя всичко възможно след изтичането на 6те месеца да осигуря още пари за още 6 месеца, така че Ани да има време за по-сериозна подготовка, която да включва не само рисуване, но и специализирани компютърни умения (мечтата й беше да се занимава с анимация), както и английски. Последното означава, че й бях посветила един следобед седмично за да й преподавам.

Междувременно проучвах възможности Ани да изкарва част от прехраната си с приложни изкуства – нещо, което тя беше заявила, че иска да прави.

Предвид осигурените условия и талантът на Ани, това можеше да е една история на успеха.

 

 

Отначало Ани не рисуваше толкова, колкото ми се струваше, че бих рисувала аз ако цял живот съм мечтала за това, но съм нямала възможност. Не съм й искала обяснение, но приех, че на село няма необходимите условия. Ето защо, помогнах на Ани да се премести в града – с тайна операция, за да не бъде спряна от родителите си. Офанзивата течеше по време на последните мъчителни дни от живота на баща ми и първите седмици от живота на сина ми. Разбира се, фактът, че баща ми умира от рак  беше спестен на Ани, като близките ми бяха инструктирани да изглеждат жизнерадостни и да не се издават дори в деня на погребението, на което не отидох, понеже трябваше да помогна на жив човек в беда.

Предлагах на Ани помощ с някои онлайн неща, със съвети и информация, но внимавах да не я притискам. Все пак,  от време на време исках да видя какво е нарисувала. Продължаваше да е по-малко отколкото аз бих нарисувала ако ми се бяха отворили тези възможности и ако имах таланта на Ани, а също й голямата й мечта. Приемах, че нещата ще потръгнат, когато детето тръгне на детска градина. Така минаха два месеца. А после детето тръгна на градина и мина още един месец.

Започнахме уроците по рисуване и продължихме с уроците по английски. За мен беше озадачаващо, че все по-често се получава така, че Ани не успява да дойде по една или друга уважителна причина. Още по-озадачаващо беше стаеното й негодувание срещу уроците по рисуване и липсата на подготовка за уроците по английски. Както и това, че не прие идеята да има собствен ключ за ателието и да рисува там (безплатно, разбира се) винаги, когато иска.

 

 

Защо се случи така? Честно казано не знам. Предполагам, че Ани всъщност не е искала наистина да се занимава сериозно с рисуване и да учи. Просто се получи така, че се хвана за тези идеи при един от първите ни разговори. Може би за да се хареса, не знам. А аз  й повярвах.

Нейното обяснение е различно. Според нея причината е в това, че бившият й мъж я разстройвал й това й пречело да се съсредоточи върху рисуването.

Вярвам, че в обяснението й има голяма доза истина, защото когато някой не прави нещата така, както Ани би искала да бъдат направени, тя се разстройва. Меко казано. Всъщност би могла да изпада в свирепо настроение, да крещи, да заплашва, а вероятно и да напада физически. Или пък да стиска зъби и да обмисля как да се измъкне –  ако не върви да направи всички тези неща – да речем ако този, който излиза от нейния сценарий съм аз, например. Другото, което би могла да прави е да злослови целенасочено и методично, да настройва хората един срещу друг по такъв начин, че да не им е възможно да сверят информация помежду си. Готова е да използва дори и детето си като оръдие за отмъщение и пр. Нямам време да привеждам примери, но ще споделя един: Ани е разказала на детето си, че баща му е лош и е намушкал майка й с нож в корема, а освен това е пускала микрофона на телефона си, за да може детето да чуе как баща му крещи. Както си спомняте, детето беше насочено към психотерапевт.

Всъщност оставам с впечатлението, че Ани възприема хората като актьори в режисирана от нея пиеса; тези, които не играят според очакванията й биват наказвани и/или елиминирани.

 

Всъщност Ани вложи огромната част от енергията си да дискредитира бившия си съпруг и да търси начини да го нарани. Не знам дали един подслушан от мен разговор между тях двамата не беше повратната точка в отношението ми към Ани – когато го чух как започна да заеква, докато се опитва да има собствени виждания по условията на развода и да иска да ги обсъдят.

Не знам как стана така, че се усъмних във версията й за случилото се в онази фатална нощ, след която се запознах с нея. И започнах да се задълбочавам в четене на показания; няколко пъти ходих да оглеждам къщата и двора.  И след седмици, в които случаят „Ани” изцяло окупираше мислите ми и разговорите, които водих с близките си, а дори и сънищата и чувствата ми, стигнах до извода, че Ани лъже. Да, факт е, че е прободена с нож, на който има отпечатъци и от ръцете на двамата, но това далеч не означава, че някой се е опитал да я убие. Факт е и това, че Ани се отказа да води дела срещу мъжа си, въпреки че й беше осигурен един от най-опитните адвокати в страната, при това безплатно. След като разговаряхме и тя осъзна, че когато обвиняваш някого в убийство не е достатъчно да си физически по-слаб от него и да заявиш, че се е опитал да те убие.

Все пак прокуратурата върна делото в дознанието за събиране на доказателства. Нямам представа какво се е случило по-нататък. Някак не ми се вярва дознанието да е положило повече усилия от първият път, когато  невъзвратимо бяха пропуснати възможности за изясняване на случая. Това, предполагам, е по-скоро в полза на Ани.

Срещнах се и с бившия й съпруг – най-вече за да чуя неговата версия за случилото се, както и за съвместния им живот. Предложих му услугите си като посредник и негов представител за уреждане на срещи с детето. Впечатленията ми от него потвърждават предположенията ми. Не знам дали се е срещнал с детето си, но съм убедена, че се чувства по-скоро облекчен от факта, че се е разделил с Ани.

 

 

Не съм общувала с Ани от почти четири месеца – за нейно и мое облекчение. Предполагам, че отново работи в шивашки цех. Предполагам, че продължава да се радва на финансова и продоволствена подкрепа от родителите си, каквато, вероятно не е преставала да получава и по време на месеците, в които й беше осигурена издръжка благодарение на писанията в моя блог.

 

Дълго време не се решавах да пиша за тази история, но хората продължават да са загрижени. Наскоро една онлайн позната мина през нашия град и предложи пари, а днес друга е оставила полезен линк. Мисля, че дължа обяснение на всички хора, които подведох.

Днес мислих дали трябва да  направя някакви важни изводи. Да, трябва. Това, обаче, не означава, че ще спра да давам шансове на хората и доверие в аванс.

 

 

Смъртта и животът на великите американски градове

е първата книга на Джейн Джейкъбс (издадена е преди 50 години). Казват, че тази книга е преобърнала разбирането за градското планиране.  Не знам дали, обаче, въпросната книга е повлияла на практиките в градското планиране, но така или иначе е световно известна, въпреки че у нас не е J Интересно ми е дали се споменава в УАСГ или други български университети.

Книжката е малко повече от 400 страници, без картинки. Все още не е преведена на български и скоро няма да бъде, освен ако не се намерят доброволци.

Джейн Джейкъбс не е специалист по градско планиране; всъщност тя дори не е учила в колеж, но това не й пречи да разсъждава по всякакви въпроси за големите градове и да критикува пиперливо традиционните учебници и практики. Кое й дава това право? Времето, което е отделила да наблюдава и да мисли.

Темите, които Джейн Джейкъбс обсъжда в книгата са ролята на тротоарите, парковете и кварталите, дължината на улиците и пресечките, нуждата от разнообразие, убийствената роля на скучните пейзажи, икономическата значимост на старите сгради, недостатъците на новопостроените жилищни квартали, западането и възраждането на кварталите, бюрокрацията в управлението на общините, гражданската активност и пр.

Тя показва ясно границата между нещата, каквито смятаме, че би трябвало да бъдат и нещата, каквито са, между митовете / клишетата и ясното, задълбочено, непредубедено разбиране.

Джейн е сладкодумна, макар на моменти многословна.

Книгата би представлявала интерес не само за хората, чиято работа е свързана с проектиране на градската среда, но и за тези, които искат да влияят на средата като граждани, като активисти. Аз не съм професионално свързана с изграждането на градската среда и не съм граждански активист, но ми беше доста интересно и смятам да прочета и другите две книги на Джейн Джейкъбс – за икономиката на градовете, които получих като подарък за Коледа. Мога да препоръчам и последната й книга, която е написала в доста напреднала възраст малко преди да почине преди няколко години: Dark Age Ahead, която пък е посветена на съвременния упадък на образованието, управлението, културата, общностите, семейството и пр. Ако някой я иска на файл на английски, да ми пише.

Писала съм за Джейн Джейкъбс и тук.

Протестите на глада

Както разбрах от Иво Христов, основателят на лявото общество СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ, от което получавам ъпдейти във Фейбук, БСП организира национални протести от 26 март и „се надяват недоволството срещу растящите цени и бедността на народа да обхване и останалите градове от страната“. Иво пита дали такъв протест следва да се подкрепи ако е организиран от БСП.

Аз пък се чудя дали такъв протест следва да се подкрепя изобщо.

Пред кого се протестира? Може би пред управляващите?

Какви са конкретните искания? Да намалят цените, безработицата и бедността?

Някой може ли да ми обясни как по-точно нашата държава може да го направи, бидейки парламентарна демокрация и част от световната парична икономика? Единственият начин, който ми хрумва е да насърчава устойчивата икономика. А това не означава държавата на намалява цените, да създава директно работни места, да субсидира и т.н.

Не, не смятам, че гладуващите трябва да се оставят да измрат. Тези, които ме познават или четат блога ми отдавна, знаят, че никога не съм била за това и че лично се ангажирам да не се случва. Останалите биха могли да поровят из текстовете и да прочетат. Така че айде да не коментираме моята личност и идеи, а да се фокусираме върху въпросите:

Ако народът ще протестира против бедността, какво е разумно да иска?

Ако държавата се ангажира да помогне, по какъв начин е разумно да го направи?

Лъжепророци, антихристи и компания

Православен свещеник, който се яви в наскоро в сутрешния блок на бТВ за да заклейми Ванга и Дънов, заяви, че основната задача на църквата не е да се занимава със социални въпроси, а да показва истината. В този смисъл всякакъв вид благотворителност и пр. добри дела са второстепенни и по-скоро спорадични явления в българската православна църква.

В същото време, и на изток и на запад, религиозни организации и духовни водачи са доста ангажирани със откриване и обслужване на болници, училища, сиропиталища и пр. Спомнете си, например с какво се занимаваше младият отец Ередия в „Осъдени души”, вижте какви проекти е осъществил екзотичният индийски чудотворец Сатя Сай Баба, или пък попитайте ваши познати протестанти. Спомнете си историята, с която Малкълм Гладуел започва книгата си Outliers и ролята, която играе в нея Отец де Ниско.

Смятам, че е много важно да има духовни учители, които да ни водят към истината, но все ми се струва, че истинските (примерно Исус) не само проповядват, а живеят това, което проповядват. В този смисъл новоподгонените вещици, Дънов и Ванга, са примери за това, за разлика от отчетата, които обещаха скоро да лепят по стените ликовете на тези, които смятат за антихристи и магесници

 

Качественото образование от моето детство – един спукан балон.

Като казваме, че училищното образование днес  е зле, като че подразбираме, че в обозримото минало е  било добре. Аз пък мисля, че когато бях ученичка  (1977-1989) образованието беше сравнително по-добро от сегашното, но не толкова добро, че да го смятам за добро.

Тази мисъл не ми е нова; просто изплува отново, докато чета една книжка за земеделието и откривам, че не знам още по-фундаментални неща отколкото съм предполагала. Много пъти съм разказвала как в гимназията открих, че не знам как се размножават птиците, докато решавах задачи по генетика, та срам  не срам, се наложи да питам един съученик, който беше израснал на село и бях направо смаяна от отговора. Питах съученика, понеже ме беше страх да питам учителката. Сега идва ред да призная, че съм правила дисекция на земен червей, но никога досега не съм знаела какъв е смисълът на съществуването на червея, или по-простичко, каква роля играе в театъра на екосистемата. Изучавала съм подробно устройството на растения, птици, бозайници и пр., но всички те така и не са оживяли във въображението като реалности извън страниците на учебника – като същества, които имат специфични жилища и си набавят по някакъв начин храната, която храносмилат чрез това, което изучаваме като някакво самостоятелно явление – храносмилателната система.

Бях отличничка по всичко – благодарение на подходящия вид интелигентност, желанието да разбирам уроците и умението да предвиждам кога ще ме изпитат. Всъщност можех да съм отличничка и без да разбирам уроците, понеже не това, а запаметяването и възпроизвеждането бяха (и все още са) изискваните неща. Въпрос на късмет е, че имах учители, които ценяха и разбирането. Винаги съм казвала, че никога не съм знаела каквото и да е по история и география; сега осъзнавам, че никога не съм знаела кой знае какво и по всичко останало – просто някакви откъслечни единици информация; може би повече на брой единици отколкото знаят децата днес, но не по-малко откъслечни.

Така и никога не насочиха вниманието ни към елегантността и гениалността на менделеевата таблица в нейната цялост. Така и никога не насочиха вниманието ни към очарованието на субтомните частици. За съществуването на неевклидова геометрия (в която, например, две успоредни прави могат да се пресекат) знаех не от учителя по математика, а от татко. Историята се състоеше предимно от дати, а географията от жп възли – умопомрачително! Английският в основната си част представляваше списъци от несвързани думи, еднотипни граматични упражнения и механично заместване на will с going to.

Като че най-истински научих разни неща (които с благодарност ползвам и до днес) в часовете по трудово.