От туит та на блог

Преди около месец-два бях дала на група ученици следната задача: да разгледат Туитър и да се опитат да измислят колкото се може повече употреби. Тези, които си направиха труда да хвърлят око на Туитър го намериха за не особено привлекателен и толкова. За разлика от тях, аз намирам Туитър за привлекателен, но ми е трудно да обясня защо, понеже (подобно на тях) все още не ми е дошло времето да го изследвам по-подробно. Иначе го ползвам, макар и рядко, и както може да се очаква, имам няколко акаунта 😀

Преди малко прочетох текста, в който Светла ми отговаря в нашия разговор за Туитър (разговор, който водим онлайн, основно извън Туитър 😉 ) и нещо ме подтикна да проверя дали някой Туитърец е писал нещо за Джейн Джейкъбс. Първото на което попаднах беше линк към статия, приканваща хората да подготвят своя Джейнска разходка – събитие, което организират все повече хора в различни краища на света през май, за да честват рождения ден на Джейн.

Откъде знам за Джейн? От блога на архитекта Павел Янчев. Случайно попаднах на този му текст, а след като изгледах едно видео онлайн, се разрових, запазих доста линкове в delicious и затърсих онлайн книгите й. Прочетох Dark Age Ahead, последната й книга, написана само две години преди смъртта й, когато Джейн е била на 88 години. И замечтах да прочета първата й книга, а ако може и други.

Споделих откритието си с Хава, предчувствайки, че ще я вдъхновя. Успях 🙂 Малко по-късно Хава учи за Джейн Джейкъбс в колежа, а когато ме попита какво да ми донесе като си идва през зимната ваканция, първосигнално поръчах Джейн Джейкъбс. Така се сдобих с цели три книги. От месец чета първата. Не понеже е дълга, а понеже нямам време за четене. Междувременно се оказа, че и друг мой ученик наскоро е учил за Джейн, но в Холандия. Сподели в коментар във Фейсбук 🙂

За какво пиша всичко това? За да покажа типичното и същевременно непредсказуемо движение на информацията, с която се срещам, да покажа, че т.нар. социални мрежи могат да се използват и така, да ви подканя да се запитате коя ли е тази Джейн Джейкъбс и да си организирате пролетно събитие 🙂  Прави се ето така.

Всъщност  можех да компресирам това съобщение заедно с линковете и да го туитна в 140 символа, ама не го направих 😀

Advertisements

Картини от една изложба

Днес най-после успях да посетя изложбата, която видях да подреждат в галерия „Форум” преди няколко дни. Това, което ме теглеше неудържимо към галерията бяха съхнещите чаршафи в един двор, които ми напомняха за любимия ми Димитровград. Оказа се, че повечето картини са от … Димитровград. Ако можех да си позволя, щях да си купя не една от тях и да си ги гледам като през прозорец към един свят, който  би трябвало да е изчезнал вече, за който ми домъчнява, когато си отива поредния любим връстник на татко.

Всъщност повечето от тези места може да не са разпознаваеми за хората, които не са обикаляли по дивите димитровградски места; всъщност някои от тях бяха неразпознаваеми и за мен, но това беше само привидно, понеже усещах духа на Димитровград.

Тази изложба ме върна още по-назад, във времената, в които не познавах Димитровград, а руските художници от албумите, които татко си е купувал през 50те, когато е бил студент в Москва. Тогава обичах Шишкин и Айвазовски, а от тях двамата Шишкин ми беше по-близък, пък и първия, когото харесах.

От години не бях се сещала за руските художници, освен във връзка със спомените ми за пощенските марки от Третяковската галерия, за репродукциите от списание Огонек и диапозитивите от Ермитажа – образи, с които мина детството ми.

Не мога да повярвам, че днес е възможно някой да рисува такива неща, а още по-невероятното е, че въпросният човек е доста по-млад от мен.

Всъщност изложбата не представяше само пейзажи, а и малко портрети и натюрморти. Не бих си купила портрети, въпреки че бяха нарисувани отлично – моделите не ми бяха близки; по-скоро ми бяха далечни. Натюрмортите, обаче, бяха образци на това, което и аз бих нарисувала ако можех 😉

Искам, искам да се науча да рисувам така. Може би няма да рисувам реалистични картини, но   ще имам умението и увереността, с които човек би могъл да нарисува всичко 🙂

Открих, че художникът Йордан Йорданов има сайт, който не само че не показва почти нищо от това, което видях днес, но и никак не отдава дължимото на картините му …  меко казано. Надявам се да направи хубави снимки на картините си и да предпочете някоя по-добра платформа, за да изложи творчеството си онлайн.

 

Как го предпочитате Туитър?

С една приятелка спорим дали е добре да се използва Туитър като част от онлайн присъствието на организация, която работи за почти неизвестна кауза. Аз смятам, че освен блог и Фейсбук група е хубаво да се използва и Туитър, за да може да се подават пресни новини накратко, линкове към актуални публикации в блога и пр. Моята логика е, че по този начин може да се стигне до хора, които не ползват Фейсбук или пък ако са членове на ФБ групата, не биха се сещали да влизат често в нея (както е с повечето членове на групи) и пр. – просто още един канал за подаване на информация.

Моята приятелка, обаче, смята, че ако не може да се сигури човек, който да е редовно в Туитър и да поддържа диалог с другите хора в Туитър чрез въпросния акаунт на организацията, е по-добре да не се ползва Туитър, понеже хората в Туитър не обичали да получават еднопосочно информация без да влизат в диалог.

Аз лично, пък, хич не харесвам „диалогичността“ на Туитър – в повечето случаи не разбирам в каква връзка някой е оставил някакво съобщение в акаунта на друг и се дразня от акаунти, изпълнени с реплики от диалози, които не схващам. Предпочитам да следя какво пишат хората / организациите в собствените си акаунти и толкова.

Пуснахме проучване в Туитър и Фейсбук. Отговорилите засега са малко и всички настояват за диалогичност, като казват, че възприемат другото по-скоро като спам. Хм, малко ми е странно това със спама, понеже в Туитър човек получава това, за което се е абонирал и е логично да не се абонира за неща, от които не иска да получава редовно информация.

Когато аз се абонирам за нечий акаунт в Туитър, то е за да получавам информация от него, а не за да му подавам информация. Това важи още по-силно за акаунти на организации. С което не казвам, че никога по никакъв повод не бива да се използват възможностите за диалог, а това, че нямам нагласата да го правя редовно, а по-скоро рядко.

Така че да оставим настрана кой какво е прочел и какво се говори за Туитър, ако се интересувате от някаква кауза и искате да получавате новини от организация, която работи за нея, държите ли непременно да си общувате с организацията в Туитър или бихте се чувствали ок с това да коментирате в блога й, (и ФБ групата)  след като получите линкове за новите публикации в  блога чрез Туитър?

Сложете ръка на сърцето и ми кажете кое предпочитате.

Лукова глава – това звучи гордо

Забелязах наличието на неонацизъм (необезпокояван и в много случаи под формата на организирани, а дори и военизирани групи) в България преди 10 години.  Някои мои познати вероятно си спомнят, че неведнъж съм изразявала притеснението си от този факт. Повечето ми познати, обаче, спокойно ми отговарят, че това е нормално явление, което се среща и в други, къде-къде по-цивилизовани страни, че е нещо изолирано, което няма шанс да се разрасне, така че, едва ли не, то никому не пречи. Междувременно, нацитата, организирано или не, пребиват, а неотдавна дори убиха младеж в Борисовата градина … понеже приличал на гей. Ако гледате това видео, ще видите страници от „Наръчник на палача” – документ, който ни най-малко не ме изненадва, предвид огромното количество фашистки клипчета онлайн, както и разговори във форуми между ученици, които обсъждат начини за физическо изтребление на малцинствата, така както се обсъждат методи за унищожение на хлебарки в БГ-Мама, примерно.

Управляващите също не се впечатляват от нацистките активности, дори разрешават техни шествия и им осигуряват охрана, както е видно от проведения тези дни Луков марш, въпреки, че им беше обърнато внимание, че по този начин подкрепят действия, които са в разрез с актуалните закони.

Преди време писах, че забраната на прояви на омраза едва ли ще доведе от отмирането им, но ми се струва, че все пак е редно управлението на страната да заеме позиция и да спазва законите, а ако законите не са добри, то тогава да ги промени. Нека управляващите кажат открито дали законът, който забранява подбуждане на омраза и пр. е калпав.

Продължавам да смятам, че за да се справим с каквото и да е отрицателно явление, не е ефикасно просто да се обявим против него. Важно е да го изследваме, да го разберем и тогава да решим какво е добре да се прави. Вече не помня къде бях чела (май в книга на Майкъл Гладуел) историята на един журналист, който нанася решителен удар на Ку-Клукс-Клан, след като успешно се внедрява в организацията. В страната ни съществуват и мозъчни тръстове, на които работата е да изследват обществото и да предлагат стратегии. Има и организация, с немалък бюджет, на която работата й е да изучава опасните групи и индивиди и да помага за обезвреждането им. Тази организация се казва ДАНС – Държавна агенция за национална сигурност.

Та, преди да мразим мразещите и да се чудим как да ги заличим, нека ги опознаем. Да, в това време те може да натворят доста бели, ама като сме я докарали дотам …

Осем малки терористчета

В един хубав роман четох, че евреи от хитлеристка Германия изпращали децата си във Великобритания, за да ги спасят. В британските вестници се появявали обяви, много от които предлагали и материално възнаграждение. Един от главните герои е англичанин, който непрекъснато изнася еврейчета от Германия, с помощта на фалшиви паспорти. Предполагам, че повечето хора, които четат това, биха се умилили, освен ако не са антисемити или обикновени нацита.

Преди известно време в България пристигна малка групичка (8) непридружени деца от Афганистан. Нелегално, разбира се. В момента се намират в това, което някои от нас наричат „Концлагера в Бусманци”ДАБ (Държавната Агенция за Бежанците) отказва да регистрира молбите им за бежанци, защото Гранична полиция искала да си ги депортира като „шенгенски случай“.

Признавам, че не съм наясно какво точно означава „шенгенски случай“, но съм напълно уверена, че родители не биха изпратили децата си по този рискован начин в друга страна с надеждата да ги приемат като бежанци, освен ако обстановката в собствената им страна не застрашава оцеляването им. Не съм наясно какво би могла да има против тези деца нашата страна – дали ги смята за заплаха за националната сигурност? Не съм наясно какво биха могли да имат против тях нормалните възрастни хора в България – същите тия, дето се умиляват от кампании със слоган „На сираче хляб не се отказва” и пр.

Вие какво мислите?