Целувки, свалки, клюки и интриги в детската класика

Племенницата ми е в седми клас. Предпочитам да й подарявам книги, но напоследък ми става все по-трудно да ги избирам, защото не съм сигурна какво би й харесало на тази възраст. За Коледа й подарих „Любовта – как да я обясним на децата си” (от една малка сладка поредичка от френски автори, които обясняват в различни книжлета философията, математиката, Средновековието и пр.) и “Войната на таралежите” (предполагам, че моите връстници и техните родители си спомнят телевизионния сериал). На майка й пък подарих „Любопитни умове: Как детето става учен” (почитателите на edge.org могат да добият по-добра представа за книгата оттук).

Каква беше логиката зад това решение:

(„Любовта”)мисля, че седмокласниците се интересуват от любовта, така че хубаво да им се даде интелигентна перспектива към нея;

(„Войната”) мисля, че те се стремят към самоутвърждаване, а този стремеж за повечето деца напоследък се свежда единствено до надпревара кой ще се появи с по-маркови дрехи или мобилен телефон, та реших да покажа, че човек може да повиши самочувствието си като си постави за цел да изгради нещо със собствени сили и с помощта на приятели (припомням, че във „Войната на таралежите” децата работеха по въпроса как да си направят баскетболна площадка край блока).

(„Умовете”) мисля, че една от причините седмокласниците да се интересуват предимно от свалки и парцалки е силното очакване да го правят – от страна на възрастните, които свързват тази възраст най-вече с „удрянето на хормона” и невъзможността за общуване между възрастни и тийнейджъри. Тази книга може да напомни на възрастните, че в „трудната възраст” може да избухне и силен интелектуален интерес – ако има условия за това.

Вчера племенницата ми имаше рожден ден, на който навърши 14 години. Тъй като ми се струва, че все пак тя чете книгите които й подарявам, но не си купува книги с парите които спестява, реших да не й давам пари, а да й купя книги.

Питах се какво ли четях в седми клас и не можах да си спомня кой знае какво, но си спомних, че в прогимназията освен поезия и приказни неща, четях и „героични” неща като „Воля” (за момчето, което изгуби ръцете си, но издържа изпит по рисуване и после започна обичана работа в завод за керамични съдове), „Най-младият син на партията” (знам как звучи, но е страхотна книга, написана с много чувство за хумор, емпатия и изтънченост, както и другите книги на Лев Касил, напр. „Вратарят на републиката”, „Кондуит и Швамбрания”), „Четвъртата височина” (за момичето, което се снима във филми, тренира  и накрая май загива във  Втората световна война). Макар че тези книги не ми бяха подръка и не се сетих за тях, докато синът ми беше в съответната възраст, сега си мисля, че бих ги потърсила, за да са ми подръка за следващия – понеже е хубаво децата да растат с Герои и Идеали.

Когато в събота посетих книжарницата, открих, че повечето заглавия, насочени към тази възрастова група и подредени на нивото на очите й, включват думичките „целувки”, „свалки”, „клюки”  и „интриги”. Ето защо клекнах и измъкнах две книги от рафта на нивото на пода – „Васко да Гама от село Рупча” (пак Братя Мормареви; внезапно си спомних, че ми харесваше в 6-7 клас) и „Добри съпруги” (щеше да е хубаво ако имаше първата книга от поредицата, „Малки жени”, ама нямаше; не че съм чела която и да е от тях, но реших, че ще е толкова хубава, колкото и „Малка къща в прерията”, сериалът по която обожавах, и че човек няма как да сгреши с детска класика). После отидох и до рафт за възрастни, откъдето исках да взема „Петте четвъртини на портокала” (за да добавя малко драматизъм и мистериозност), но след като не я намерих, взех „Шоколад” от същата авторка (това пък ви е познато от филма с Джони Деп и Жюлиет Бинош, който не се движел стриктно по книгата съм чувала).

Каква беше логиката зад това решение:

Приех, че децата на тази възраст се интересуват от целувки, свалки, клюки и интриги. Няма лошо да четат за такива неща. Въпросът е да е добре написано. А какво му е лошото на лошия вкус, можете да си припомните тук.

Малкият Хектор

„Малкият Хектор и уроците на Живота“ (265 стр, 14 лв) се чете много бързо, освен ако не спираш да размишляваш дали е по-добре така или пък онака, за което поводи се намират във всяка глава. Аз лично не спирах, понеже точно сега нямам дете на съответната училищна възраст – едното вече е научило точно тези уроци, а другото пък е твърде малко, така че и да взема решение как би било по-добре да се постъпи и как да се обясни на децата, сигурно ще го забравя докато му дойде времето и после пак ще се наложи да мисля, а и не се знае дали ще измисля същото 😀

Книгата се продава като „Ръководство за родители“, но аз я четох просто ей така за кеф, а пък си я купих, понеже реших, че има уроци, които са подходящи за мен самата. Реших така, понеже в книжарницата отгърнах на страница, която моментално ми даде отговор на важен въпрос, а и ми показа, че книгата започва съвсем по будистки, уверявайки читателите, че грижите никога не свършват, но човек може да се научи да живее с тях 🙂

„Ръководство за родители“ е доста подвеждащ израз, понеже в тази книга изобщо няма да намерите рецепти за това как да възпитавате децата си. И Слава Богу, понеже такива ръководства обикновено ми се виждат доста скучни и никога нищо не запомням от тях.

На задната корица ще ви подмамят със споменаване на „Малкия принц“ – че там дето свършвал „Малкият принц“, започвал „Малкият Хектор“, но ако си я купите с очакването да прочетете нещо „а ла Малкият Принц“, ще бъдете доста разочаровани. Ако ли пък М.П. не ви е чак такъв фетиш, можете да се насладите на една забавна книга.

Книгата е очевидно ситуирана в 21 век, което не я прави по-малко важна от „вечните“ книги. Това пък ми напомня за днешната ми идея, че никак не би било зле да се пишат приказки, в които героите да попадат в ситуации, в които се изисква разрешаване на сложни съвременни дилеми. Това няма да отнеме от архетипността им, но пък ще осуети намирането на очевидни отговори. И така ще даде отправна точка за по-заплетени и мащабни размишления.

Щях да забравя да обясня какво представлява книгата: Малкият Хектор, син на психиатър, записва в тефтерче уроците, които научава за живота. Хектор попада в различни ситуации, които почти винаги споделя (не винаги охотно) с родителите си, които се опитват да му помогнат да ги разбере и да открие добър начин за справяне с тях. Родителите рядко са на едно и също мнение – не само с партньорите си, но и със себе си.

 

Leisure

What is this life if, full of care,

We have no time to stand and stare.

No time to stand beneath the boughs

And stare as long as sheep or cows.

No time to see, when woods we pass,

Where squirrels hide their nuts in grass.

No time to see, in broad daylight,

Streams full of stars, like skies at night.

No time to turn at Beauty’s glance,

And watch her feet, how they can dance.

No time to wait till her mouth can

Enrich that smile her eyes began.

A poor life this if, full of care,

We have no time to stand and stare.

Според обичая, утре сутринта трябва да раздам храна, защото ще са минали 6 месеца от смъртта на татко. Реших да раздам това много любимо за него стихотворение.

Свободата, Санчо, докъде да я прострем?

Мисля, че насаждането на омраза към когото и да е, включително към Дявола, Хитлер и всеки, когото смятате за злодей, не води до нищо добро. Тъй като сега нямам време да обяснявам защо, можете да погледнете този мой текст кой е педераз и кой е дядо мраз. Освен това мисля, че посланията, съдържащи омраза, могат да влияят на много хора и да ги подтикват към омраза; ето защо предпочитам да има по-малко такива послания. Чудя се, обаче, дали е добра идея да забраняваме въпросните послания и да наказваме посланиците на омразата.

Като родител смятам, че е добра идея да предпазвам децата си от такива неща в най-крехката детска възраст (не че съм решила окончателно точно докога продължава тази възраст – по-скоро е различна за всяко дете), а след това да ги оставя да ги наблюдават, преживяват, осмислят – тогава, когато са развили в достатъчно добра степен умението си да мислят  широко, дълбоко, критично.

Проблемът, обаче, е с всички онези хора, които са изложени на всякакви влияния преди да са се научили да мислят широко, дълбоко и критично. Те са податливи на всякакви влияния, а аз не бих искала да се поддадат точно на такива, които внушават омраза.

Дали, обаче, забраната за разпространение на някои видове информация ще помогне? Не съм сигурна, че потокът от информация може да бъде спрян със забрани, особено днес. По-скоро би било по-ефективно вниманието на хората да бъде насочено към друга информация. Днес в нашата страна, например, не е забранено хората да се интересуват от класически книги, картини, музика и пр., но на практика минимален брой хора се интересуват от тях.  Малко хора се интересуват и от математика, макар че тя се преподава години наред в училище.

Ако не искаме хората да се интересуват от думите на Волен Сидеров, може би е по-добра идея да се опитаме да бъдем по-привлекателни от Сидеров, а също така и да намерим поне толкова мощни канали за достигане до вниманието на хората като неговите.

Освен това, преди векове, вероятно изпълнени с добри намерения, едни хора осъдили на смърт Сократ, понеже смятали, че развращава младите и им внушава неподходящи идеи. Мисля, че една от причините да го направят е било безсилието им да привлекат вниманието на тези млади хора. Което, пък, освен всичко друго, подсказва, че не е невъзможно хората да се интересуват от Истината, Доброто и пр.

И така … какво можем да предложим, за да отклоним вниманието от думите на Сидеров или е по-добре просто да му запушим устата?

Още по темата за инициативата на БХС

Тази вечер

докато чаках на касата в един магазин, детенцето на човека, който си плащаше в момента се втурна напред и за малко да изскочи на тъмната улица с оживено движение, където можеше да бъде прегазено, понеже е мъничко – на видима възраст година и половина. Вратата с фотоклетка, обаче, се затвори и го събори на земята в магазина. То се разплака. Жената, която беше на педя от него го видя, но просто излезе навън, а влизащият мъж го погледна и демонстративно се огледа, за да покаже, че е редно отнякъде да се появи родител и да го вдигне. За щастие, в това време, бащата успя да се добере до детенцето.