Конспирацията на затъпяването на Джон Гато (via Размишльотини)

И аз не вярвам в конспирацията на затъпяването. Съгласна съм, че конспиративните теории са удобни оправдания за собственото ни бездействие.

Конспирацията на затъпяването на Джон Гато За издаването на български на Затъпяване. Скритата цел на държавното образование на Джон Тейлър Гато разбрах от блога на Точица. Това е книга с речи, в които Гато (учител на годината за Ню Йорк) обяснява теориите си за отмяна на държавното образование. Kнига с рехави аргументи, много страст и без интелектуален или практически смисъл. С една дума, според Гато американската държава е въвела задължителното образование през 19 век с тайна цел да си п … Read More

via Размишльотини

Advertisements

Елементът

Предполагам, че много от вас са гледали Кен Робинсън в TED – видеото се разпространява от години – вероятно си спомняте историйката за момиченцето, което днес биха квалифицирали като хиперактивно, което завели на психолог, след като учителите казали, че е за помощно училище, а психологът казал, че е родена танцьорка, и после станало световно-известна балерина.

Същата историйка можете да прочетете и в книгата на Кен Робинсън, а също така и множество други историйки. Всъщност книгата е съставена основно от историйки, включително от личния живот на Кен Робинсън. Има и теоретични моменти, но те са леки, на  съвсем популярно ниво, колкото да заявят няколкото основни идеи на Робинсън за Елемента.

Основната идея е, че хората се раждат с някакви заложби и влечения, които, ако бъдат открити и реализирани, биха носили истинско удовлетворение. За съжаление, начинът, по който са устроени повечето училища, не само че не създава предпоставки, но по-скоро пречи за това, така че книгата би била много полезна за огромния брой ученици, които се чувстват посредствени и безполезни, само защото училището цени ограничен брой области, а средата извън училище често също не помага. Всъщност моят почти двайсет годишен учителски опит ме е срещал предимно с точно такива ученици и възрастни, но продължавам да вярвам, че всеки човек може да открие своето НЕЩО и се опитвам да помагам.

Книгата е различна от надъхващите книги за самопомощ, които често изглеждат неприложими точно във вашата трудна ситуация. Тя не казва, че ако откриете елемента си, ще станете богати; напротив, предупреждава, че може да се случи тъкмо обратното. Да речем както е станало с Пол Гоген, който е изоставил сигурната си работа и семейството си на около 40, за да стане художник и да замине за Таити [примерът мой]. Все пак Кен Робинсън е британец, а не американец, така че не напомня толкова за Тигъра от Мечо Пух и си дава сметка, че далеч не е единствения фактор за собствената си съдба, така че не очаквайте тази книга да ви разкрие Тайната, което не значи, че не отваря очи  🙂

Книгата е особено актуална за ученици, но също толкова полезна за студенти, както и работещи и безработни на млада, средна и по-напреднала възраст. Не тая кой знае какви надежди конвенционални родители да си я купят, да получат просветление и да се опитат да помогнат на децата си да намерят себе си, така че можете да я купите за подарък на децата им. Ако ли пък нямате тази възможност, пишете ми да ви я пратя на файлче на английски.

 

Седмият урок

Вчера започнахме да рисуваме нова постановка: лачените обувки на незнайния воин (сладки детски черни ботички) до газен фенер, на бяла драперия. Не усетих как съм се заплеснала да рисувам още час и половина след като са изтекли трите ми часа.

Оказа се доста трудно – не че очаквах да е лесно, но се надявах да го композирам поне. Всъщност аз го композирах и даже започнах светлосянъчно изграждане, което донякъде ми помага за да осмисля конструкцията, но ми се струва, че не се получи това, което трябва. Иска ми се да ми остане време вкъщи и да се позанимавам с една кубинка, за да осмисля по-добре нещата, но засега се задоволявам само с това да чета една стара руска книжка за рисуването.

Започвам да осъзнавам, че по-често отколкото е добре за мен не слушам внимателно учителката. Като се фокусирам върху нещо, успявам да игнорирам обясненията й – може би защото е мека и не ме плесва през ръцете за да спра и да слушам. Но пък е като китайската капка – успява да повтаря ненатрапчиво и неумолимо важните неща без да губи надежда – вероятно защото знае, че съм там, защото искам да науча истината и не се страхувам от критика и труд. Мисля, обаче, че вече е време да се променя – ще напредвам по-бързо.

Чудя се защо подхождам така. Вероятно едната причина е ограниченото ми време и страстта, които ме ръчкат непрекъснато да се занимавам с рисунката си, но от друга страна е десетилетният ми навик да уча сама, дори и когато има кой да ме учи. Така се научих да карам колело и да плувам – може би защото не обичам да се чувствам притискана, а да се вслушвам в себе си, да действам в свой собствен ритъм.

Би било още по-хубаво ако в групата имаше повече хора или пък поне ако Ани идваше на всеки урок – така щях да виждам повече казуси и повече решения. Понякога е достатъчно само да хвърлиш едно око към листа на съседа, за да получиш някакво прозрение. Но пък Атанаска не само обяснява, но и сяда да рисува, и докато рисува, коментира това което прави, така че се уча от майстор 😉

Всъщност не е нужно да си блестящ в някаква област за да я преподаваш. Факт е, че много отлични треньори и учители не са блестящи в своите области, но пък са блестящи в преподаването. За мен, обаче, е вдъхновяващо, че Атанаска е художник когото много харесвам. Разбира се, за друг можеше и да е подтискащо да сравнява несръчните си опити с нейните рисунки, но за мен не е.

Мисля, че от огромно значение е и духовната връзка между учителя и ученика, а нашата е дълбока и многогодишна, въпреки че никога досега не бяхме общували толкова често. Така усещането е не толкова за наставник и наставляван, а за хора, които работят заедно, понякога дори като един. Последното, обаче, изобщо не означава, че моят стил попива нейния. Удивително различни сме в това отношение.

Най-хубавото на работата с Атанаска е, че тя никога не допуска, че няма да се справя. Досега не ми се е случвало да го допусна и аз 😛

 

Неделно приключение

Може би защото имам свойството да привличам всякакви алтернативни люде,  а може би защото Пипи има свойството да привлича и почти всякакви други, вчера се запознахме с една баба, родена в (доколкото запомних) началото на 20те години на миналия век. Разказа ни на крак една бърза тъжна история за тримесечното си дете през 1949, а след като се разплака и я поканихме  да седне на нашата пейка, ни разказа още множество истории. Аз клъвнах по първата, тъй като ми е интересно да изследвам соца, а след като бабата сподели, че тези дни смята да изпрати описаните си спомени със снимки на Парламента „да ги четат” й предложих, че може да ги даде на мен, за да ги пусна в Интернет и да ги чете целият свят. Бабата се ентусиазира и ме заля с истории – дотам, че се пообърках, и за всяка ме питаше „Искаш ли й това да ти дам? И него съм написала.” Да, да, искам всичките. Разбрахме се да ми остави нещата при едни познати, а аз да ги оставя пак там, когато ги сканирам. Да видим какво ще стане.

По пътя се замислих – всъщност не мога току-така да публикувам разни неща без да съм сигурна, че са истина – дали тази жена не е мръднала или пък просто иска да злепостави хора, на които има зъб – изглеждаше нормална и свестна, но на мен много хора досега са ми изглеждали нормални и свестни. Тя спомена общи познати и съм решила да говоря с една от тях – жена, която не познавам добре, но мисля, че мога да се доверя.

Очаквайте продължение.

Шестият урок

Toва се получи накрая и се намира на стената на славата 😉 Който го е виждал на живо, ще потвърди, че е по-добро от снимката, която сивее и бледнее. Но вие си критикувайте ако ви напира отвътре 🙂

По време на този урок обичайното ми неразположение към изпипване и детайлизиране започна да избива и започнах да врънкам учителката да обяви работата ми за готова. Ех, бях се надявала да я завърша набързо за един час и после да започна новата постановка, ама нейсе.

Днес по обед, когато гледах през прозореца на галерията изложбата на Дима Петрова, си казах, че може да не искам да притежавам нито една от нейните картини, и че ако бяха мои, не бих изложила повечето от тях, но искам да се науча да рисувам като нея (виж закуската). Обичам леките картини, нарисувани небрежно, с малко линии и петна, по-скоро загатващи, отколкото пресъздаващи реалността. За какво ми е тогава да мога да рисувам по-добре от фотоапарат? За да владея ръката и очите си, което ще ми позволи да рисувам леко и небрежно.

 

Задушнически въпроси

Днес за втори път раздадох храна „за душата на баща ми”, т.е. за успокоение на майка ми. Този ритуал (като всички други ритуали, за които се сещам) не ми идва отвътре, заради което дори не съм научила точните думи и жестове. Просто казвам, че раздавам, защото е Задушница / 3 месеца от смъртта на татко, чувствам се неловко и бързам да се свърши.

Днес, когато за втори път чух ритуалния отговор, осъзнах, че съм права в предположението си, че  нашенските ритуали за мъртвите всъщност обслужват живите: част от отговора гласи „Да ти е видено.” Преди време научих какво означава това – пожелание Дядо Боже да запише, че съм извършила едно добро дело и (след смъртта ми?) да ми се отплати.  Научих го от моя близка, която принципно не одобрява факта, че редовно помагам на „чужди хора”; при един такъв случай ми каза „Дано да ти е видено на оня свят”. Може би защото не е убедена, че ще ми е видено на този. Каза го  по-скоро за собствено успокоение – за да осмисли абсурда на поведението ми.

Някой наясно ли е какво се има предвид с това пожелание – дали да ни се случи нещо хубаво на този свят, на онзи свят или и в двата?

Чудя се дали има начини наистина да се помага на мъртвите? Както момиченцето помогна на Кентървилския призрак или нещо подобно?

петият урок


Това беше състоянието на рисунката ми, когато започна петият урок. Липсва един ръб на кутията, понеже видях, че не му е там мястото и го изтрих преди да снимам.

Както казах на Кольо, дотук добре, но какво ли ще се получи при светлосянъчното изграждане? Усещам, че то не ми е толкова вдъхновяващо като улавянето на контура, но ще го правя, защото се уча да виждам светлината и сянката. Освен това ми куца щрихът – съвсем различно е, когато форматът е голям; на малка картинка е нужен малко щрих, става бързо и изглежда симпатично, а тук тепърва ще откривам щрихите …

Жалко, че засега нямам възможност да рисувам извън уроците. Но съм готова да я уловя. Нося си (засега съвсем празен) скицник и огромен несесер с моливи, графитни пръчици, гуми. И докато обикалям с количката, гледам и осмислям перспективата на улици и сгради, формата на короните на дърветата… Представям си как лесно ги рисувам. Вярвам, че и в сухите тренировки напредвам 🙂