блогове на килограм

Време е да обявя съществуването на следните ми блогове:

бебето расте

наблюдения и размишления покрай отглеждането на бебето

английският е лесен

прозрения за ученето и преподаването на английски

аз никоя съм, а ти кой си?

микроблогване. по стечение на обстоятелствата засега за уеб, но няма да е само това

Най-хубавата баница

Вече няколко месеца правя прекрасна баница със спанак. Всеки път става хубава, но днес беше божествена, така че явно е дошло времето да споделя рецептата.

Правя я с готови кори, не от най-разпространените, а от по-дебелите – ще ги познаете по надписите „ръчно точени“, „точени“, „печени на сач“ и бла-бла. Като се вгледате, ще се уверите, че са по-дебели.  Досега купувах „цариградски“ (в Килера), а наскоро открих и „пълнозърнести“ (в Кауфланд).

Използвам тава с незалепващо покритие, която намазвам леко със зехтин.

В тиган затоплям зехтин, в който сипвам зърна кимион, както и една готова смеска от ленено семе, сусам и маково семе. Като се загрее дотам, че да започне да се пържи, изсипвам едно пакетче замразен спанак. Не че не може и пресен, но първият път открих, че изисква доста време да се измие и накълца, а замразеният върши същата работа 🙂 Освен това в Кауфланд се намира и много евтин вариант от под левче за пакетче от 400 грама.

Докато спанакът се размразява в тигана, разбивам в купа 5 големички яйца, и ги разбърквам с 400-500 грама натрошено сирене.

Корите накъсвам на големи парчета, за да се подреждат лесно и бързо. Намазвам всеки ред кори – ту със спанак, ту със сирене. Не мажа всеки лист с мазнина, понеже в спанака вече има зехтин.

Последната кора намазвам леко с кисело мляко.

Пека на неясно колко градуса – фурната ми е стара и няма указани градуси – така че ту намалявам, ту увеличавам. Първо я загрявам силно, а като сложа баницата намалявам на 3. Като се попече, изключвам отдолу и засилвам отгоре, за да се зачерви.

Преди да я пека я нарязвам 🙂

Хубава е и топла, и студена, дори от хладилник. А и здравословна 😉

Вероучение?!?

Тази сутрин, когато с Пипи се разхождахме из квартала, реших за втори път да минем през двора на църквата. Първият път малко се притесних да не би да ми направят забележка за неугледното облекло и за това, че използвам двора за улица и замислих някакъв отговор ала Исус, който да хвърли предполагаемата заядлива лелка в размисъл … или по-скоро да й затвори устата, ако трябва да бъда реалист. Днес вече нямах никакви задръжки да прекося двора по анцуг и джапанки.

На вратата видях съобщение за литийно шествие, което да настоява за въвеждането на вероучение-православие.

„Защо точно православие?”, питах се аз, намираща се от две седмици в суфистки период и четяща от вчера книга за исляма. Православието е религията, която познавам най-малко и която досега не ме е заинтригувала достатъчно – нищо, че поне два пъти съм писала неща, свързани с нея 😉 Въпреки, че не я познавам, обаче, мисля, че всяка религия би могла да бъде вход към духовното. Такъв вход могат да бъдат и много други неща, например философията за деца, която смятаме, че е предназначена най-вече за да учи децата да мислят. В същото време, религията може да учи единствено на логическо мислене и изобщо да не довежда до духовност. Държа да отбележа, че между духовността и логическото мислене няма противоречие, но въпросът за съотнасянето им ще оставя за разяснение в друг текст.

Нашите отци казват, че предметът ще хвърля светлина върху исляма и юдаизма, но никак не съм убедена, че тази светлина е точно светлина, а не сянка – опитът ми показва, че хората, които говорят за религии, които познават единствено интелектуално от книгите, колкото и да са добронамерени, умни и информирани, никога не успяват да представят съответната религия правдиво. Именно такива хора допринасят неволно за разпространението на заблуди и недоразумения, и го правят успешно именно благодарение на авторитета и добрите си намерения.

Може би наистина е по-добра идея да се преподава едно учение и ако хората не са толкова ревниви, няма никакво значение кое ще бъде то. Дъщерята на моя приятелка завърши частно училище в Англия, което беше финансирано от някаква християнска църква и всеки ден имаше богослужение, а предметът Religious Studies  беше част от задължителната програма до 16 годишна възраст. Момичето обожаваше този предмет, който  я насърчаваше да мисли за толкова много неща, които иначе не би забелязала, да търси връзки между нещата и по-късно май го избра като един от матуритетните предмети. Въпреки, че нито тя, нито семейството е религиозно.

Въпросът, обаче, е кой ще преподава тези предмети.  В училището, което споменах, доколкото ми е известно, предметът се преподаваше от духовно лице. У нас ще се преподава от учители. Доколко тези учители ще бъдат “навътре” и ще вършат работата си с усещането за мисия, и доколко ще го преподават, за да си запълнят програмата или да им платят допълнителни часове? Дали няма да са точно като лелята, с която се разминахме в двора на църквата преди малко? Тя чинно се обърна към една от заключените почти невидими врати и се прекръсти, а аз се замислих за това, че повечето хора от което и да е вероизповедание са потопени в него само до кокалчетата.

А от църквата долиташе хорова песен, която ми звучеше доста нестройно  и неизвисяващо.

Близките

Най-близките понякога са толкова близки, че са готови да се отрекат от теб, защото си позволяваш да имаш и други близки освен тях.

Стигнах до този извод, докато си мисля за семейството на Ани. Те смятат, че е много, много лошо да приемаш помощ от „чужди хора“, особено ако става въпрос за пари – най-вероятно някой иска да те зароби с 300% лихва. И затова не искат да свидетелстват в съда ако водиш дела срещу мъжа, който не само системно те е насилвал, но и се е опитал да те убие.

Ако искаш най-после да промениш живота си – да учиш и рисуваш, както винаги си мечтала, вместо да работиш в шивашки цех, ти казват да мислиш за бъдещето на детето си и да се върнеш на село – да пасеш овце и крави, да качиш 10 килограма „за да заприличаш на жена“ и да ти намерят подходящ нов мъж от тази среда. Което нямаше да се налага ако ти беше благоразумна и не дразнеше мъжа, с когото се развеждаш. Този развод е поредната ти приумица, за която не си поискала разрешение от семейството – още един начин да демонстрираш неблагодарността си към тях.

А това, че се чувстваш добре, доказва, че не ти е чиста работата.

Обществено за домашното

Години наред обяснявам, че ми е съвестно, дето си пращам детето на училище, а не го образовам вкъщи. Причините са много и за тях съм писала и ще пиша пак. Харесва ми и това, че все повече родители започват да осъзнават, че училищното образование в страната има огромни проблеми.

Напоследък, обаче, мисля за това, че колкото и да се увеличават хората, които искат и могат да образоват децата си вкъщи, повечето хора и да искат, няма да имат възможност. А както и друг път съм казвала, мнозинството определя правилата. Преобладаващите нагласи и по-силните тенденции в обществото ще се определят тъкмо от тези, които се образоват в училище.

В този смисъл спасяването поединично може да се окаже като заравяне на главата в пясъка. Един ден лошото публично образование ще окаже пагубен ефект и върху тези, които са му се изплъзнали. Изглежда ми по-мъдро в дългосрочен план, просветлените родители да не се посвещават единствено на децата си, а да работят за това всички деца да имат достъп до качествено образование.

Начините не са малко – от участие в училищното настоятелство до ….

10 септември

Ако татко не беше починал малко след като се роди Пипи, днес щеше да навърши 75 години.

Татко се е родил в същата година, в която се е родило е бебето на анимационната героиня Betty Boop. Открих това ден преди да разбера, че е болен от рак и ще си отиде всеки момент. Мислих си за това на колко различни места, от колко различни майки са родени.

Един ден по-късно започнах да мисля за много други неща. После приех, че много от тези въпроси ще останат без отговор, както винаги съм предполагала. И си казах, че може би и няма смисъл да знам. Защото знам най-важното. Въпреки, че за всичките 39 години съм имала много малко време да говоря с него. За това нещо, обаче, не са нужни думи. Но пък е нужно да осъзнаеш, че не са нужни думи.

Оттогава насам от време на време получавам по някой отговор. Ей така, като подарък.

Благодарна съм, че Стоян прекара доста години близо до татко. Мечтаех си за десетина години и за Пипи, но се радвам, че поне успяха да се видят няколко пъти. Ще го водя понякога в градската градина до онези хубави големи дървета, за които си мисля разни неща.

Друг път пак ще пиша за татко  🙂