Джевдет бей и неговите синове

„Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам – и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!“ (Йордан Радичков)

Днес дочетох „Джевдет бей и неговите синове“ (694 стр., 22 лв., първата написана от Орхан Памук, но последната преведена у нас). Бавничко я прочетох – всъщност книгите на Памук ги чета като че по-бавничко по принцип.

Мааалко ми е тягостно и объркано. Истанбул на Орхан Памук по някакъв начин ми е страшно познат и близък, макар че никога не съм ходила там. Доскоро ми се ходеше, а сега не съм сигурна. Усещам го задушлив като родния дом, в който никак не ми се връща, като някаква меланхолия, която съм израснала и ми е колкото близка, толкова и чужда. Аз се съотнасям към Истанбул като излюпило се по случайност пиле към гнездо, в което квачката поддържа яйцата живи, но внимава да не се излюпят. Този Истанбул така или иначе е навсякъде около мен, тук, в България, нищо че героите и случките са различни, както и декорът и езикът, на който е написана пиесата. Както и друг път съм казвала, фактите не ме интересуват. Така или иначе не ми помагат да разбера защо докато в Истанбул разни хора се опитват да се разграничат от християните и да покажат, че са по-добри от тях, а тук разни хора се опитват да се разграничат от мюсюлманите и да покажат, че се по-добри от тях, в крайна сметка едните и другите толкова много си приличат. Фактите може да са различни, но ако не ги оставим да ни заслепяват, ще видим истината – че и тук и там израстваме на една и съща почва – в една и съща култура.

Това, обаче, не е всичко. Колкото и да обичам да сравнявам културите, това не ми помага да намеря отговор на въпроса как в една среда понякога израстват толкова различни от нея хора. Вече ми е невъзможно да не виждам един подкултурен пласт, който е някак по-плътен и по-важен от културите. На свой ред те се превръщат в не чак толкова интересуващи ме факти, които закриват по-дълбоката истина. Виждам само това, че едни се излюпват, а други остават запъртъци, независимо дали родителите им истински се опитват да ги излюпят. И нямам ясна теория по въпроса.

Може би е време все пак да кажа за какво се разказва в книгата: тя започва в началото на 20 век и свършва през 1970 година; описва живота на три поколения от семейството на Джевдет бей, който в началото на книгата е подминал средата на трийсетте си години търговец, който току що се е сгодил за дъщерята на един паша. Предполагам, че на повечето от вас това не им изглежда странно, но ако прочетете книгата, ще научите, че по онова време е било доста необичайно мюсюлманин да се занимава с търговия. Всъщност книгата може да се използва като отправна точка за изучаване на новата турска история – раждането и развитието на турската република. Макар че никога не съм изучавала турска история, нещата, които съм научила в детството си за прогресивността на бащата на републиката, Ататюрк, както и за военните като гаранти на прогреса, ми изглеждат все по-съмнителни.

Странен ми е прогресът, който се налага и поддържа с насилие … или маркетинг. В този смисъл, тези дни ми е все по-трудно да открия същностна разлика между Запада и Ориента; като че разликите са единствено в методите, които спомагат да се поддържат яйцата живи, но неизлюпени. Просто сме свикнали автоматично да смятаме различно изглеждащите за запъртъци и да не се задълбочаваме да виждаме запъртъците, които изглеждат като нас. А това, което истински ме притеснява е, че ние, хората, не сме като врабчетата – сред нас има повече запъртъци отколкото излюпени. Дали това е в реда на нещата?

Последният въпрос ме подсети да се върна към конкретиката на книгата. На фона на предмети и обичаи алатурка, които се заменят с предмети и обичаи алафранга – от шапките, през тоалетните, до живота в апартаменти и разводите, че и отвъд, няколко от героите се чудят кои са, какво е истинският живот, как трябва да живеят. И докато се чудят, се променят по странен за околните начин.

7 thoughts on “Джевдет бей и неговите синове

  1. От четирилогията съм чела първите книга и половина, и то преди повече от 20 години,но … струва ми се, че има голяма разлика. Тези дни тъкмо се опитвах да открия български писател, който да съпоставя с Орхан Памук, но не успях.

  2. Аз също съм се замисляла за културните (морални, мирогледни,..) разлики, и в този случай съм черпила прозрение от статистиката: „Различията между елементите в една група често е по-голяма от разликата между отделните групи“.

  3. Струва ми се, че мислиш за Запада и Ориента като Солженицин. Чела ли си „В първия кръг“?

  4. за съжаление и при хората има запъртъци. не е точно както с яйцата, но резултатът е същия

  5. Да, препоръчвам „В първия кръг“, макар че сега ми харесва по-малко, отколкото по време на първия прочит. Книгата е дебела, но доста увлекателна, намирам я подходяща за нощите, когато детенце те буди и после не можеш да заспиш🙂.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s