Моята непопулярна позиция по принцип

Яна осинови сиротната кауза на децата с церебрална пареза, за която писах тези дни. Писа в блога си, основа Фейсбук група. Предполагам, че засега няма да се ангажирам с тази кауза, но ще си позволя да споделя непопулярната си принципна позиция по отношение на такива каузи. На първо място заради Яна – защото знам, че не би могла да изнесе кампанията на плещите си и защото тя самата не се притесни да го сподели. Надявам се този текст да помогне на тези, които ще заявят подкрепата си да се опитат да видят общата картина и да не изгубят истинската цел.

Ако аз бях майка на дете с церебрална пареза или каквото и да е друго състояние, което да изисква сериозни грижи, щях да се фокусирам първо върху целта, а след това върху средствата. Целта ми би била детето ми да оздравее / постигне максимално добро състояние. А средствата … ако се фокусирам върху средствата, може да изгубя целта.

Давам си сметка за това, че някои от възможните средства за постигането на тази цел може да са недостъпни за мен, но също така знам, че винаги има и достъпни, за които може да не знам. Ето защо непрекъснато бих търсила възможни начини: бих научила колкото се може повече за болестта и различните методи на лечение по света и у нас, бих адаптирала някои към своята ситуация, бих търсила алтернатива на недостъпните. Бих се фокусирала първо върху достъпното, вместо да губя време да тъгувам за недостъпното. Ако нямам възможност да водя детето си на процедури, ще се опитам да ги провеждам у дома, с подръчни средства.

Бих споделяла редовно опита си с други в моята ситуация
– чрез блог и всякакви други онлайн средства, както и чрез организиране на местна група за самопомощ.

Какво бих направила ако държавата направи така, че някои от достъпните средства за лечение станат недостъпни? Ако смятам, че държавата е в състояние да поддържа тези средства без това да е за сметка на други хора, бих настоявала да ги възстанови. Бих започнала сериозна кампания за подкрепа, но не бих разчитала само на това. Бих изяснила (с помощта на юрист) дали държавата нарушава законите и бих я притиснала юридически ако е така. Давам си сметка, обаче, че живея в България, и тези стъпки може да отнемат доста време и да не се увенчаят с успех. Ето защо бих търсила и алтернативни начини за справяне с проблема, включително благотворителност. Не се срамувам от това да поискам помощ.

Преди да поискам помощ, обаче, бих направила всичко възможно да си помогна сама и бих го показала на хората. Не бих искала никой да остане с впечатлението, че аз самата не правя всичко, на което съм способна, а искам помощ от други. Имам и добър пример: Ксения, която оглавява кампанията за освобождаване на съпруга си, Максим Савов.

Advertisements

Моят живот извън каузите

Преди няколко дни си купих цели две нови книжки за 25 лв 🙂 Проблемът е, че ги прочетох само за 2 дни. Не внимавах много като ги избирах – по-скоро повече ме притеглиха. Оказа се, че и двете са за евреи. Първата е „Фокус„, единственият роман на Артър Милър (драматургът, известен ми досега най-вече като автор на пиесата „Смъртта на търговския пътник“ и съпруг на Мерилин Монро). За 276 страници можете да видите как неевреин се превръща в евреин, благодарение на това, че си е сложил очила. Знаех, че е имало времена, в които известните адвокатски кантори в САЩ не са вземали на работа блестящи млади юристи заради неподходящия им (еврейски) произход, но от тази книга научих, че обикновените американци (насърчавани от християнски пастори) са ненавиждали евреите дотам, че да организират погроми и да ги гонят от жилищните квартали. Главният герой, който не е евреин по произход и би искал да е приеман и харесван от нееврейското мнозинство, който прави всичко възможно за да се хареса, е третиран като евреин, защото след като си слага очила, всички провиждат в лицето му еврейски черти. Книгата е колкото за нещата, които му се случват, толкова и за вътрешната му промяна.

Предполагам, че би било доста полезно в подобна ситуация да попаднат всички онези, които мразят „чуждия“. Това ме подсеща за една книжка, която видях на рафта за детски книги в книжарницата и мисля да купя скоро: „Ромски лабиринт“ – книга-игра, в която влизаш в ролята на 18 годишен ром от София. Не съм сигурна дали е достатъчно добре адаптирана за българските условия (оригиналът е унгарски).

Другата книжка пък е от френски автор, Филип Гримбер, известен първо като психоаналитик, ученик на Лакан. „Тайна“ е автобиографичен роман за детството, семейството и тайната семейна предистория. Там личната история е по-интересна за мен, понеже знаех какво се е случвало по хитлеристко време в Европа. Авторът е бил наясно, че през 2004 съдбата на европейските евреи вече е известна и в САЩ, за разлика от времената, в които евреите са подложени на неофициална сегрегация в САЩ (виж първата книга), така че просто е маркирал общата съдба и се е фокусирал върху вътрешната семейна драма, която е общочовешка.

Гледах и The Changeling с Анжелина Джоли и Джон Малкович – по истинската история на една жена, чието дете изчезва през 1928, а след известно време полицията намира и й връща чуждо дете. Историята продължава 7-8 години, в които майката не спира да търси детето си, а полицията прави всичко възможно да я дискредитира и сплашва, за да прикрие грешката. Джон Малкович е в ролята на християнски пастор, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена – не само по време на проповедите си, а и по време на радиопредаванията си, като непрекъснато отваря очите на паството си за случващото се навън, с другите хора, които не идват на неделна проповед в същата църква. Филмът, обаче, ме подсети за случващото се днес у нас – за полицейщината, напъпващото гражданско общество; открих случайни прилики с реални лица и събития.

Купих си и един брой на списание BBC Knowledge и реших, че ми харесва. Почти всички статии са от действащи учени, вместо от журналисти. След това си купих предните два броя. Струва 6 лева и с всеки брой получавате и научно-популярно DVD 🙂

Проблемът е, че не мога да чета колкото ми се иска, понеже предпочитам да чета легнала, а така пък имам проблеми с дишането, освен ако не заспя. Ето защо повече седя по турски на стола край компютъра. От време на време пера по някоя бебешка дрешка и събирам сили за ръководното си участие в почистването на дома. Който е идвал у нас, знае за какво става въпрос, или, както е казал Поетът …

Бебето се очаква официално на 15 юни, което означава … всеки момент преди това; надявам се да не е нито днес, нито когато и да е през следващата седмица. Расте доста бързо и неудобството е, че това се отчита не само от ехографа, но и от собствения ми корем, където му става все по-тясно. Всеки ме пита дали ще раждам тук, дали раждането е планирано, дали съм се уговорила с лекар. За ужас на питащите, казвам, че ще раждам тук, в държавната болница, при който лекар се случи, когато се случи, естествено, без епидурална упойка, системи и всички останали екстри, освен ако спешно не се наложи нещо друго. Засега в общи линии устоявам на масовата истерия наоколо, а битовите условия в болницата не могат да ме уплашат – вече съм минала оттам преди 17 години и съм приготвила сърцето си 🙂

Хората ме питат как Стоян приемал ситуацията и им казвам, че Стоян е достатъчно голям, а освен това е спокойна и доволна от живота душа, така че не се притеснявам за странни изблици на ревност и пр.

На гълъба му расте  нова опашка; преодоля стреса от нещастния инцидент, при който беше оскубана първата и вече пее много по-хубаво от преди. Надяваме се с новите витамини, които поръчахме от този чудесен онлайн магазин да се чувства още по-добре.

Гошето продължава да настоява да пее на детето, въпреки че му обясних 100 пъти, че така отделям лоши хормони, тъй като намирам пеенето му за фалшиво и така детето ще прави негативни асоциации с гласа му. Ето защо, бъдещи майки, не се напъвайте да слушате класическа музика ако на вас самите не ви харесва – така бебето няма да я заобича; тъкмо напротив!

Още една кауза, за която не ми остава време:

Даниела Пенева 20 April at 22:59
Здравейте. Аз съм майка на дете с детска церебрална парализа . Единственото лечение за сина ми е рехабилитацията, която вече 6 г провеждаме в Детския санаториум в гр. Банкя. Благодарение на специалистите , работещи там сина ми ходи сам и с всеки изминал ден става все по-самостоятелен. Той не е единствения случай. Много деца прохождат и се подобряват след проведеното там лечение. За съжаление санатароиума повече няма да бъде място за лечение на деца .
Санаториума е единственото място в България за рехабилитация на деца със сърдечни проблеми . А децата с други проблеми са принудени да посещавата други санаториуми , в които рехабилитацията не е толкова качествена и не води да същите добри резултати.
Според Конвенцията на ООН и Закона за закрила на детето , децата ни имат право на най-добрата медицинска грижа. Това им право се нарушава със затварянето на детския санаториум.
Сдружение“ В помощ на нашите деца“ , Национален алианс “ Усмихни се с мен“ , Национална мрежа за хора с увреждания , родители , лекуващи децата си в санаториума в Банкя стартират петиция в подкрепа на санатароиума и на правото на децата ни на качествено лечение.
Обръщаме към Вас за подкрепа !
Помогнете на децата !
Lydia Staikova 21 April at 12:04
Привет, Даниела! Изпратете ми адреса на петицията, както и други публикации по темата, сайтове на сдруженията. На този адрес: lyd.students@gmail.com
Даниела Пенева 21 April at 12:28
Петицията още не е стартирала защото изчакма отговорите от сдруженията. Има само чернова на петицията. В момента търсим организации които да се присъединят към нашето сдружение.
Lydia Staikova 21 April at 12:55
За да разпространя информация се нуждая от конкретика. Защо санаториумът няма да лекува деца? Нямам време да правя собствено проучване, но ако ми пратите подробна информация и сте готови да отговаряте на въпросите ми, ще я разпространя. Вече знаете електронния ми адрес. Фейсбук не става за много дълги съобщения.
Даниела Пенева по мейла: 21 Април
Здравейте. Пращам ви петицията. Това не е окончателния вариант , защото не всички сдружения са отговорили , а и ако нещо не е правилно написано все още може да се коригира. Пращам ви и кратък разказ , написан от мен как се стигна дотук. http://network-hv.com/index.php?option=com_content&task=view&id=686&Itemid=274 – това е линк към една статия за Банкя, има интервю със спонсорката на санаториума. Може допълнително да внесе яснота.
Какво друго ви е необходимо ?

С уважение : Даниела Пенева

Описание на ситуацията в прикачен файл:
Преди 8 г. санаториума в Банкя е основно ремонтиран от фондацията на Жени Кайзер. Оборудван е с топки , бягаща пътека , велоегрометър и всичко друго необходима за рехабилитация на деца. Тогава санаториума е бил към Педиатрията в София. Проблемите започват преди 4 г когато го затварят за първи път през зимата. Неотопляван и неизползван , санаториума постепенно започна да запада. Това положение продължи 3 г. Миналата година тогавашния министър на здравеопазването прехвърли санаториума към Специализираните болници за рехабилитация или накратко СБР – НК . Идеята беше сградата да се ремонтира основно , да се реши проблема с отоплението и минералната вода. Дотогава санаториума имаше действащ договор със здравната каса , но като премина под ново ръководство наложи се отново да сключат договор . Сключиха временен договор с идеята да подадат документи за постоянен. Само 2 месеца след прехвърлянето , месец октомври, санаториума бе затворен и персонала пуснат в неплатена отпуска до 01.06.2010 г. Всички родители очаквахме и планирахме лечението на децата си за месец юни. На 16.04.2010 г се обадих на директора на СБР – НК с въпрос кога ще отвори санаториума , за да запишем децата си на лечение. Отговориха ми , че е криза и санаториума повече няма да бъде място за лечение на деца . Не можели да поддържат 2 детски санаториума ( другият е в Момин проход) , защото от децата няма печалба , даже напротив – има загуба. Тъй като санаториума е останал затворен , някои хора от персонала са напуснали , не наемат други на тяхно място , не може да се сключи договор със здравната каса. Какво ще правят със сградата – не знам , не казаха , но със сигурност казаха , че няма повече да се рехабилитират там деца.

Така специализираните санаториуми  за рехабилитация на деца остават  само 2 . А децата със сърдечни  проблеми остават без възможност  за рехабилитация , защото Банкя  беше единствената възможност  за тях.

Може би някой ще каже защо  не отидем на друго място ( синът ми е с детска парализа и може да бъде лекуван на друго място ) . Ходили сме и на други места , но рехабилитацията като в Банкя няма . Там наистина персонала има истинско отношение към децата , родителите и проблемите . Там работеха за да помагат и наистина помагаха и имаше резултати. Там спасиха сина ми от 2 операции . И не само него. Видяла съм много деца , които прохождат от рехабилитацията в Банкя.Родителите са обучавани как да работят с децата си вкъщи , защото рехабилитацията трябва да е ежедневна , а здравната каса отпуска само 10 дни.

Това са деца , човешки същества . Ние не сме ги изоставили  в домове , въпреки , че на много  от нас са ни го предлагали .Напротив борим се децата ни  да бъдат самостоятелни и да  стопим разликата със здравите деца.Искаме след години тези деца да не разчитат на социални помощи и на асистенти , а да могат да се справят сами .  Ние просто искаме качествена рехабилитация ! Искаме възможност да лекуваме децата си !

Сгарадата на санаториума е  дарение , като в договора за дарение е записано , че сградата трябва да се използва за лечение на деца.

Дано да съм успяла правилно  да преставя положението .

Лидия Стайкова по мейла: 5 май

Здравейте, тук си запазвам линка към петицията. Надявам се тези дни да имам възможност да се запозная с проблема.

Хубав ден!

Г-жо Стайкова , уважавам намеренията ви да защитите чужденците в България, но може би трябва да помислите , че и родните граждани на държавата ни нямат права или поне техните права не се спазват. Всеки ден като майка на дете с увреждане се сблъсквам с безхаберието и незаинтересоваността на отговорните институции. Никой не се интересува от децата ни . Само ние си знаем с цената на какво ги отглеждаме и възпитаваме. Условия за лечението им почти никъде няма. А децата ни растат и то по-бързо отколкото ние можем да направим нещо. Но странно защо пише се за децата в институциите , но никой не си задава въпроса как растат децата в семействата , как се справят родителите им. Повярвайте ми – никак не е лесно. Ние посвещаваме живота на децата си , забравяме за себе си и въпреки това пак не е достатъчно , защото имаме нужда от държава , която да помисли , че има хора , които искат да отгледат децата си и да направи нещо , за да ни помогне.
Lydia Staikova 27 May at 13:37
Даниела,

Не съм забравила за вашата кауза, за децата с увреждания и за още много български граждани. Бих искала да отделя време и за това, но напоследък не успявам – бързам да приключа със служебни ангажименти и всеки момент предстои да родя. Моля ви, не противопоставяйте една кауза на друга. Всички заслужават уважение. Моля да прочетете това: https://lydblog.wordpress.com/2010/04/19/borbata-na-kauzite/

Ако аз сега не мога да отделя време за това, което е най-важно за Вас, защо Вие самата не направите блог, да опишете по-подробно случващото се и пр.? Можете да направите и Фейсбук група и т.н. Така ще привлечете повече хора.

Съберете повече информация, систематизирайте я, опитайте се да предположите какви въпроси биха могли да ви зададат хората, за да са наясно дали да подкрепят предложенията Ви и т.н.

Митинг пред Бусманци (София)

На 6 юни, 2010 (неделя) от 11 до 13 часа в Бусманци (квартал на София), пред това, което официално се нарича „Специален дом за настаняване на чужденци“, което ние по-често наричаме „Концлагера Бусманци„, и което Иван Кулеков нарече „Българският Гуантанамо“ ще се проведе митинг. Общината е уведомена за митинга.

Този митинг не е организиран от политическа сила, а от група граждани и държим да остане граждански, а не политически. Независимо какви са политическите ви възгледи, можете да участвате в него като граждани, на които не е безразлична съдбата на чужденците в България.

Защо подкрепям този митинг:

1. Защото в нашата страна незаконното задържане на чужденци се превърна в обичайна практика.

2. Защото законите ни се нуждаят от промени, които да дадат право на чужденците в България да имат достъп до образование, здравеопазване и легален труд, както и право на личен и семеен живот – същите неща, които и българите в чужбина искат за себе си, а освен това и получават в много страни. Ако искате да подкрепите промените в закона, подпишете тази петиция.

3. Защото задържаните в дома в Бусманци не винаги научават причините относно задържането им там, нито пък знаят за колко време са задържани. Защото условията в дома не им позволяват да получават навременна и адекватна медицинска помощ, психологическа подкрепа, образователни и юридически услуги, достъп до Интернет. България може да не е богата страна, която да им осигури всичко това + нормални битови и санитарни условия, но би могла да позволи редовен достъп на доброволци, които да осигуряват безвъзмездно всички тези неща.

Повече информация за официалния инициативен комитет и официалните искания, така както са написани в уведомлението до кмета на софийска община, посетете блога на Светла Енчева. Ето и Фейсбук страницата на събитието. Моля, не се записвайте за участие в него, ако нямате възможност да участвате. Организаторите имат нужда от реална обратна връзка за броя на участниците, а не виртуално напомпване на инициативата. И все пак, ако смятате, че ваши приятели биха проявили интерес, препратете им информацията.

Mожете да сложите бадж за митинга в блоговете си: картинка, върху която кликвате и отивате на Фейсбук страницата на протеста:

<a href=“http://www.facebook.com/event.php?eid=120198714682210&#8243; target=“”blank”“><img src=“https://lydblog.files.wordpress.com/2010/05/illegal-badge-small.jpg&#8220; alt=“Митинг пред Бусманци“ /></a>

Как да стигнете до Бусманци? Засега открих това:

„Транспорт до Бусманци: маршрутка 35, върви от Люлин по Стамболийски – Руски Паметник – НДК – Цариградско – Дружба и после Бусманци, спира директно пред затвора. Маршрутка 19 и тя минава през Бусманци, но не знам къде точно. И също автобуси, които се взимат от Дружба – 8,10,14.“

Позакъснели и навременни обобщения

Предполагам, че с всеки изминат ден губя част от читателите си, понеже все по-често пиша по една и съща тема – бежанците и имигрантите, Давид и Аревик, какво се случва с човешките права в тази държава, която все по-често не спазва собствените си закони. Съжалявам, и аз бих искала да пиша за други неща, но не ми остава време. Истината е, че ме чакат още каузи, за които не съм си мръднала пръста, макар че съм обещала. Чудя се дали да не направя и отделен блог, в който да публикувам всичко, което е свързано с проблемите, които уж не касаят никого от нас. Може и да направя, но това не значи, че няма да споменавам за тези неща и тук. Но нека оставя тези размишления за друг път.

Всъщност сега ще се опитам да направя бързо резюме на случващото се с Давид и Аревик.

Добрата новина е, че съдът отмени заповедта за депортирането на Давид и осъди МВР Монтана да заплати разходите по делото. Никой чужденец, който е подал някакъв вид молба за оставане в България, независимо на какви основания, не следва да бъде депортиран, докато съдът не вземе окончателно и неподлежащо на обжалване решение, че той не може да остане в България. Срещу този чужденец не следва да се налгат мерки, които обслужват депортирането му. Ето защо не е редно Давид всеки ден да се подписва в полицията, а Аревик да бъде в Бусманци.

Но какво от това? Аревик все още е в Бусманци и съдът все още не се е произнесъл относно отмяната на тази заповед. Всъщност тази заповед можеше да бъде отменена от този, който я е издал – онзи комисар от Монтана, на когото пращахме писма. Досега няма начин да не си е изяснил как стоят правно нещата. Предполагам, че в МВР  имат юристи. След като арменският посланик помоли официално за освобождаването на Аревик, полицията в Монтана прехвърли топката към съда, а съдът все още не е казал нищо по въпроса. Очакваше се да се произнесе по случая в началото на май, т.е. преди почти месец.

Аревик не само че продължава да стои в Бусманци, но днес не беше пусната да присъства на делото си. От Бусманци се оправдали с това, че Агенцията за бежанците не била уведомена, което изглежда да е лъжа, тъй като на делото се появила преводачката от арменски на въпросната агенция. И така, делото е отложено за 1 юни. Само няколко дни, но кой знае дали няма да бъде отложено отново, а Аревик е в Бусманци от 9 март, т.е. повече от 2 месеца и половина.

Какво друго се случи или беше написано откакто публикувах поредното си резюме по случая?

Аревик се върна от МВР болницата в Бусманци, където отново започна да й прилошава и т.н. Аз предложих идеята да направим нещо за облекчаването на положението на затворените в Бусманци – не просто да им осигурим забавления, които да им помогнат да забравят случващото се с тях, а да им помогнем да подобрят психическото и физическото си състояние, да не губят смисъл, да правят неща, които ще им помогнат за живота след Бусманци. И, разбира се, да им помогнем с осигуряването на прозаични неща, от които имат нужда – витамини, чорапи и какво ли още не. Всъщност не съм откривател на тази идея. Оказа се, че християнският център Прелом отдавна се грижи за тези хора и ги посещава веднъж месечно. Да, съвсем мъничко, но толкова им е разрешено.

Научих, че можете да посетите конкретен човек в Бусманци, след като подадете конкретна заявка за 30 минутна среща. Два пъти седмично, в работно време. Ако не познавате никого там по име, няма как да го направите. Другият начин е ако сте организация, на която е официално разрешено да посещава Бусманци, какъвто е случаят с християнският център „Прелом“. Все още не знам каква е процедурата да се издейства второто и дали изобщо съществува ясен регламент. Откъде бих могла да знам? Никъде няма нищо публикувано. Аз, обаче, смятам, че не е невъзможно достъпът на доброволци в Бусманци да бъде ежедневен и настоявам за това.

И така, говорим за Бусманци, но всъщност когато хората излязат от Бусманци, те се нуждаят от не по-малко подкрепа, защото тогава възникват и проблемите с това, че не знаят добре или никак български, че имат нужда от придружители, когато посещават разни институции и лекарски кабинети, че имат нужда от жилища и финансова подкрепа, защото нямат официално разрешение за работа, докато чакат съдебните си решения и т.н. В тази връзка са нужни доброволци.

Ето защо регистрирах Фейсбук група, в която не съм поканила никого и не смятам да поканя; но пък групата е отворена и вече има членове. Няма нужда да се пълни с хора, които просто съчувстват на бежанците, но нямат никаква възможност или намерение да им помогнат. Не искам да се задръства с прочувствени съобщения по стената и да се пълни с хиляди хора, на които да не може да се разчита. Ако сте далече от Бусманци, това не означава, че не можете да помогнете. Ако имате идеи, заповядайте. Но пак казвам: ако ще се присъедините просто за да се възмущавате, да съчувствате на думи или пък да се заяждате, няма смисъл.

Много хора смятат, че бежанците и имигрантите са в тежест на българския данъкоплатец. Всъщност чужденците са в тежест на данъкоплатците докато са затворени в Бусманци. Ако са на свобода, за тях се грижат техни близки и познати, както и доброволци. Когато чужденците се сдобият с подходящия статут, който им дава право на работа, те започват да се грижат сами за себе си. Ако искате това да се случва по-бързо, моля подпишете петицията за регулиране статута на нелегалните имигранти в България. Ако имате желание и възможност, можете да я разпечатате на хартия и да събирате подписи от пълнолетни граждани. Можете да я свалите оттук.

Междувременно Светла обобщи новините около случая Аревик и събра в блога си видео-материали.  Имам да пиша и за други публикации, но днес нямам много време, затова ще спра дотук и обещавам тези дни да ви осведомя. Очаквайте и резюме на съдебното решение за отмяна на заповедта за депортирането на Давид.

Връзки:

Съдебното решение за отменяне заповедта за депортиране на Давид: http://www.asmontana.com/aktove/gs36fnpD2U.pdf

Християнски център „Прелом“ – публикации за Бусманци: http://tinyurl.com/38v7xov

Видео от сайта на „Християнството“: Гости в студиото: Адвокат Диана Даскалова от фондация „Център за правна помощ – Глас в България“ и Елена Дянкова, координатор на Гражданска инициатива „Справедливост 21“ към Християнски център „Прелом“; кадри от среща по проблемите на бежанците и българското законодателство http://www.hristiyanstvoto.eu/pred-gost.php?n=205

Фейсбук групата “ Доброволци помагат на затворените в Бусманци, София“ http://www.facebook.com/group.php?gid=115305021844073&v=info&ref=mf

Петиция за регулиране статута на нелегалните имигранти в България, Инициатори: Правна клиника за бежанци и имигранти, Фондация „Център за правна помощ – Глас в България“, Гражданска инициатива „Справедливост 21“ http://bgpetition.com/regulirane-statut-imigranti/index.html

Ако искате да принтирате петицията: https://docs.google.com/fileview?id=0B568Ho3GsPFKNjA3Zjk1YjctYTFhZi00YWMzLTg5NmYtNWE0NzU1YmEyOGE0&hl=bg

Видео-материали, събрани в блога на Светла Енчева http://svetlaen.blogspot.com/2010/05/blog-post_23.html

А другите?

Както знаем, Аревик доста често се чувства доста зле – прилошава й, повръща и т.н. Прекарва по-голямата част от времето си в гледане на часовника и мисли за това, че не иска да е в Бусманци. Според мен, както и според други хора, включително лекари и психолози, телесните и душевните страдания на Аревик са свързани. Повръщането в много от случаите се дължи не просто на това, че не й харесва храната, а на това, че е психически затормозена. Да, Аревик би могла да напусне Бусманци всеки момент и да замине за Армения, но това би означавало да не може да се върне в България поне още 5 години. Ето защо тя стои в Бусманци от два месеца и половина и се надява да получи положителен резултат от съдебното дело. Ние, пък, се опитваме да я измъкнем от Бусманци, не само защото там се чувства зле, но и защото има законно право да дочака решението на съда в Монтана, сред близки. В това време, Аревик говори по телефона с близките си, които, освен това я посещават. Ние може да не успеем да постигнем целта си и да я изведем от Бусманци с настояванията си, но скоро тя ще излезе оттам, понеже съдът ще излезе с решение. Направили сме Фейсбук група за спасяването на Аревик и следим ежедневно какво се случва с нея, даваме съвети, съчувстваме, а тя знае, че много хора я подкрепят. Историята й е многократно отразявана от различни медии.

В същото време в Бусманци са задържани много други хора. За повечето от тях не знаем нищо – кои са, откъде идват, защо са тръгнали от родните си места, как са се озовали в Бусманци, дали някой се опитва да им помогне да излязат оттам, какви са изгледите им за освобождаване, какво ги очаква след това и т.н. Още по-малко знаем как им понася храната, какво чувстват и мислят, от какво имат нужда. Някои от тях, вероятно са непознати не само на нас, но и на когото и да е в тази страна, освен на персонала. Някои от тях нямат избора да си отидат веднага там, откъдето са дошли; всъщност някои от тях не са приети никъде и не се знае кога някоя страна ще се съгласи да ги приеме. Не, това не е затвор, защото в затвора знаеш кога ще ти изтече присъдата. За това съм писала по-подробно тук.

В България има граждани, които биха искали в  Бусманци и подобни домове да попадат единствено тези, за които има законно основание да бъдат задържани там – чужденците, които са опасни за други хора и има опасност да се укрият преди да бъдат изведени от страната. Те пишат петиции и искат да променят българското законодателство, за да не става така, че невинни хора да попадат в затвор; те настояват пред властите да освободят затворените, чието място не е в затвора. Засега, обаче, се освобождават отделни хора след продължителни усилия, най-вече от страна на адвокати.

Докато се борим за правото на свобода на хора, които не сме виждали, същите тези хора се разболяват, полудяват, правят опити за самоубийства. Мисля, че можем да им помогнем докато си възвърнат свободата да са в добро здравословно и психическо състояние, да не губят надежда и усещане за смисъл, да вършат полезни неща, а не просто да гледат часовника и да страдат. Не ми казвайте, че е невъзможно. Щом е възможно да оцелееш във фашистки концлагер, значи е възможно да оцелееш и в Бусманци, особено ако ти помогнат. Не ми казвайте, че не е толкова важно дали ще оцелеят, че свободата е по-важна от оцеляването, иначе аз ще ви попитам за чия свобода всъщност се борите – на онези, които ви е все тая дали ще я доживеят и дали ще са в състояние да й се радват ли?

В София има хиляди ученици, студенти и пенсионери. Част от тях биха могли да отделят по някой час от времето си, за да направят нещо за затворените в Бусманци. Има и хиляди работещи специалисти. Част от тях биха могли да предоставят квалифицирана помощ през уикендите. В България живеят милиони хора, които нямат възможност да пътуват до София, но част от тях биха могли да помагат и отдалеч.

Ето защо настоявам в Бусманци да се разреши ежедневен многочасов достъп на доброволци, които да се срещат със затворените, да говорят с тях за нуждите им, да им помагат и да ги подкрепят. Това е единственият начин да разберем за непосредствените нужди на  реалните непознати ничии хора и да им предоставим адекватна помощ. Настоявам в Бусманци да се осигури Интернет достъп за всички, на които законът не забранява такъв достъп.

Това настояване не е в противоречие с настояването невинните хора да бъдат освободени. Борбата за права и свободи не е в противоречие с грижата за непосредствените нужди на хората – да, прозаични нужди от витамини, съчувствие, смислени занимания и пр. Има ли тук някой, който би искал да помага на затворените – ТУК и СЕГА.

За Бусманци с любов и омерзение

Вчера Давид писа, че Аревик се връща от МВР болница в Бусманци и никак не се чувства добре с това. Това ме провокира най-после да отворя уста за неща, които си мисля от известно време – за това как може да се облекчи положението на пребиваващите в Специален дом за настаняване на чужденци у нас. И мислите ми не се въртят толкова около това какво може да направи държавата, а около това какво биха могли да направят загрижените граждани … стига държавата да не им пречи.

Гражданите могат да се борят за извеждането на чужденци от този дом и го правят; аз дори се включих в групата „Закрийте концлагера „Бусманци“ и освободете затворените там!“, тъй като смятам, че някои от от пребиваващите там чужденци според законите (дори и българските) не би трябвало да се намират там, а освен това условията в Бусманци в някои отношения са по-тежки от тези в затворите. В същото време, обаче, съм наясно, че такъв специален дом трябва да съществува, тъй като за хората, подлежащи на депортиране, за които има опасност да се укрият, трябва да има такова място – особено за онези, които представляват заплаха за сигурността на други граждани.

Предполагам, обаче, че за някои от пребиваващите в Бусманци това е единственото място, където биха могли да намерят подслон, докато се вземат решения за статута им. Това е единственото място, където биха могли да бъдат нахранени. Това са хора, които са пристигнали в България с оскъдни средства, които нямат познати тук, и на които би се наложило да спят на улицата и да се хранят с отпадъци. Ако домът бъде закрит, къде ще се озоват всички тези хора? Колко от нас, които искаме закриването на Бусманци можем и искаме да подслоним в собствените си домове и да издържаме освободени от Бусманци хора? А има ли и достатъчно други желаещи?

Някои хора (включитено и аз), смятат, че трябва да съществуват домове, различни от Бусманци, но предполагам, че всички можем да си дадем сметка, че такива домове не се строят за един ден и за жълти стотинки, че след като се построят, за да бъдат наистина такива, каквито смятаме, че трябва да бъдат, е нужно да бъдат снабдени с подходящ персонал, а също и доброволци. Не смятам тази кауза за предварително обречена, но мисля, че докато видим първия такъв дом в България, е хубаво да се фокусираме и върху съществуващия сега, върху затворените СЕГА в него хора, без значение дали очакват депортиране, решение за статута си или нещо друго.

Тези хора имат нужди, които не могат да бъдат адекватно задоволени с предоставените от държавата ресурси, но в крайна сметка, не можем да искаме всичко от държавата; ако сме толкова загрижени, бихме могли не само да се борим на думи за тези хора, а да им помогнем на практика.

Те имат нужда от връзка със света навън, психическа подкрепа, медицинска помощ, витамини, по-добра храна, дрехи, играчки  и какво ли още не. Навън пък има хора, които имат ресурсите да им помогнат. Тези хора могат да се свържат по Интернет, а някои от тях и на живо, да обсъдят нуждите на затворените и наличните ресурси и пр. Мисля, че дори някои части от интериора биха могли да се променят с помощта на дарения или пък дори да се привлекат ЕС и други финансирания. Огромните „стаи“, например, биха могли лесно да бъдат преградени с подвижни стени, които позволяват преконфигуриране винаги, когато има нужда. Самите настанени биха могли да вършат част от работата, което не само ще спести средства, но и ще им осигури смислено занимание.

Преди това, обаче, е важно да се идентифицират конкретните нужди на пребиваващите в дома. Най-добрият начин да стане това е доброволците да бъдат допуснати в дома, да разгледат условията и да разговарят с настанените и персонала.

Горното, обаче, може да бъде проблем. Доколкото знам, в Бусманци има часове за свиждане (май два пъти седмично по 30 минути), когато можете да се видите с конкретен пребиваващ след предварителна заявка. Но много от нас биха искали да помогнат на хора, които не познават, дори на групи от хора – как, в такъв случай, да оформят заявката си? Освен това, никъде в Интернет не можах да открия данни за контакт – адрес, електронна поща, телефон на дома в Бусманци. В сайта на МВР открих единствено кратка Powerpoint презентация на структурата на Дирекция „Миграция“, от която научих, че такъв дом има и в Любимец, но никакви данни за контакт. А би било хубаво да има и публично достъпен регламент за свиждания и пр.

Предполагам, че всички тези неща – публикуването на данни за контакт, изнасянето на ясни правила, както и осигуряването на достъп на доброволци са неща, за които не са нужни инвестиции и кой знае колко труд. Достатъчна е добронамереност от страна на компетентните институции и доброволците. Колкото и странно да изглежда, понякога, институциите и доброволците биха могли да са от един отбор, и всъщност така би трябвало да бъде.

Обръщам се към всички хора, неформални доброволци, нестопански и стопански организации и свързаните с проблема институции за предложения и съдействие. Вярвам, че можем да обединим усилията си и да постигнем значителни резултати. Всъщност, когато миналият ден гледах участието на Адвокат Иларева и Директора на дома в Бусманци в предаването на ББТ ми стана някак тъжно. Защо трябваше да се получи така, че двамата да се озоват от двете страни барикадата? Вярвам, че парадигмата може да се промени, а всички ние можем да бъдем промяната, която искаме да видим. Всичко от което се нуждаем е добронамереност и комуникация.