Борбата на каузите

Благодарение на блоговете, Фейсбук, Туитър и пр., все повече българи стават част от онлайн мрежи, благодарение на което получават все повече информация за различни каузи, които се нуждаят от подкрепа. Предполагам, че за различните хора количеството на тази информация варира не само в зависимост от броя на хората в мрежите им, но и от какво се интересуват хората в тези мрежи. Аз, например, се чувствам като в описания в класическите учебници по маркетинг и реклама човек, за чието внимание се борят хиляди послания; разликата е единствено в това, че при мен вместо комерсиалните, преобладават посланията с идеална цел. Освен това, аз не само получавам и разпространявам такива послания, но и генерирам нови, в добавка към вече циркулиращите.

Това, което забелязвам напоследък е, че не само на мен, но и на много други хора им е все по-трудно да решат какво да правят с получените апели за подкрепа на каузи. За да вземат по-лесно решения и за да се чувстват добре с тях, те си изработват някакви стратегии. Една от тях е демонстрирането, че една кауза е по-маловажна от друга. Не, не искам да обсъждам случая, в който хората обясняват защо е много лошо да се подкрепи определена кауза, до какви негативни последици може да доведе подкрепянето й и пр. Става въпрос за случаите, в които хората са наясно, че каузата е израз на добронамереност и загриженост. Интересен ми е не случаят, в който хората подкрепят целта, но не и средствата, а случаят, в който става въпрос за приоритети.

Едни смятат, че е по-достойно да се помага на хора вместо на животни, а други смятат, че е по-достойно да се помага на едни хора вместо на други. Така се раждат интересни битки на каузите: онкоболните деца срещу ранените кучета, неправомерно арестуваните срещу околната среда, нашите деца срещу хаитянските и т.н. Разбира се, някои стигат и по-далече: да доказват, че животните нямат права, че циганите не заслужават помощ и пр.

Признавам, че и аз противопоставям каузи, за да избера онези, на които да предоставя оскъдния си ресурс – не подкрепям строежа на храмове и паметници, например. Игнорирам кампаниите, които помагат на известни личности в полза на неизвестни. В първия случай – защото смятам, че животът е по-ценен от създаването на символи, а във втория – защото се надявам, че известната личност ще бъде подкрепена от повече хора отколкото неизвестната. Но някак ми е невъзможно да противопоставя живот срещу живот. Как да реша дали да спася живота на едно непознато дете тук или в Хаити? Бих могла да реша да подкрепя българското дете, понеже каузата на хаитянското е популярна в цял свят и е доста вероятно да бъде подкрепена от повече хора, но не бих могла да кажа, че ще подкрепя „нашето“, а не „чуждото“. Ако става въпрос за деца, които не познавам лично, и двете са ми еднакво близки и чужди, независимо от расата и националността. Не бих си позволила, обаче, да критикувам хората заради това, че са избрали кауза, различна от моята.

Предполагам, че част от хората правят това, за да се справят със собствената си фрустрация, с чувството си на безсилие да помогнат адекватно на всички нуждаещи се. Ето как се опитвам да се справя аз: признавам си, че не мога да огрея навсякъде, че не съм компетентна във всички области, че си струва да работя за кауза, в която бих допринесла повече или по по-значим и не толкова често срещан начин, и, както вече казах, избирам не толкова популярните каузи и ако не мога да се справя сама, опитвам се да ги направя популярни. За последното ми изглежда по-ефективно да се фокусирам върху същината на моите каузи, отколкото върху несъществеността на конкурентните.

Признавам и това, че напълно игнорирам някои достойни каузи без да разпространявам информация за тях. Правя го като защитна реакция – за да не се ангажирам и с тях. Предполагам, че би било добре да постъпвам като Весито, която ги предава нататък, тъй като тя самата може да не е в състояние да помогне, но може да се намерят хора, които могат. Важно е да не се чувствам гузна от факта, че аз самата не помагам, а приканвам хората да помагат. В такива случаи май е добра идея да ги препращам към хора, за които има по-голяма вероятност да проявят истински интерес и да предоставят истинска помощ, вместо да генерирам още и още нежелан трафик на всички в мрежите си.

3 thoughts on “Борбата на каузите

  1. Реших да се включа в протеста за инкримиране на жестокостта към животни след като говорих с колеги. Установих, че много хора са на мнение, че има по-важен проблем и не трябва да се занимаваме с този, докато не решим другия проблем. Тези „зависимости“ удобно ни извиняват защо не предприемаме нищо. Все пак винаги има нещо още по-важно. Според мен подходът е да се движат няколко каузи едновременно – все пак има цяло Народно събрание, дето работи за нас! Не му пречи едновременно да се справя с кризата със сираците и с жестокостта към животните. Това му е работата.

  2. И все пак ако чакаме Народното събрание да реши всички проблеми без да си мръднем пръста, може и да не дочакаме🙂

  3. Хората все още са твърде примитивни, за да осъзнаят, че те не са по-важни от животните, и тъй като животните са беззащитни, имат по-голяма нужда от помощ.

    Работата на Народното събрание не е да решава проблеми, а да създава удобни условия за лапане на политиците. Каквата е и работата на всеки парламенти и на всяко правителство по света.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s