Един криминален ден

Тази сутрин ми се обадиха мои приятели от далечна чужбина и ме помолиха да помогна на една жена, която снощи е била прободена с нож в корема от съпруга си, с когото е във фактическа раздяла. Години наред тази жена е била бита, душена и заплашвана преди да се реши да се раздели с насилника, а по-късно да заведе бракоразводно дело. Роднините й не са подкрепяли раздялата и развода.

Все още не знам дали въпросният мъж има сериозни намерения да я убие или просто я заплашва, за да се съгласи да заживеят отново заедно. Знам, обаче, че при опити за сплашване, човек може да бъде убит по случайност.

Според прокурори и дознатели, нападателят не може да бъде задържан за повече от 24 часа, тъй като няма криминални прояви, а освен това деянието му не може да бъде тълкувано като опит за убийство, тъй като е забил ножа не в сърцето или шията, а в корема, и то без да разкъса вътрешни органи. Най-късно към полунощ тази вечер ( а може би доста по-рано, след като бъде разпитан) нападателят ще бъде освободен, тъй като прокурорът е преценил, че няма нужда да го задържа повече. Да, може да бъде съден; да, може да му се наложи мярка да не се доближава до жената, но не съм убедена, че тези неща й гарантират сигурност, ако мъжът наистина е готов да направи това, което й е обещал – ако не заживее с него, да я убие и да излежи присъдата си. Или просто да я убие по невнимание след поредния опит за сплашване.

Ако човекът е психопат, може още утре да отиде в болницата и да я довърши, понеже всеки може да влезе в болницата, в която си поиска стая. Да, днес две сестри се опитаха да спрат мен, тъй като не знаели от чия страна съм, но ги убедих, че все пак бременна в седмия месец едва ли съм най-сериозната заплаха. След 5 минути изпълниха обещанието си и ме изгониха от стаята. Но пък освен сестрата на жертвата и полицай са пуснали журналисти от различни местни медии. (Факт е, че днес въпреки металотърсачите и охраната на съда, както и настояването ми да оставя раницата си при охраната, влезнах в един прокурорски кабинет с нож в раницата, но това е друга тема).

Въпросът ми беше за медиите. Те вече дадоха пълна информация за състоянието и местонахождението на жертвата: съвсем недвусмислена информация, с пълни имена и снимки. А аз се радвах, че дознателят ми е обещал да не казва на задържания нападател къде се намира жертвата му и в какво състояние е.

Преди малко в Скайп докладвах на моите приятели какво съм свършила дотук, а те ме питаха как е възможно този опасен човек да бъде пуснат след максимум 24 часа. Обясних им, че това е най-естественото нещо, след като жената не е близка на който и да е от работещите по случая или техни колеги, а освен това е бедна и неизвестна.

Всъщност, в един от многото разговори които проведох днес, чух допускането че може ТЯ да го е нападнала, а ТОЙ да е успял да я обезвреди. Нищо, че после си е тръгнал спокоен, след като тя му обещала ако си тръгне, да се съберат отново … дори не е забелязал, че коремът й кърви, съвсем спокоен, след като тя е обещала да не казва на никого … може би затова не е било проблем полицията да го открие, особено след като е вървял пеш.

Не искам да кажа, че полицията и останалите компетентни институции не вършат никаква работа. За моя приятна изненада полицията си е направила труда да потърси и задържи насилника – нещо, което не направи нито веднъж преди 15 години, когато бях в серия от подобни ситуации, а прокуратурата навремето заведе само една от жалбите ми; някои полицаи дори твърдяха, че без прокурорска заповед няма да си мръднат пръста и да се опитат да проследят когото и да било.

Въпреки приятната изненада, обаче, не очаквам кой знае каква помощ от силовите институции по-нататък. Жената ще си лежи на системи и ще очаква предизвестената си смърт. Пред вратата на болничната й стая няма да стои полицай. За частна охрана няма пари, а никой от близките й нямал възможност да остане при нея.

Какъв е проблемът с жертвите ли? Не е само това, че много от нас ще си кажат, че няма дим без огън и че са си го търсили. Основният проблем, според мен, е това, че са жертви, че не успяват да излязат от ролата на жертви и в резултат на това понякога съвсем буквално бива пожертван и животът им – да, буквално и физически.

От собствен и чужд опит знам, че ставаш жертва, когато успеят да ти вземат страха (понякога в комбинация с това да те накарат да се чувстваш виновна). Ако след това решиш да споделиш проблема със свои близки, но те нито те насърчат да промениш ситуацията, нито ти помогнат, ставаш още по-плаха и беззащитна. Накрая, когато върху теб бъде извършено явно насилие, но силовите институции не ти помогнат ( а понякога дори те гледат с подозрение и презрение), се превръщаш в подплашен заек, чието сърце ще се пръсне от страх всеки момент. Говоря в женски род, но, разбира се, не мисля, че мъжете са имунизирани срещу насилие и страх.

Да, има и други сценарии. В нашенски условия най-щастливият от реалистичните сценарии е да се намерят печени близки, които да ти покажат недвусмислено, че ще те подкрепят по всякакви начини, включително незаконни, а след това наистина ще го направят. От теб се иска да не се чувстваш гузна, да запазиш самообладание и да съдействаш по всякакъв начин.

Да, има разни телефони на доверието, безплатни правни консултации и пр. – всички тези неща са хубави, но не спират  насилниците. Поправете ме ако греша.

Ако насилникът не е психопат, това означава, че има страхове за собствената си кожа, че тези страхове могат да бъдат използвани. Би било чудесно ако имаше начин да се организират дейности, чрез които да се пробуди и емпатията му, но в нашенски условия няма кой да ги организира, особено когато е на свобода. Ето защо в такива случаи аз лично разчитам единствено на силата.

Положителното в днешната ситуация, което я отличава от моя опит е, че насилникът е задържан – т.е. показано му е, че полицията си върши работата, че има  някой, който да се застъпи за жертвата му. Както вече казах, обаче, не бих разчитала на продължително съдействие от страна на полицията. Наблюденията му дотук показват, че при последващо насилие без много сериозни телесни повреди / смърт, на полицията ще й стане досадно … в най-добрия случай.

Та, аз на първо време в ситуация като днешната бих действала така: бих уредила убедително изглеждащи и действащи хора да посрещнат насилника непосредствено след освобождаването му, да го отведат някъде, където да му обяснят от позиция на силата, че следващи опити за насилие над и сплашване на жертвата няма да бъдат толерирани.

Засега няма да развивам по-нататъшна стратегия, но ще споделя, че моите родители в тази ситуация биха били до мен. 100% съм сигурна, че биха дежурили пред /в болничната стая дни и нощи. И да, ако сметнат за необходимо, биха убили насилника.

Всъщност не знам дали нещо друго би помогнало у нас ако насилникът се окаже психопат. Днес цял ден си мисля, че в такива случаи е редно при задържането на нападателя да бъде организирана среща с психолог, който да прецени доколко е опасен, вместо тази преценка да се прави от дознателите на базата на наличие или отсъствеие на предишнио криминални прояви.

Мисля, че не е редно всяка сутрин полицията да подава на медиите информация преди да се изясни дали това няма да постави в опасност нечий живот. Гражданите може да имат право на достъп до информация, но хайде да не си кривим душата – никой сеирджия няма да умре ако не научи, че снощи „мъж кълца жена си заради развод“.

И да, осъзнавам, че пиша за саморазправа, но понякога човек попада в ситуацията „Той или аз“, а в такива ситуации ако „Той“ е човекът, който се опитва да ме убие,  избирам да защитя себе си, no matter what.

Ако сте жертва на (домашно) насилие или искате да помогнете на жертва на (домашно насилие), кликнете на тагчето „домашно насилие“ и ще откриете още текстове по темата. Дано ви бъдат полезни.

9 thoughts on “Един криминален ден

  1. Една трудна тема. Трудно може да се коментира адекватно. Винаги ми е било чудно какви са тези мъже, които бият жените си. И едва ли тази жена е единствената на света…

  2. От познат прокурор съм чувала, че първо, ограничителна заповед никак не е лесно да се издейства (собственият ми опит ме убеди, че трябва сама да заведа дело, ако искам такава, което пък е свързано с доста разходи) и второ – тя често се оказва неефективна и не решава проблема. Личните ми впечатления са, че случаите на домашно насилие наистина са досадни на полицията. След няколко „случки“ се убедих, че мога да разчитам единствено на себе си и близките си.
    Много съжалявам за случилото се и още повече случващото се с тази жена.
    Бих се радвала, ако има начин да бъда полезна.

  3. Лидия, това е поредният случай, който ме кара да се замислям, че в България човек изобщо не е защитен. И то на СТРУКТУРНО равнище не е защитен. И ако по една или друга причина няма ресурси сам да се спасява, толкова по-зле. Напоследък имах поводи да мисля и за това, че проблемът не е само в сбърканото законодателство, а и в липсата на гражданско общество. Знам, че е банално, ама поводът да си го мисля беше следният: запознах се с жена бежанка, на която мъжът и е убит, а тя е с малко дете. Живее в Агенцията за бежанците, но след няколко месеца й изтича срокът, в който има право да е там. Трябва да излезе на свободен наем и да си намери работа, но как, след като е сама с дете и няма познати, които да помагат, няма места в детските градини. При което я посъветвали да остави детето в интернат и да го взима уикенда, но тя не иска и да чуе да си остави детето. И тогава се замислих – в България има имигрантски организации, организации на бежанци и бежанки, а те защо не направят нещо по въпроса. Проблемът не е изолиран, с известни усилия може да се спечели проект за изграждане на център, който дава подслон, или да се намерят спонсори сред имигрантските среди…

    По света има много центрове за защита на жени, пострадали от насилие, тук в огромната част от случаите жената няма къде да отиде. Но аз май малко се отклоних, защото за конкретния касус са най-важни скапаното законодателство и още по-скапаното прилагане на закона…

  4. егати фермана, впечатлен съм, отдавна не бях виждал толкова дълъг пост в блог

  5. За съжаление за справянето с домашен насилник в България жертвата може да разчита само на твърдата си воля, финансови средства и подкрепата на близки, готови да съдействат за незаконна саморазправа. Много добре си го написала. На теория звучи съвсем елементарно. На практика обаче често волята на жертвата системно е потъпквана, вменява й се чувство за вина, близките понякога не подозират, а когато се сблъскат с действителността не знаят какво да направят.
    Насилието над жени според мен е често срещано явление. Факт е също и насилието над деца. Покъртително е колко много хора с претенции да са здраво мислещи, възпитани, нормални и с активна гражданска позиция оправдават агресията и насилието като не го разграничават от нормалното човешко общуване (остават неувствителни към него) или като приемат за логична употребата на вербална или физическа агресия в конкретни случаи.
    Според мен полицията и прокоратурата трябва да изпълняват функцията на гаранти за живота и здравето на жертвите на насилие. Мисля, че трябва да има връзка между организациите работещи в подкрепа на жертвите от една страна и полиция и прокоратура от друга.
    В противен случай се получава един порочен кръг. Жертвата търси помощ от организация. От там й вдъхват надежда, че има кой да помогне, дават съвети как да постъпи – да подаде жалба. Изпращат я на консултация с юрист, където научава, че всъщност след всяка жалба насилника се привиква, подписва се и тържествено обещава, че повече няма да прави така…..до следващия път. Решението в някои случаи е жертвата да бяга и да се крие. Бяха изградени центрове за настаняване на жени, жертви на насилие…..Но жалбите в полицията често разгневяват насилника и той се саморазправя с жертвата, която се уповава на закона…..

  6. А законът не е ли също неадекватен в такъв случай? Ако един потенциално опасен човек не може да бъде възпрепятстван да извърши заканата си за убийство, защото не е нанесъл тежка телесна повреда, то излиза, че ТРЯБВА някой да бъде осакатен или да плати с живота си, за да бъде обезвреден насилникът. Или с други думи, „средният“ физически тормоз на практика не е престъпление. Ако беше, тази жена щеше да може да разчита на закона, а сега трябва да разчита само на късмета си. Това би трябвало да е абсурдно днес и в развития свят, но изглежда не учудва никого.

    Освен това не само че преценката за опасността му само на база на предишно криминални прояви е неефективна и дори нелогична, но и предишните криминални прояви не са записани, защото предполагам не е имало оплакване или ако е имало, е било квалифицирано като „семеен въпрос“.

    Чудовищно е, че в 21 век жените все още са жертви по дефиниция и само благодарение на страхотен късмет (да се родят и израснат в що=годе нормална семейна среда) може да им даде шанс за свобода.

  7. За какъв бой говорите вие, бе?! Той я намушкал, те за бой говорят! Това е опит за убийство, а от пресата разбрах, че са го подвели под отговорност за СРЕДНА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА!

    Е те това е то- българското КРИВОСЪДИЕ. Особено тогава, когато става дума за български „негри“, т. е. цигани, хомосексуалисти и жени.

  8. Преди години заляха моя позната с киселина. Загуби едното си око, плюс всичко останало…Не намериха никого и също приключиха делото като „средан телесна повреда“. Причината е, че ако признаят „тежка“ ги чака много повече работа, срещу която те /съдът/ априори се презастраховат.

  9. Тъкмо това предстои да изясним – дали държавата се ангажира да води дело ако телесната повреда е средна или делото следва да се води от пострадалата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s