Полезно за алтруисти, макиавелисти и всички останали

В това видео Голман представя книгата си (на английски със субтитри на английски)

Преди няколко години открих Даниел Голман, благодарение на книгата му „Емоционалната интелигентност“ на издателство „Кибеа“. Даниел Голман е психолог по образование; учил е в хубави училища като Амърст, Бъркли и Харвард и на 64 продължава да се учи и да учи другите, но ми стои някак различен от университетските преподаватели – вероятно защото такъв той не е. Голман има продължителен стаж като „science journalist“ – журналист, който пише за наука, което го прави доста добър в достъпното представяне на всякакви идеи. Ето защо книгите му се четат леко и увлекателно, въпреки че съдържат доста информация за физиологията на психичните процеси. Ако читателят не иска да запомни що е амигдала, таламус и подобни, може и да не се задълбочава в тях, но това никак няма да му попречи да разбере основният смисъл на текста.

Бих определила „Новата социална интелигентност“ (странен превод на Social Intelligence, The New Science of Human Relationships – вероятно за да не бърка с другата преведена на бг книга за социалната интелигентност – на Карл Албрехт) като синтез – Голман се опира на огромен брой изследвания и теории, за да ги свърже в смислена цялост, която може да даде отправни точки за продължителни изследвания. Предупреждавам, обаче, че синтезът на Даниел Голман не звучи толкова ефектно и не се чете толкова лесно като синтезите на Малкълм Гладуел, въпреки че също като в книгите на Гладуел могат да се прочетат доста истории; сравнението с Гладуел, обаче, не бива да отблъсква тези, които се интересуват сериозно от наука – надявам се да не ме разберат погрешно.

На 500 страници се обсъждат толкова много неща, че ми е трудно да ги изброя без да отделя доста време да прелистя още веднъж книгата, но тъй като не ми се отделя толкова време в момента, ще се опитам да избистря нещо като основна теза: че човешките мозъци са социални – прихващаме чуждите емоции като вируси, и също като вируси те биха могли да ни повлияят и на физиологично ниво … с това започва книгата, но не искам да ви оставя с впечатлението, че цялата е посветена на тази не чак толкова нова идея 🙂 Основният фокус е върху това как взаимодействаме на съзнателно и несъзнателно ниво, доколко сме вещи в това и как можем да развием нужните умения; става въпрос и за патологичните случаи, в които някои хора не успяват да развият способността да улавят и разкодират чувствата на другите. Тази книга е в голяма степен и за динамиката на алтруизма, за значимостта на сътрудничеството. В нея се обсъждат и конкретни области като родителството, любовта, образованието, лидерството, бизнесът, здравеопазването, справянето с престъпността и пр.

Не искам да ви оставя с впечатлението, обаче, че тя дава някакви рецепти за това как бързо и лесно да развием социалната си интелигентност с цел да манипулираме другите. Твърдо не! Ако смятате, че с нейна помощ ще станете новият Макиавели, грешите, но пък тя може да ви разкрие слабостите на Макиавели и да ви покаже, че човек би могъл да постигне много повече 🙂

Още повече бихте могли да научите ако поразчоплите някои заглавия от богатата библиография, което е задължително за студентите по психология 🙂 Както и за тези, които ще стават учители, лекари, бизнес мениджъри  и … кандидат-студенти 😉 Книгата можете да свалите на английски от множество торенти. В сайта на Голман, пък, може да откриете още доста интересни неща.

Михаела Петрова и други глаголи

Преди няколко дни отидох на среща с Михаела Петрова, автор на книгата „Секс, любов и други глаголи„. Купих тази книга преди две години – заради две статии, които бях чела в Егоист – за добрите момичета и лиглите. Бяха толкова ценни, че Лъчо ги фотокопира, за да раздава на своите многобройни приятелки, а с Радина известно време дразнехме любопитството на участниците във форума на ученическия вестник, подхвърляйки многократно понятието „лигла“. Сега, след като прочетох цялата книга (сборник с вече издавани статии за секса и любовта, но като че повече за секса), мога да заявя, че ще запазя книгата точно заради тези две статии – те са истинските, а благодарение на срещата с Михаела знам защо.

Не мога да възприема останалите като истински – не защото смятам, че е невъзможно човек да има опита, описан в тях, ами заради тона, който сякаш настоява, че точно така стоят нещата по принцип – нищо, че на срещата Михаела каза нещо в духа на това, че не смята тези неща за универсален опит. Не знам какви са били намеренията й, когато ги е писала като култур-просветни за списанията, но съм убедена, че точно като „така стоят нещата“ ще ги схванат доволно количество читателки, особено от категориите на младите неопитни момичета (да, има и такива; никой не се ражда научен, дори и днес) и на жените на средна възраст, които са се омъжили млади, не са имали кой знае колко партньори преди това, а може би само един след сватбата и доскоро са отглеждали децата си, но вече имат време за себе си. Всички те ще поемат риска да се опитат да се освободят чрез похотта, което може да им отнеме доста време и да не ги доведе до освобождение ако не пробват и други неща. Все пак ще им стискам палци.

Михаела ми е симпатична с това, че чете доста, но мисля, че трябва да внимава с употребата на ерудицията си, че току виж е продължила да прави гафове, самоубивайки Мисис Далауей и вкарвайки Посланието на Апостол Павел до коринтяни в Евангелието от Матея.

Повече ми харесва, когато разказва истории, отколкото когато се опитва да преподава уроци, особено за неща, с които няма собствен опит, но пък когато внимава, успява да улови есенцията на чуждия. Надявам се да се гмурка по-дълбоко, въпреки че това може да не попълва банковата й сметка – заради самата себе си. И току виж написала книга, която бих могла да препоръчам с ръка на сърцето 🙂 Бих искала също да погледа внимателно „Сексът и града“, за да започне да пише някак по-леко и изящно.

И накрая, в духа на лайфстайл писание, ще споделя, че на живо не изглежда такава светска лъвица, каквато можете да я видите на задната корица на книгата. И двата й образа си имат специфично очарование, но тя си знае дали някой от тях е повече от роля.

Очаквайте следващата й книга, вдъхновена от заниманията й с йога 🙂

Една добра причина да бъдем граждани

Нямам представа кой от властимащите лъже, кой е просто заблуден и кой казва истината за изчезналите лекарства за левкемия, но все повече се убеждавам, че у нас има нещо гнило не просто в начина, по който се спазват правилата, но и в самите правила и начина, по който се създават. Знам, че с този текст откривам топлата вода, но и предполагам, че има хора, които, подобно на мен, досега не са се замисляли за тези неща, така че се надявам да им дам повод за размисъл. Темата е обща и принципна, но започвам от частния случай.

Гражданите питат кога ще има лекарства, какво са направили управляващите, за да осигурят поне вноса им в страната, защо няма такъв, как се е стигнало до настоящата ситуация, в която се налага животоспасяващи лекарства, които са се употребявали съвсем легално в България, сега да се внасят нелегално от чужбина, понеже тук ту ги има, ту ги няма, и не е ясно има ли ги, няма ли ги, кога и откъде може да се появят в някой склад. Властимащите отговарят по различни начини на едни и същи въпроси, но не това е въпросът. Въпросът е, че лека-полека се обединяват около идеята, че в момента държавата не може да разреши проблема, че зависи от благоволението на фармацевтични производители и търговци, че прави всичко възможно, но нещата не могат да се решат светкавично.

Тъй като ми липсват юридически познания, не мога да преценя дали държавата лъже, а след няколко опита да се ориентирам в правилата, останах с неприятното чувство, че благодарение на тези правила, май е възможно държавата да се озове в такова положение. Това може да послужи за оправдание на бездействието настоящи чиновници и управляващи, които са поставени в ситуацията благодарение на предишни чиновници, управляващи и законодатели. Още по-притеснителното е, че в такива случаи, за да се разреши спешно важен проблем, на държавата може да й се наложи да наруши собствените си правила, особено ако е невъзможно светкавично да ги промени.

Хубаво е, че все пак се намират хора, на които им стиска да нарушават правилата и по този начин да решават важни проблеми – като онези, които внасят контрабадно лекарствата в България, за да спасяват животи, като онези, които събират пари, за да платят лекарствата на тези, които не могат да си ги платят сами. Всъщност май на повечето от живеещите в тази страна им се налага да нарушават правила за да оцеляват, колкото и да не им харесва идеята да го правят.

Ето защо е важно да се създават смислени правила, които да не саботират нито работата на държавата, нито благополучието на гражданите, а когато светът се променя,  да са достъпни механизми за своевременна промяна на вече остарелите и пречещи правила. За тази цел е важно да избираме законодатели (депутати), които разполагат и с добри намерения, и с мозъчен ресурс, и със знания. Важно е и да дадем достъп на колкото се може повече умни и добри хора да участват в създаването и променянето на правилата. Ето защо би било хубаво по един и същи законопроекти и всякакви наредбопроекти да работят повече хора – не само тези, които са избрани за официални законодатели, но и всякакви други групи и индивиди – граждански сдружения, непредставени парламентарно партии, еднолични мислители и пр. Би било хубаво техни представители да вземат участие в пленарни заседания – какво като нямат право на глас? И най-вече, би било хубаво не само управляващите да имат правото да внасят законопроекти.

Ако искаме по-добри правила, не можем да си позволим да оставим създаването и променянето им единствено в ръцете на управляващите. Нужно е да учим, да мислим, да обсъждаме, да спорим, да разпространяваме знания, да плащаме на експерти, да даваме безплатно собствената си експертиза. Това би било възможно ако не казваме „Нали затова им плащаме на онези горе? Откъде накъде трябва да им вършим работата?!?“ Демокрацията е скъпо и отборно занимание.

Какво се случва с лекарствата на болните от левкемия деца?

Подзаглавие: гражданско общество по нашенски

Ами нищо особено – активистите продължават по старому. Мен ме дариха с презрително мълчание, а другият (Борислав Дяков), който си позволи да постави под въпрос тактиката им и да даде съвети, лекар по професия, беше обвинен, че е агент на враговете, който се опитва да внесе смут в групата, безсърдечен грубиян и пр. Вени Марковски, за когото някои активистки смятат, че е важно непременно да включат в създаването на Фейсбук групи, които се борят за нещо с правителства, пък удобно забравя факта, че именно предишното правителство, с което той е доста близък (писала съм вече за близките му отношения със Станишев, който се явява негов кум) извади лекарствата от позитивния списък. Това не пречи Вени да трупа политически рейтинг на борец за права и свободи.

И аз като онзи наруган доктор, който има дързостта да коментира в групата да попитам: кое е по-важно – на децата да се осигури лечение или точно държавата да го осигури?

Да, този път съм зла и напълно подкрепям мнението на гореспоменатия доктор, че след като активистите на групата са ангажирали 25 хиляди души в онлайн група, от чието име се свързват с медии, държавни и европейски институции, фирми и НПО, трябва да си дадат сметка, че са поели някаква отговорност. Точно както Мама Меми попита дали бг чиновниците заслужават българските деца, аз питам дали българските деца заслужават такива защитници?

Не, не се съмнявам в добрите намерения на участниците в групата по принцип, но напомням, че добрите намерения не са единственото необходимо условие за успеха на която и да е кауза.

Сега очаквам презрително мълчание от страна на активистите и своевременни и многобройни  коментари от страна на Вени, който следи всичко ново, което се появи за него и Станишев в родния уеб.

Докато кучетата си лаят, а керванът си върви, една жена, без да вдига много шум събра пари за едно от децата и ги изпрати на родителите. Някои от вас ще се досетят коя е тя. Не, не съм аз. Ако и вие искате да помогнете с пари, можете да се свържете със завеждащите на отделенията за онкохематология в София, Варна и Пловдив и да направите дарение за болниците.

Блогът на Павлина

Наскоро прочетох за него, но нямах време да го разгледам; днес, обаче, се появи в Блогосферата и реших, че е крайно време.

Блогът на Павлина може да се чете с утилитарна цел, но едва ли това е най-добрата причина да бъде четен. Ако сте от онези, които вярват в Едиствения Правилен Отговор, по-добре се обърнете към филолог-пурист, какъвто Павлина не е. Можете да бъдете сигурни, че не е, защото иначе не бих си направила труда да пиша за нея, въпреки че според клишето, би могло да се очаква от мен, понеже не само че съм филолог по образование, но и учител по език на практика.

Истината за мен, обаче, е че не съм правописен виртуоз и че не се интересувам от Единственият Правилен начин на писане. По-скоро съм доста либерална по отношение на писането и смятам, че най-важното е текстовете да са лишени от двусмислици (освен ако двусмислиците не са търсени – нали съм любител на парадоксите като път към истината), но пък да са пълни с ескпресивност; искам да покажа на един покоен философ, че езикът може да бъде доста адекватно средство за общуване, а на учениците си, че писмените текстове могат да бъдат не по-малко адекватно средство за общуване от разговорите на живо и че днес човек трябва да умее да пише и чете. Ей затова си позволявам да нарушавам правилата които познавам и да не дълбая в тези, които ми изглеждат маловажни.

Ако сте редовен читатели и любители на правилното писане, вероятно сте забелязали, че имам доста либерално и непоследователно отношение към запетайките (ако не сте, погледнете предното изречение). Това е защото харесвам повече логиката на американската пунктуация, която ми се налага да набивам в главите на децата, които се готвят за SAT, но пък не искам да изглеждам съвсем невежа по отношение на българските правила – за да не изгубя някои от грамотните си читатели-пуристи 🙂 Понякога напрежението между езиковия ми усет и суетата ме разкъсва 😀

Каква е причината да чета блога на Павлина от днес нататък? За успокоение – ще се чувствам по-добре, когато знам, че съществува професионален коректор, който не се придържа към буквата на правилата, а към духа на езика.

Зен и изкуството да бъдеш заек

можете да гледате филма на части в YouTube – на британски английски 😀

Преди около две години си купих книгата „Хълмът Уотършип“ (500 стр. само за 9 лв!), но за разлика от Вени, не я прочетох веднага, а чак сега. И на мен, както на Вени ми хрумна някакво сравнение между тази книга и „Властелинът на пръстените“, но тъй като така и никога не можах да събера достатъчно сили за да прочета достатъчно от Властелина, не мога да си позволя да ги сравнявам; единственото, което мога да кажа по този въпрос е, че имах голямо желание да прочета Властелина, но не ми спореше никак и че не очаквах кой знае какво от Хълма, но го прочетох на един дъх. Вени нарича Хълма фентъзи, но аз не бих могла да го направя, тъй като нямам достатъчно опит с фентъзитата – освен че не ми спорят на четене, минаващите за пълни с чувство за хумор (например Тери Пратчет) ми са толкова плитки, че не мога и да се усмихна дори. Така че вече скоро дори не съм се опитвала да чета фентъзи. (не броя за такова „Приказка за Стоедин„!!!) Също като Вени, и аз не обичам да чета пейзажни описания и малко се стреснах от факта, че книгата започва точно с такова, на всичкото отгоре пълно с имена на непознати растения, но после така и не усетих дали съм чела такива описания или не, но знам, че не съм пропуснала и дума и за секунда не съм се отегчила. Странно, много странно, но явно Вени е права – добрата книга е в състояние да преодолее дългогодишни читателски навици.

От моето заглавие вероятно става ясно, че книгата е история за зайци, написана през заешки поглед. Тези зайци, обаче, се различават от всички познати нам зайци по това, че си имат цялостен свят, който включва дори митология – с божества и герои, както си му е редът. Повече за митологията и други интересни неща като анти-феминизма на книгата ще намерите при Вени 🙂

За мен „Хълмът Уотършип“ е най-вече книга за … лидерството – и в двата му познати за мен смисъла – умението да водиш други, както и умението да водиш себе си. Би могла дори да се използва като дидактическо пособие – да се обсъждат дилемите на героите, тъй като тези дилеми не са изсмукани от пръстите на автор, който се опитва да измисли „нещо различно“ и да привлече отегчената публика със специални ефекти, а са архетипни – като архетипния образ на трикстера, който често ми напомняше за себе си, докато четях. „Хълмът Уотършип“ подтиква към размисъл не само за индивидуалното, но и за социалното като представя няколко различни заешки общества.

Горното, обаче, не означава, че зайците са като герои от басня, които просто илюстрират човешки неща. Не, те са истински зайци, които са заети предимно с хранене, игра, чифтосване и пр. Авторът заявява, че дължи много на книгата „Частният живот на заека“, която осветява множество въпроси на заешкото битие – от дъвченето на пелети до реабсорбирането на зародиши.

И сега въпросът, който напира у родителите: да купя или да не купя тази книга за детето? Не знам. Казват, че се харесвала на детската публика, но някои я намират за прекалено кръвожадна. Да, в нея има натуралистично описани битки; има и желание за чифтосване, но няма описания на чифтосване. Има ясновидци, митове и върховен бог. Ако смятате, че не е подходящо за вашите деца, не я купувайте. Аз вече съм я купила – за себе си; вероятността почти седемнайсет годишният ми син да я прочете скоро ми е трудно да преценя, но знам, че ако следващият развива читателските си навици в същото темпо, би могъл да я прочете на 9-10 годишна възраст – доста по-смислено ми изглежда отколкото четенето на Хари Потър, но все пак сега целта ми не е да плюя този маркетингов герой.

Мисля, че би се харесала на всеки, който обича приключения и трилъри, но знам ли … хареса се на мен, пък аз не си падам по такива неща.

Книгата е филмирана, сериализирана и т.н.

Доброволци и зорноволци

Преди малко получих писмо, от което научих, че Американският конгрес е гласувал Здравната реформа – от мой приятел, който е частица от гражданското движение в САЩ от 1992 година. За това, че години наред е работил като доброволец за каузата, в която вярва, той не е награден с пост, от който да може да упражнява власт или да вади пари, нито пък получава някаква протекция, за да развива бизнеса си, а само елекронно писмо, подписано с благодарност от Барак Обама. В момента е пенсионер, и вместо да си гледа спокойствието, той продължава да работи за другите си каузи, да раздава времето и труда си на хора, които няма как да му се отблагодарят с повече от това, с което се е отблагодарил Президентът.

Писмото му ме подсети за един кратък разговор, който проведохме с Георги вчера, докато седяхме на полянка в изкуствено засадената преди десетилетия горичка близо до нашия квартал.

Аз: Тази горичка от доброволци ли е засадена или от зорноволци? (нали знаете, че през соца гражданите често бяха задължавани на доброволен труд)

Той: От зорноволци.

Аз: Защо толкова много хора в гнилия капитализъм стават доброволци, а тук не е така?

Той: Може би защото нашият капитализъм още не е достатъчно гнил.

Всъщност не става въпрос за икономическата система, а за това, че човек може да бъде доброволец само ако има свободна воля, т.е. свобода. Може да е вярно, че някои обстоятелства насърчават свободата, а други не, но доброволци е имало при всякакви обстоятелства, дори и когато животът им е бил застрашен. Според определението на една врачка от Телевизия 2001, тези хора се наричат „будали“, тъй като „будала“ означавало, че Аллах се е пробудил в теб и си готов да работиш без пари.