За надеждата на болните, доброволците в клинични изпитания и още нещо

В последните дни към блога се стекоха хиляди търсещи надежда за излекуване от рак. Надявах се да четат внимателно и текстовете и коментарите, а не просто да търсят телефона за връзка с този, който може да им осигури чудодейното лекарство Ставринол, за което преди няколко дни съобщиха по Нова ТВ. Никак не съм сигурна, че го правят.

Разбирам, че на много хора не им е останала друга надежда, разбирам, че някои вече не се страхуват от смъртта и са готови новото лекарство да бъде тествано върху тях, но дори и гаснещ, животът си струва, а чрез смъртта си, човек може да направи нещо смислено, с което да помогне на други. Накъде бия?

Мислих за това дали аз бих станала доброволец при тестването на животоспасяващо лекарство. Бих. При определени условия. Най-важните от тях са да съм убедена, че предлаганото лечение почива на някаква сериозна обосновка и че тези които са го разработили са хора, на които мога да се доверя. Разбира се, вземането на окончателно решение включва скок на вярата и поемане на лична отговорност за изхода от експеримента, но все пак преди да направя този скок, ще ми е нужна информация. Ще искам да знам колкото се може повече за начина на действие на лекарството и за биографията на разработчиците.

Аз не съм специалист в нито една точна наука, ученическите ми спомени са далечни и бледи, а наскоро преоткритите ми интереси към науката все още не са ме отвели достатъчно далече, за да разбирам всяко научно обяснение за действието на лекарства. Ето защо за да изясня първия въпрос (дали предлаганото лечение почива на сериозна обосновка), бих потърсила помощ.

За да се уверя че знам достатъчно за разработчиците, бих се интересувала от досегашната им работа, от образованието им, както и от инициативите им извън работното място. За да направя скока на вярата, вероятно бих поискала лична среща с тях. Би било добра идея да се организира някаква конференция,  на която да присъстват евентуални доброволци и екипът разработил лечението, и всеки да може да зададе на живо каквито си пожелае въпроси. Може да се помисли и за доста предварителна комуникация по Интернет – форум, чат, видео-конференция и пр.

Ето защо смятам, че тези, които не са се запознали достатъчно добре с предложеното лечение, не бива да бързат да заявяват, че са готови да станат доброволци. Защо да изгубят необмислено живота си днес, преди да са се осведомили дали някой друг по-надежден екип с по-надеждно лекарство не търси доброволци? Не знам как се набират такива доброволци по принцип, дали можеш да участваш в изследване, което се провежда от учени в друга държава и пр., но вероятно Нова Телевизия и моят блог не са ултимативният източник на информация.

Не, не искам да убивам надеждите ви, но и не искам да бързате да се самоубивате. Не съм сигурна, че Ставринол е единствената ви надежда. Мисля, че надеждите дебнат иззад много ъгли, но вие ги търсите на едни и същи места.

Когато аз търся надежда, се опитвам да науча повече и това е главното, което мога да ви препоръчам – преди да се обадите по телефона на проф. Ставрев, вижте, например, този сайт – открих го вчера и мисля, че може да ви послужи като начало на търсенията ви. Преди години четох книгата на Бърни Сийгъл „Любов, медицина и чудеса“ и бих искала да я препоръчам; авторът е вече пенсионер, но е преподавал и лекувал в университета Йейл, ето и сайтът му ако четете английски. И пак казвам – върнете се към двете по-стари статии и прочетете ВСИЧКИ коментари, обсъдете ги с познати, които може да са по-наясно от вас.

А относно Ставринола, когато науча нещо ново и важно, ще го публикувам. А дали още сега ще поръчате диамантения прах от Москва е ваш избор – на пълнолетни хора, които са наясно, че рискуват живота си.

18 thoughts on “За надеждата на болните, доброволците в клинични изпитания и още нещо

  1. Да, аз също бих помогнал с каквото мога в експерименти естествено също като теб първо бих се разровил достатъчно за пълна информация засягаща всичко около това на какво ще се подложа. Има доста дискусии и диалози по темата, просто засегнатите хора толкова са се вглъбили че е естествено всяко нещо да им се струва като лъч надежда за лечение. И мисля че тази им реакция е нормална и разбираема.

  2. Забелязах, че почти всички подрепящи чудото са болни или свързани с болни. Замислих се какво ли има да им каже в случая научния фанатизъм. „Съжалявам, но вие сте обречени да умрете в мъки. Няма научен метод с който можем да ви помогнем. Морфинът е токсичен и не може да се прилага непрекъснато. Не очаквайте и живот след смъртта. Когато угаснете в адска агония това е краят, кошмарен, но пък завинаги. Физически издържан. Ще трябва да дочакате ужаса в още по-голям ужас“.

    Хората обаче не могат да живеят без надежда. Класическата вяра беше изтикана в ъгъла, докато църквата проспа последните няколко века и сега на нещастниците им остават само псевдочудесата – врачки и диаманти. Най-първобитната форма на вяра, извън смислен контекст и връзка с вселената. В която земни елементи се подреждат за да угодят на душата… Чудя се колко ли самодоволни глупаци има, които мислят че биха посрещнали рака с трезва, логична мисъл и спокойствие. Когато смъртта спре да бъде само интелектуална абстракция. Има ли лекарство за безнадеждността?

    Малко поетично излезе… ма нищо🙂

  3. Познавам двама атеисти, които починаха от рак в трезва и логична мисъл и спокойствие. Единият ми беше дядо, а другият баба.

  4. Да, бабите и дядовците имат тая дарба да почиват в спокойствие, по десетина утвърдени метода, особено тези от едно време, за които всеки един ден е бил еднакъв с предишния и след двайсет хиляди такива дни не могат да направят разлика между живот и неживот, но аз имах предвид хора в не-чак-толкоз-смъртна възраст.🙂 Например една моя съседка която умря на 15.

  5. Защо смяташ, че възрастта е екслузивният фактор, който определя дали възприемаме живота като живот или неживот? Аз познавам хора на 15, които не правят тази разлика, както и хора на 80, които я правят🙂 Кое прави една възраст по-смъртна от друга? Възрастта ли екслузивно определя дали дните ни са еднакви?

  6. @Neuromantic, има убедени атеисти, които просто знаят, че тялото е вечно (по поне 2 начина), а душата е крайна. Не казвам, че биха били спокойни, но със сигурност биха запазили трезвата си, рационална мисъл. Защото просто НЯМАТ друг вариант, дори и да искат.

    Има хора в концлагери, които приемат християнството, има и такива, които просто остават атеисти, атеизма им дори се засилва. Впрочем ти описваш изпитанието, което може да отсее кой е истински атеист и кой – не.

    В своя живот досега няколко пъти съм бил изправен пред смъртта (макар и като риск). Като дете, на 8 години, бих се помолил, а сега изобщо не ми идва такава мисъл. Не защото съм много силен психически, а защото просто вече не е възможно. Пътят назад е затворен завинаги.

    Да ти разкажа една история, която в семейството ми е анекдот. Свестявам се в болницата след операция. Наркоза. Все пак усещам, че тялото ми е зле и не искам да го помръдвам изобщо, за да си спестя болка. В главата ми е каша. Всичко се върти, всеки предмет е утроен, учетворен, лети, носи се, кръжи, копиран в много бройки, едвам успявам да фокусирам някакъв плаващ човек, сестра ми. Първото нещо, което й казвам е:
    – Не съм в напълно ясно съзнание.
    Малко след това потъвам обратно в мрака.
    Това е.

  7. Е, не мисля, че в този случай важното е дали си атеист или религиозен – някои хора могат да приемат спокойно смъртта, а други не. Това е нещо, до което достигат по различни пътища.

  8. Хм, Жилов, не знам дали имах предвид точно молитва, но може би и тя помага при някои хора. По-скоро си мислех за подготовка на душата. Никой вече не ни учи как трябва да се приема смъртта… Мислех си как би изглеждала новата църква. Не е задължително да се разчита на отвъден свят. Може дори да проповядва евтаназия при разни тежки случаи. Но такава институция сега липсва и се вижда. Пауло Коелю е идеален за свещеник, с неговите притчоподобни приказки, но не може да бъде намерен наблизо, не словото, а той самия. Не знам защо, но живият контакт винаги въздейства, дори човека да мърмори нещо на старобългарски, както е практиката в БПЦ.

    Ясно е че не говоря за мен, теб или Лидия. Едва ли ние ще хукнем до мините в Рудозем ако недай си боже ни сполети модерния хорър на човечеството. Но видя ли другите коментари? Хората имат нужда да вярват в нещо. Удавници търсещи сламка. Еми няма такава. Или по-точно за всеки е различна. Много хора не могат да открият своята… Както казваше Сидхарта на Хесе, повечето хора са деца. А децата, знаем, нямат спирачки. Има хора които ежедневно капитализират върху този принцип… Науката не може да спаси нещастните душици, тя е просто инструмент, който често попада в лоши ръце. Медията се е самопровъзгласила за единствения надежден източник на светла премъдрост и всеки разчита тя да му снесе истината, сдъвкана и готова за асимилиране. От нея научихме за Ставринол.

    Това за вечното тяло не го разбрах, явно е някакъв атеистически гносис🙂

  9. Не възрастта, споменах поколението. Повечето ни старци са живели на село. Ако си живял на село сто години няма какво толкова да загубиш ако изчезнеш. Но ако си живял в голям град загубата определено ще е осезателна – целия натрупан опит, всички познанства, всичко което си искал да научиш, а не ти е стигнало времето и т.н.

  10. @Neuromantic
    Тялото може да е вечно (или поне да съществува доста дълго) чрез децата ти, или пък чрез това, от което е изградено, защото то не се губи, а само преминава от една форма в друга. Обратното – душата сама за себе си има край, защото е продукт на конфигурация, която се разпада.

    Не съм сигурен, че вярата непременно помага на хората. В църквата например за един познат се разбра, че скоро ще умре от рак и всички заклатиха глави „Ех, така е, така е…“ – често религиозните хора всъщност се крият от истината за смъртта, но неуспешно и това само повече ги отчайва, отколкото ако не се криеха.

    Но да, призивите за рационалност от поста на Лид, на фона триумфа на абсурда, какъвто е една предстояща смърт, няма да сработят, освен при човек, който така или иначе е издигнал рационалността в култ. Прав си като цяло. Всъщност една от последните ни дискусии тук с теб доста ме обогати, но не желаех да си го призная публично😉

  11. „Тибетска книга за живота и смъртта“ е нещо, което става и за религиозни (не задължително будисти) и за атеисти🙂

  12. Можеш да си сигурен че обменът е двупосочен🙂 Атеизмът ти е заразителен, по някакъв човешки начин. Почти ме убеди че доброто съществува, което си е постижение. Или си ме накарал да вярвам повече отколкото е допустимо за металния храм…

  13. Аз пък се сетих за стоицизма. Много древен, но все още актуален. Като изключим липсата на трансцедентен елемент (който християните са добавили на цената на официалното му закриване) е съвършен. Има доста паралели с будизма. Но за разлика от него е тласнал цивилизацията напред.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s