Да се адаптираш или да не се адаптираш към средата? И коя среда?

Когато спомена, че бих искала да образовам следващото дете вкъщи, вместо да го пращам на училище, както и че съжалявам, че не съм постъпила така с първото, хората ми казват, че било важно детето да ходи на училище заради социалната среда, да се научело на социални умения. Напоследък мисля за социалните умения и се чудя дали изпращането на детето в училище непременно би му помогнало да развие социална компетентност. Всъщност тази тема НЕ Е за домашното образование – не е нужно да повтаряте споменатото в първото изречение мнение, особено ако не предлагате аргументация, но вие си знаете…

Никога не съм била напълно пригодена към която и да е среда, нито пък съм била част от приятелска група. Рядко съм била част от каквато и да е група и като цяло избягвам да бъда, защото повечето човешки групи ми изглежда да са някакви топилни на индивидуалността. Може би изглежда, че държа на индивидуалността си, че имам силно его, но всъщност не е така. Твърде съм променлива и нефиксирана и може би най-постоянното нещо у мен е желанието да бъда оставена на мира, за да се променям без ограничения. Повечето групи не са в състояние да ми простят това, защото те се оформят около някакво стабилно ядро и като че съществуват заради поддържането на статуквото.

За мен не е проблем да надуша кое е нещото, което свързва хората в групата, не е и никакъв проблем „да влезна в тона“ и, например, да говоря неща, които биха искали да чуят. Всъщност всеки ден, когато излезна навън и срещна познат, моментално влизам в неговия свят и начин на изразяване, гладичко, мазно, без никакви търкания и след малко се разделяме доволни – той че е чул нещо, което потвърждава неговата представа за света, а аз че съм се измъкнала бързичко🙂 Стоян се чуди как намирам какво да кажа на всекиго и как успявам да заговоря по съвсем различен начин, та дори и да си променя гласа😀

Ако съм толкова добър комуникатор, защо тогава не искам да работя в колектив и избягвам повечето срещи с хора? Защото този театър, мили приятели и съседи, ме изморява и изяжда времето, което бих могла да прекарам в най-приятната компания на света – собствената. Самотата ми дава пространство, в което мога да сътворявам разни неща и да мисля без нуждата да се превеждам на други езици. Ето защо после имам нещо за казване на тези, които биха искали да чуят нещо, различно от това, което непрекъснато се повтаря около тях.

Социалната адаптивност е доста подвеждащо понятие. Когато един човек изглежда, че се вписва идеално в средата си, той се смята за социално адаптивен. Всъщност, в много случаи това е човек, който е адаптиран към само една среда и толкова се е слял с нея, че тя за него е целият свят или пък онази, истинската и ценната част от него, която си струва да оцелява, а съществата извън нея са чужди, опасни или поне съвсем безразлични. Ако този човек се озове извън средата си, може да преживее твърде силен шок и да не успее да се адаптира към новата среда – подобно на хората, които засядат във времето и биват съсипани от промените. Ако ли пък чужд елемент проникне в познатата му среда, „адаптираният“ човек би пожелал да се отърве от пришълеца или да го превърне в изкупителна жертва … с одобрението и помощта на групата, разбира се.

Случвало ми се е да бъда този пришълец. За щастие винаги съм оцелявала … вероятно заради по-слабото от нормалното желание да бъда приета. С годините ставам все по-неуязвима и не ме е страх от нараняване, но и все повече избягвам да влизам в групи. Понякога го правя – заради желанието си с помощта на групата да променя нещо малко в света, но обикновено се сблъсквам с ригидността на групата, която вече се е фиксирала около нещо и упорства дори и ако този подход я държи в задънена улица. Идва момента, в който се запитвам дали тези хора всъщност наистина искат да постигнат това, заради което са се събрали или просто им харесва да са част от група, да не са сами. В такива случаи не виждам смисъла да поддържам нужното ниво на мимикрия, защото това би означавало да не споделя това, което смятам, че би придвижило процесите напред и би довело до резултат. А когато го споделя, като че настъпва стъписана тишина или пък се намират по-смели да ми кажат, че така не се говори, че съм лоша, лоша, лоша … Тогава си тръгвам, защото целта ми не е била да предизвиквам революции в душите на тези хора, нито пък да внасям разкол … и после въздъхвам с облекчение. Понякога, ако пък държа да доведа работата докрай, отново оставам сама – понеже групата се разотива.

Може би се случва така, защото не съм социално адаптивна? По-скоро се случва така, защото идва моментът, в който не си струва да съм адаптирана към съответната група. Достатъчно гъвкава съм да влизам и да излизам без по мен да остават следи. Мисля, че тази гъвкавост съм придобила благодарение на това, че съм имала доста време насаме, за да се издигна над правилата и ценностите на групата и да видя, че светът е доста по-голям, че аз съм повече от това, което бих могла да бъда ако се идентифицирам единствено с групата.

В тази връзка смятам, че на децата трябва да се показват все повече страни от света, а не да се разчита за това на членството им в училищна група, която би могла да бъде доста хомогенна и ригидна, каквито са повечето училищни групи у нас, благодарение на това, че повечето ни училища са сегрегирани, а в тях има сегрегирани класове (например на деца на новобогаташи и на такива, които не са в състояние да правят дарения на училището или подаръци на госпожата; на „тъпи“ и „умни“), а пък учителите правят всичко възможно да поддържат статуквото, но, както казах, за училищата ще пиша друг път. Може би си струва да помислим за това с какви хора общуваме, дали успяваме да покажем на децата си разнообразието на света, а това може да стане по различни начини, включително и ако изпратиш детето си в училище, в което се прави всичко възможно да се претопят индивидуалностите … само дето от последното ти побелява косата, а детето ти расте по-бързо😀

Докато писах това, осъзнах, че тази тема не е никак нова за мен и изрових няколко стари текста, които подреждам в хронологичен ред:

Натискът да бъдеш посредствен

Центърът на Вселената

Без авторитет

31 thoughts on “Да се адаптираш или да не се адаптираш към средата? И коя среда?

  1. Съгласен съм с теб, но с уточнение.
    Много хора не са част от предимно една група. Те са част от различни групи, които затвърждават различните страни на идентичността им.
    В повечето групи, има няколко общи правила. Най-важното е следвай групата. Само това правило да се спазва където и да си, оцеляваш. Цената се плаща, когато приемеш в себе си за верни ценностите на групата. Това или изисква доста време или определен тип личност.

  2. О, да, възрастните принадлежат към повече групи, но пък въпросните групи често си приличат помежду си🙂 Като че е по-лесно като израснеш с един набор от ценности да търсиш и намираш себеподобни. Затова и уточних за сегрегираните училища – уж влизаш в различна от семейната група, но пък там влизаш в група на деца от подобни семейства …

  3. Одобрявам :-)! Когато преди около година по социология на образованието обсъждахме със студентите концепцията за „скритата учебна програма“, зададох на студентите следния провокативен въпрос: Представете си, че няма училище и няма университет. Как си представяте съвременния живот без тях? Опитвах се да удържам провокативната анти-институционална гледна точка – човек може да научи това, което ще му върши работа, и извън училище и университета. Достатъчно е да се явява на изпити за покриване на определени критерии. Ако владееш нещо, има ли значение по какъв начин си го постигнал? Аз самата съм преподавала 11 години социология, без да съм я завършила, но назнайвам в някои отношение повече от мнозина, които са я завършили. Поддържах и тезата, че не всичко, което е наблъскано в учебните програми, си струва да бъде изучавано, че е добре детето да наблегне повече на това, което му е интересно и в което го бива, а от останалото да прихване нещо само за обща култура.

    В края на упражнението общият извод беше, че институционализирано образование все още е нужно основно в два случая. Първо, то е комай най-важното средство за интеграция на сегрегирани малцинства. Едно съвременно „бяло“ дете в общия случай може да се образова и чрез интернет, но това не важи за ромските деца. Второ, има области, в които е трудно да станеш професионалист без специално системно обучение – примерно – хирургия, строително инженерство. Но като цяло, моделът на институционализирано образование би могъл да бъде значително модифициран, диверсифициран и да не е задължителен във всички случаи.

  4. Хайде познай колко са ромските деца, които учат в училища за „бели“ и колко са тези, които учат в училища, в които няма нито един „бял“🙂 Вчера със сина ми минахме покрай ромското основно училище, което е на минути от неговата гимназия. Той беше безкрайно учуден от съществуването му, а на двора имаше доста играещи мач момчета – нито един „бял“ сред тях, макар че кварталът е смесен …

  5. Е туй го знам🙂. Не по-маловажен проблем е как голяма част от ромските деца изобщо да бъдат закарани на училище, че и да го завършат – нещо, с което „задължетелната“ ни образователна система определено не се справя. Доколкото ми е известно, умишленото несправяне в това отношение датира още от Татово време…

  6. Лид, аз имам същите мисли. Училището единствено е успявало да ме осакати като интелект и ако нещо съм постигнал, то е въпреки него (изключвам няколко добри учителя, които бяха изключения).

    Но винаги си спомням едно хлапе, което родителите му обучаваха у дома. То беше депресирано, резервирано и затворено.

    За да се избегне това, в каква среда, различна от училище, би могло да бъде? Курсове? Кръжоци? Лагери? Аз самия не общувам с много хора…

  7. Mного ясно, че несправянето не е ново явление … иначе щеше ли да има толкова неграмотни на нашата възраст?

  8. Хм, Жилов, има куп депресирани, резервирани и затворени деца, които ходят на училище😦 Но да, има много други среди извън училището, към които могат да се насочат и ходещи и неходещи на училище.

  9. Една от хубавите страни на днешното дигитално време е, че човек (вкл. децата) може да си намери среда според интересите, независимо от прякото му физическо обкръжение. Докато „по наше време“ човек по необходимост другаруваше почти само с децата от училище и от квартала – поради липса на други. За някои деца средата, която им се случва по необходимост, е особено смазваща, а ако те самите имат възможност да подбират с кого да общуват, е много вероятно да се окаже, че по този начин ще развият неподозирани качества и няма да развият някои комплекси. И не съм съгласна, че виртуалното общуване е непременно „осакатяващо“ – принудителното общуване в училищна среда може да има особено пагубни последствия.

  10. също не ми е проблем да общувам с всеки и да влизам лесно под кожата на който и да било. образованите ме имат за образован, простаците вярват че съм един от тях. това се дължи на невероятния ми интелект и на пълната липса на скромност и задръжки. самотен съм, защото гледам на света от височина. това е съдба, а не избор.
    радвам се, че има и други такива хора.

  11. В училище няма нито образование, нито адекватна социална среда. Простете ми крайността. Тази година завършвам и съм почти сигурен, че няма да видя съучениците си в рамките на десетки години. Просто защото нито някой ще ме потърси, нито някой ще има желанието да се съберем всички заедно. Има хора, които едно че не се снимаха с класа, друго че няма да дойдат на бала, а и впрочем всички събирания на класа някога са били провал, ако въобще са се състояли. Може да ми е бил такъв випуска, знам ли. В 8-ми клас беше феодалния стой, бяхме разделени на „групички“ и то съвсем съзнавано. 4 години съм се опитвалл да събирам хората от класа ми… към 10-ти клас социланото взаимодействие беше на принципа „ти не си човешкото същество, с което бих поддържал отношения“, а вече в 12-ти дори не се виждаме, защото всеки си е някъде и си върши работата по кандидатстването. Имам съученици, с които за 5 години 5 думи не съм си казал…. Някакъв потресаващ ужас е. „Няма смисъл, всичко е изгубено вече“
    Впрочем духовното извисяване, става в духовно извисена група, което в училище не се среща. (Поне по мои преценки)

  12. Според мен така наистина ще изолираш детето от опасностите на околния свят, но ще го превърнеш в социален инвалид. Децата трябва да общуват с връстници, за да видят и доброто и лошото, а твоята роля като родител е да покажеш правилното. Нямам деца все още, но за мен мога да кажа, че трудно завързвам приятелства и се вписвам в „групата“. Един вид „дръпнат“ съм, както се казва. Това отдавам от части на характера си, а от друга на това, че майка ми все ми повтаряше „Не ходи там, не общувай с онези, ти си по-умен, стой си вкъщи, чети, учи“ и т.н. Само че живота е за живеене, не е за четене. Човека е социално животно, без среда е като гол охлюв.

  13. Проблемът е, че в тази ситуация на теория родителят определя на детето си средата, познанията и отношението към нея (не казвам, че в случая ще стане така, но даденостите го предопределят и това става неусетно).

    Първата контролираща институция за детето е родителят. За да може то да се еманципира от него (т.е. да се освободи), трябва да дойдат и други, сред които да избира и които да му помагат да не е съгласно с родителите си и да знае поради какво не е съгласно.

    Децата са различни, както и родителите им са различни. Много са малко родителите в тази ситуация, които ще устоят на инстинкта да правят от децата си свои интелектуални и емоционални копия, някои родители стигат и до ужаса физически да ги наподобят на себе си.

  14. Споделям мнението на Марин. Когато стана майка, живот и здраве, ще се опитам да не налагам на детето си моите представи за живота, долколкото сполуча. Ако е щастливо като е само, да си стои само. Ако иска не просто да се впише, а направо да се слее с мейнстрима и да няма амбиции за индивидуалност-така да направи. Затова ще пращам детето си и на училище, и ще го насърчавам да участва в други занимания: структурирани или не.

    Аз самата в недалечното си минало съм споделяла чувствата на Лид, изложени в статията й, но стигнах до извода, сама за себе си, че ако съм имала проблеми с човек или група–т.е. стрували са ми се неитересни, конформисти, арогантни или каквото там съм им приписвала–проблемът не е била в хората, а в емоционалнта ми незрялост.
    Благодарение на професията ми се уверих, че всеки човек може да бъде интересен и да прояви индивидуалност, дори неочаквано за самия себе си, ако му дадеш възможност, слушайки го с внимание. А аз започнах се чувствам добре във всякаква група, когато престанах да очаквам хората да пасват на изискванията ми.
    За училището, била съм късметлийка: във всичките ми училища съм имала учители, които (макар да не беше прието) са ме занимавали индивидуално по предметите, по които се виждаше, че материала ми е лесен. Имала съм и учители, които не вдигнаха ръце от мен, само защото нещо ми е страшно трудно, а ме убедиха, че е по-важно да правя усилие да разбирам трудните неща, отколкото да изкарам 6 по предмета им. Учила съм в обикновено квартално училище през соца и в езикова гимназия след соца. Е, имала съм и абсолютно хахави и направо травмиращи учители. Но и реалността е такава: шарена.

    Може би за мен е било и предимство това, че съм живяла само в големи градове, от които София, където съм родена, е най-малкият. Възможно е в големите градове да има по-голямо разнообразие от групи.

  15. „А когато го споделя, като че настъпва стъписана тишина или пък се намират по-смели да ми кажат, че така не се говори, че съм лоша, лоша, лоша … Тогава си тръгвам, защото целта ми не е била да предизвиквам революции в душите на тези хора, нито пък да внасям разкол … и после въздъхвам с облекчение. Понякога, ако пък държа да доведа работата докрай, отново оставам сама – понеже групата се разотива.“

    А не ти ли се е случвало и друго: да стане революция, преврат и ти да се превърнеш в новия „главатар“ на групата? Тоест, всички досега са мислили като теб, но ги е било страх да си го кажат и, когато ти го кажеш, те се обединяват около теб.

  16. Не, не ми се е случвало всички да са мислили като мен; по-често ми се случва тези, които мислят като мен да са твърде малко😀 Пък и внимавам със стихиите на тълпите …

  17. Привет от мен.
    На мен пък опозицията общоностна/групова принадлежност-индивидуалност, това или-или, някак си не ми се виджда удачно. Не живеем вече в традиционно патриархално общество, в което общонстната принадлежност (с нейните правила) е била толкова всепоглъщаща и определяща, че е била Светът, отвъд който е онова радикално чуждо и враждебно, за което говориш. Съвременният свят е доста многоизмерен и динамичен, съвременният човек също, за да сработва на практика това иначе теоретично правилно противопоставяне. Тази логика по-скоро ми се вижда подходяща за изграждане на един вид автоидеология, но е и за обяснение на принципите на изграждане на индивидуалност и идентичност. А и в крайна сметка човек най-напред се социализира и чак след това се индивидуализира, някак си не може да се прескочи първото (поне аз така мисля).

  18. Според мен, Лид, въпросът стои по-различно. Нали говорим, че училището е ценно с това, че създава условия за развиването на социални умения, а не че е ценно със самата социална среда, която предлага, тя е средството. Целта са социалните умения, а не адаптирането към конкретната училищна среда, към конкретната група.

    Общуването с връстниците не може да се замени от общуването с възрастните, независимо колко интелигентни са те и колко позитивно влияние ще окажат на детето.

    Сигурно си права, че интелигентността помага за това човек лесно да осъществява комуникация с останалите, но тя не е нито задължително, нито достатъчно условие за това. Много ми е трудно да приема идеята, че социалните умения могат да се развиват теоретично и от разстояние. Как да се науча да общувам с различни хора ако нямам контакт с тях; как да се науча да ги изслушвам и да вниквам в същността на това, което казват (дори когато то е откровена глупост, която с право ме дразни), ако не ми се налага да общувам с разни хора; как да овладявам емоциите си при общуването с други хора и да бъда убедителна в изказванията си ако многократно не съм упражнила ефекта от изразяването и аргументирането на дадена теза върху реална група хора и т.н. и т.н.

    Напълно съм съгласна, че училищната социална среда не е прекрасна и от нея понякога произтичат сериозни проблеми, но тя е много ценна с условията, които предлага на малкото дете с беден жизнен и социален опит да се потопи в сложния свят на различни взаимоотношения. Според мен въобще не е задължително детето да бъде принуждавано непременно да се впише в средата, в която ще попадне. Важно е да осъзнае, да се научи да вижда връзките, които обединяват хората и в зависимост от собствените си предпочитания, интереси и потребности да си изгради механизъм за реакция на вписване или „отписване” от тази среда. Както напоследък се говори в теория на възпитанието, не е важно дали примерът ще е с положителен или с отрицателен знак, от значение е той правилно да се разчете като пример, който трябва да се следва или като такъв, който трябва да се избягва. Мисля си, че същото е и със социалната среда. Когато детето развива уменията си да общува е важно да го прави в реална социална среда, просто да е налице такава, а не тя да бъде най-идеалната от всички възможни.

    И още нещо. Казваш, че за теб живеенето сред голям кръг от хора не е задължително, за да се чувстваш добре. За мен важи абсолютно същото. Но това е индивидуална особеност и като таква с нея е добре да се съобразяват и учители, и родители и самият човек, който е нейн носител. Но нали има и хора, за които тази индивидуална особеност не е валидна. Възможно е твоето дете да бъде от този тип хора. В този случай едва ли ще се чувства зле в училище, въпреки негативните влияния.

    Не съм съгласна и с това, че присъствието в една или друга неформална група обезличава човека. Ако доброволно си станал част от нея то е защото си намерил нещо, което те идентифицира с нея, ако ли пък няма такова нещо, просто не влизаш в нея или я напускаш. Колкото до формалната група, каквато е училищната паралелка, тя оказва много по-слабо влияние върху индивидуалността на ученика. Той присъства в нея на принцип, който е определен външно на самата личност и по никакъв начин не налага участниците в тази група да си приличат по друго нещо освен по възрастта. Всеки може да изразява и развива тази индивидуалност както желае стига това да не е в разрез с общите правила, на които се подчинява групата.

    И в заключение, продължавам да си мисля, че соцаилните умения са ценни и трябва да се развиват в реални ситуации на комуникация с хора на твоята и на различна от твоята възраст. Трудно това може да стане в обръжение от 1 човек и посредством теоретичното обогатяване на светогледа на детето. Няма значение дали човек е интоверт или е по-отворен към света и другите хора, и на двата типа хора им е необходимо да могат да се държат адекватно в различно социално обръжение. А не бива да се пренебрегва и факта, че не малка част от хората просто имат потребността да бъдат заобиколени от по-големи групи хора. Както някой отбеляза по-нагоре в коментарите, нали още Аристотел я е казал приказката за общественото животно.

  19. Царевна, мислиш ли, че училището е единствената възможна социална среда, в която си сред връстници?

    Социалните умения са хубава цел, но натискът да се адаптираш към средата е реалност, поддържана не само от връстниците, но и от учителите … поне в училищата, които наблюдавам в последните 10 години у нас.

    И както казах, темата НЕ е за или против училищното / домашното образование, а за това, че често бъркаме адаптирането към една конкретна група с адаптивност.

  20. За някои хора светът е многоизмерен и динамичен, но за други не е … за съжаление тия, другите, които се въртят в едно измерение никак не са малко … или поне там, където живея, а това не е точно на село, а в средно-голям областен град.

  21. Споделям мнението на последните двама коментиращи: родителите имат отговорността да направят най-доброто за децата си, и това включва отказа от пълен контрол над средата на детето (стъпка по стъпка разбира се). И че точно това – да научим децата си сами да преценяват кое е правилно и кое не – е единствената ни ‘застраховка’ че ще се оправят в един свят, който е много шарен наистина. Защото да се научат да се справят с „шареното“ дори и само в положителния му смисъл иска емоционална зрялост от страна на родителите и поощряване на децата да са любопитни към интересното у всеки преди да му лепнат етикети и по възможност да се откажат от етикетите като цяло. Това последното има огромно влияние върху качеството на живота. И не се учи в училище – да, но не се постига и в контролирана среда.

  22. Критичното мислен няма нужда да критикува другите, за да е ценно. Нито пък всички индивидуалисти са самотници. Нито пък това да си самотник енякаква гаранция, че ти сам ще/се чувстваш интересен. Нито пък това да си винаги черната овца означава, че винаги си на по-оригинална/интересна/задълбочена позиция от другите.

    Да не говорим, че в днешно време е доста трудно да принадлежиш само към една единствена група, така че проблема „бъркаме адаптирането към една конкретна група с адаптивност“ е по-скоро теоретичен отколкото реален, дори и за децата – те постоянно влизат и излизат от групи и всеки път, когато го правят научават по нещо.

  23. Защо непременно трябва да има опозиция между училище и контролирана среда? Училището понякога е доста контролирана среда всъщност😀

  24. Теоретично днес е така … зависи къде живееш и кой си. Аз познавам деца и възрастни, за които разнообразието от групи далеч не е реалността. Ако за повечето хора у нас шаренията на света беше реалност, нямаше да имаме, например, Фейсбук групи, които да правят циганите на сапун и т.н. Дени, някое от твоите деца ходило ли е на училище в България? Колко продължителни са наблюденията ти? Ти работила ли с с български ученици? Колко дълго време? Това което правя не е опит за свръхобобщаване, а опит за разкриване на част от реалността, в която живея. Друг е въпросът дали читателите биха си казали „Такова животно нема“🙂

  25. към коментара на Лид, по-долу:

    Училището дори и да е контролирана среда (което ми се струва много трудно постижимо на 100%), пак е алтернативна такава на семейната. Та дори и в кофти версия, пак е някакъв вид разширяване на хоризонта. А дори по време на соца, пак не беше монолитна среда, въпреки всичките напъни да бъде такава. И въпреки соца, пак се научихме да мислим – така че явно има начини във всяка ситуация, стига човек да подходящата нагласа.

  26. Разнообразието не е въпрос на външна среда, а на вътрешна лична нагласа към хората и света. Въпрос на това дали искаш да си отвориш очите и колко отворени ще си ги държиш. Инетерсни хора има навсякъде. Озлобени хора също. Коне с капаци – също. Някои от тях правят дори кариера по света. Във Виетнам се запонахме с един немец, който на маса пуфтеше как германците вече не правели нищо като хората. Беше работил в България и се беше оженил за българка, но си мислеше, че ми прави огромен комплимент като ми каза, че не приличам на такава (без да се осмени да сподели какво мисли за българите, ама едва ли е било хубаво). Плюеше на общо основание виетнамците, с които по настоящем работеше по някаква програма за развитие. Та този човек колкото и различни групи да му тръснеш – той не успява да види в никой нищо положително.
    От друга страна, най-интерсния разговор през живота си за социална и културна антропология (а аз 7 години съм учила това и чела доста по въпроса съответно), съм го водила с една жена от Южния Пасифик някъде (дори не знам къде). Тя беше женена за немец, децата и бяха руси негърчета (това звучи ли политически корентно не знам, но го казвам с много симпатия и най-добри чувства) и в момента живееха в някакво затънтено виетнамско село, защото мъжът й май с микрокредитиране се занимаваше. Та тя така интересно разсъждаваше за живота в това село, макар че тя виетнамски не говореше тогава и във въпросното село никой освен нейното семейство не е говорил на езици, които тя владее. Говореше и супер интересно за мястото, където е израстнала и където се живяла преди да се ожени, където мъжът е бил преди явно по-проект. И двете места са били супер отцепени от света и монокултиурни, виетнамското село поне със сигурност, но тя можеше с часове да говори за хората там без дори да може да общува пълноценно.
    Та човек като има нагласата да търси – намира и на това аз искам да науча децата си – да са любопитни за доброто, интересното у хората.
    А по отношение на училищата. Децата ми не са учили в българско училище още. Аз карам по мои спомени и впечатления. Карала съм само стаж – трябваше да преподавам Кант в едно уж от елитните софийски училища през 1997. Публично си признавам тук, че за Кант от мен не са научили повече от името му. Имам и близки, които работят в системата на обарзованието, имам и близки с деца на възрастта на моите – та съм общо взето в течение. И може би това е една от основните причини да живея на края на света, вместо в България в момента. Точно защото вярвам, че училището представлява ценност за децата ми и аз полагам усилия да намеря баланса между това да ходят на училище, да взимат решения сами и аз да не изпитвам постоянна нужда да ги контролирам, за да не изперкам:)
    Улях се май, но темата ми е много близка и много пъти живота ме е предизвиквал да си преосмисля светогледа по въпроса, та имам и много мнения:)
    Поздарви!

  27. По същият начин семейството може да не е 100% контролирана среда и да осигурява алтернатива на доста еднообразната среда на някои училища😀 А освен семейството и училището има и други неща, към които децата могат да бъдат или да не бъдат насочени … зависи от семейството и от училището.

  28. Дени, разнообразието е и вътрешно и външно. Ти самата настояваш за разнообразна външна среда (както и аз), защото то може да стимулира отварянето на очите на децата, за разлика от еднообразната среда, която може да им помогне да прекарат в затъпяващ сън част от живота си, а когато си прекарал детството и ученическите си години в еднородна и затъпяваща среда, после е по-трудно да отвориш очи. И училището и семейството могат да бъдат стимулиращи или затъпяващи – зависи от семейството и училището, а освен семейството и училището има и други неща. Така че не можем да твърдим, че едното е 100% контролирана и еднообразна среда, а другото обратното.

    Освен това има родители, които разчитат на училището да контролира децата им във времето, в което те не могат да ги контролират🙂 Така че някои деца са контролирани през по-голямата част от времето. Препоръчвам ти „fuck the children“ – един чудесен монолог на george carlin. При мен можеш да намериш скрипта: https://lydblog.wordpress.com/2006/11/27/fuck-the-children/ Ама не бързай с изводите след първите няколко изречения🙂

  29. Нито едното,нито другото могат да бъдат съвсем контролирани. Но винаги две е повече от едно и в този случай по-добре според мен.
    А като продължавам да мисля за вътрешното и външното разнообразие, почвам да си мисля че факторът пропускливост и на двете и много важен и трябва да се възпитава. Иначе разнооразието престава да е от значение:)

    Ще го погледна това, непременно. Само време да намеря от някъде:)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s