за готовността ми да родя дете с увреждания

Според направените досега изследвания на бебето, всичко изглежда наред. Преди да направя първите, обаче, реших, че трябва принципно да помисля дали съм готова да родя дете, за което предварително знам, че ще се роди с увреждания. Реших, че ако изненадващо родя дете с увреждания или ако детето ми пострада сериозно по-нататък, ще приема това, което ми е отредила съдбата и ще се грижа за него (като за човек, а не растение), въпреки че в момента не ми изглежда вдъхновяващо, не ми изглежда като моята кауза. Реших и това, че ако предварително знам, че детето ще се роди със сериозни умствени увреждания, ще направя аборт.

Особено притеснителни за мен са умствените увреждания, защото смятам, че биха поставили детето в много по-голяма зависимост от милостта на хората, отколкото физическите увреждания. В такива случаи се сещам за Лени ( „За мишките и хората“) и Стивън Хокинг, вместо да се фокусирам върху Форест Гъмп …

Всеки от нас в някаква степен зависи от милостта на другите хора, но бих се чувствала по-добре ако знам, че детето ми може да порасне интелектуално, емоционално и духовно, че когато аз със сигурност няма да съм в състояние да осигурявам основа на съществуването му, ще може да си я осигурява. Когато се роди, ще бъда на 39 и не очаквам да живея вечно. Не че има гаранции за това какво ще му се случи в бъдеще, но не бих искала личните му способности да бъдат силно ограничени още от рождението му.

Не казвам, че моето решение е най-доброто за всички бъдещи родители. Просто аз не съм от тези, които  предварително биха избрали да се посветят на едно-едничко човешко същество.  Ще цитирам блога „Изоставените деца на България“ (не защото искам да говоря за отговорността на държавата, а да покажа на какво са готови други):

– В родилния дом, в първите мигове след раждането: „Остави това дете в дом, не си проваляй живота, от него нищо няма да стане.“

Никоя от нас, никога в тези първи и най-трудни мигове след раждането и установяване увреждането на децата ни, както и след това, не е виждала дори очите на социален работник или психолог, които да ни окажат дори най-елементарната подкрепа или поне да ни дадат някаква информация какво предстои за нас и детето ни оттук нататък, и как да се справим и да му осигурим необходимите специални грижи.

– Следва откъсване на детето от нас, наблюдаваме го през няколко дебели стъкла, и постоянно и систематично внушаване, че няма да сме в състояние да полагаме грижи за него, защото е обречено и няма да оцелее.

– При отказ от наша страна да се вслушаме в тези „компетентни“ съвети и напътствия, и заявим, че въпреки всичко ще задържим и ще се борим за децата си, получавахме отношение като към хора загубили разсъдъка си.

– Следват дълги и мъчителни месеци, безсънни нощи, които никой освен майка преживяла това не може да си представи.

– Следва пътуване и тичане по специалисти из цяла България, изследвания, консултации и най-различни диагнози, като средствата за да ги платим събираме, продавайки къщи и имоти, и просейки от приятели.

– След години напускаме работа, много често и съпрузите ни ни напускат, оставаме без кариера, бъдеще, все по-сами и без никаква надежда, крепеейки ни само любовта и усмивката на детето ни, което не само е оцеляло противно на всякакви „квалифицирани“ прогнози, но и е щастливо и се развива според възможностите си, на всичкото отгоре.

През цялото това време отчаяно сме търсили помощ и подкрепа от същата тази държава, която според г-жа Йотова ни била „длъжна“, поне за някаква елементарна информация или насока, и сме се сблъсквали само с безразличието и некомпетентността й. Когато в крайна сметка, благодарение на „държавната подкрепа“, изпаднем с децата си до борбата за елементарно оцеляване, получаваме „великодушна подкрепа“, изразяваща се в помощи и ограничения, и отношение като към потенциални злоупотребители с тях, проверки от социалните служители, целта , на които е изразходването на помощите, а не състоянието на детето и семейството ни.

Но ние сме „благодарни“ на социалният министър от партията на г-жа Йотова, защото все пак единици от нас успяваха да се преборят и справят с бюрокрацията и чиновниците и да се доберат до „привилегията“, да станат обект на тяхното социално „великодушие и щедрост „, и благодарение на него да Оцелеем и ние и децата ни. Останалите просто не оцеляват.

23 thoughts on “за готовността ми да родя дете с увреждания

  1. Нищо човешко няма за губене вече… Всичко е изгубено отдавна. Има неща, които никога няма да проумея. И аз също като теб не бих могъл да измина по подобен труден път… Бих се сринал ако съм главен герой в описаната ситуация. Или така си мисля…

  2. Аборта е най – правилното решение
    В противен случай ни очакват ситуации от филма Чарли с който Клиф Робъртсън грабна Оскар през 1968 год.

  3. И аз се опитах да взема за себе си такова решение, докато очаквах първото си дете. Не успях. Не знам дали и за следващато (когато и да стане това) ще успея.

  4. Мисля, че е некоректно да се окачествява дадено решение като правилно или погрешно. Всеки взема подобно решение според възгледите, ценностите, вярата си … За някои е недопустимо да направиш аборт, дори ако детето е с тежки увреждания. За други е недопустимо да родиш увредено дете и да го обречеш на мъки. Въпрос на гледна точка. Вземайки, кое да е решение, поемаш и последствията от него. И в двата случая последствията не са леки.
    Книгите и филмите не дават много точна представа за живота на хората с увреждания. Моето мнение е, че са едностранчиви. Дори цитираният разказ не казва цялата истина. Казвам го от позицията на човек, чийто близък е в инвалидна количка повече от 10 години, а също и от позицията на майка, търкала месеци на ред пейките в клиниката по ДЦП.

  5. O, Лид, каква новина! Успя да ме изненадаш! Имаш ли причина да се притесняваш за уврежданията? Психират ли те лекарите с тестове и глупости? Мисля, че последното дете на Др Сиърс е с увреждане (Даун) и някъде бях чела каква благословия се е оказало това за тях. За съжаление, нищо не може да ни гарантира живота и здравето. Всеки от нас може да пострада при катастрофа и да се озове в инвалидна количка, в будна кома, с мозъчно увреждане… можем само да се надяваме да се намери близък човек, който ще поеме грижата за нас и ще ни обича (дори и да вегетираме), както и да имаме силата да зарежем ‘по-важните неща’ и да се посветим на друго човешко същество, когато съдбата го изисква, дори и да сме имали други планове за живота си. Защото разликата от Могилино до „Говори с нея“ е от земята до небето, и е въпрос на личен избор. Колкото до аборта – нали знаеш, че тестовете за увреждания дават процент вероятност, не са категорични. Аз имам съвсем интелигентен познат, за който лекари в Германия са предричали дете с мозъчно увреждане.

  6. ае стига паранои, хаха това е и моя „тактика“ .да се подготвиш за неприятното, защото приятното всеки му е благо

  7. Последното дете на д-р Сиърс е със синдром на Даун и е осиновено. Мисля, че са знаели предварително.
    Това няма особено значение. Значение имат само личните усещания и убеждения на майката.
    Лека бременност и мисли повече за хубави неща. И без това човек не може да бъде подготвен за всичко.

  8. Удивен съм от смелоста на Лид да поставя
    в центъра на дискусий собствения си живот.
    Личния пример и решаването на обществените проблеми
    не са винаги в хармония.
    Хармонията в индивида обикновенно води до
    взимане на разумни персонални решения.
    Работата за изграждането на по-хармонично общество
    ни дава шанс да споделим част от хуманизма и опита си
    за усъвършенстването на социалната система.
    А именно това , което прави авторката.

  9. Дано никога не ти се налага да вземаш такова решение. Едва ли предварително е възможно човек да прецени какво би направил, ако… За мен изборът винаги би бил абортиране, ако се установят или има сериозни съмнения за аномалии в началото на бременността. Знам, че не бих избрала да го родя, защото се съмнявам, че ще имам силите и желанието да се справя. Но ако се установи след раждането?! Сега съм майка и не мога да си представя, че след 9 месеца носене и след като си видиш детенцето – болно или здраво, бих могла да го изоставя.
    Друг е въпроса, че не е нормално да има закон, който да позволява децата да се изоставят от родителите по домове.

  10. Аз лично ако трябваше да избирам без колебание бих предпочела да бъда убита, отколкото аз да бъда убийцата. И през ум не би ми минало да направя аборт в какъвто и да е случай – че как живея после, като знам, че съм отнела нечий живот, който още не е започнал, нима аз определям кога да зачена, и кога не, че сама да отнемам това, което ми е подарено!
    Човекът с физически, или психически увреждания не е половин човек. Много често дори такива хора са по-щастливи от нас, а това, че са различни и решаваме, че нямат право да живеят надали ни оправдава да ги убиваме „уж за тяхно добро“.

  11. Здравей, Лидия. Много пъти съм чела за случаи, в които лекари казват на бъдещите майки, че децата им ще се родят увредени. Обаче много от тези майки решават да запазят децата си, които после вземат, че се родят здрави. Дори за дъщерята на Джейн Фонда пишеше, че имало подобна опасност, обаче тя не посмяла да убие детето си и накрая родила едно хубаво и здраво момиченце. Как ще се чувстваш, ако знаеш, че ще убиеш, без да си сигурна дори дали детето няма да е здраво? Но даже и детето да е с увреждания, да станеш убийца не е вариант! А ако заради това убиеш нероденото си дете, знай, че със сигурност цената ще плати роденото! Или ти. Или друг твой близък.
    Не прави това, мила! Дори да си сигурна на 100%! Нямаме право да си играем с чуждия живот! Не сме Бог.

  12. Лид, това решение го взимах и аз втория път. Първият просто не ми е минавало през ум – а и изследвания такива почти не се правеха тогава, не и масово.
    А сега се правят. Около минута се колебах, въпреки вътрешният ми глас, който твърдеше, че всичко ще е наред. И знам, че не съм достатъчно твърда, за да приема мисълта, че ще знам, че ще родя дете с увреждания и ще се грижа за него. Въпреки че беше много дълго чакано бебе, ако изследванията бяха казали категорично друго, не мисля, че бих го задържала… (това сега го пиша със заспалото бебе в скута си и ми е особено чоглаво).
    Но ако нещо се случи в бъдеще – бих отгледала. Тежко, трудно – но веднъж като съм поела отговорност за този човек, не бих зарязала посредата.

  13. Благодаря за съвета, Диди. Убивала съм два пъти без да правя изследвания – защото не бях готова да имам деца. Не се почувствах Бог, нито пък убиец. Но това съм аз.

  14. Здравейте! Малко off-topic въпрос, но защо блога на Longanlon не отваря? Не разбирам съобщението най-горе.

  15. @ Шлемовец. Не се отваря. Нали е на стария адрес? Пише this account has been suspended.

  16. Честита бременност! Изкарай я леко и дано не ти се налага да си в такава дилема. И за мен решението с аборта е по-правилното, но всеки има право на мнение. Имам приятели с дете болно от аутизъм. Сравнително здраво е, но е умствено увредено и никога няма да се оправи. Не може да се оправя с най-дребните ежедневни грижи – дори до тоалетна не може да отиде само… Но преди 9-10 години когато е раждано такива изследвания нямаше…
    Бъди спокойна и всичко ще е ОК!

  17. Ами няма лошо ако някои наследствени заболявания могат да се избегнат. Някои биха казали, че твърде много се месим в природата, но така или иначе всяка медицинска терапия и всяка родителска грижа е вид намеса. С какво почти денонощният труд на майките, които са се отрекли от всичко друго само за да поддържат живота на дете, което иначе не би оцеляло е по-добър от превенцията, благодарение на която може да се роди здраво дете? Да, по този начин може да има по-малко майки-героини, но пък повече здрави деца. Кое е по-важното?

  18. Поздравления! Както за желаната бременност, така и за подобна реалистична, осъзната, откровена и лишена от чувство за вина позиция!

  19. В отговор на lyd:
    Майките на деца с увреждания не са героини(поне аз като такава не се смятам за герой),защото няма нищо лошо в превенцията,но за съжаление няма избор при увреждането,то просто се случва-голяма част от децата с увреждания в България са вследствие на лекарска грешка(тежко раждане водено от „кадърен“ лекар),заболяване последвало с увреждане-менингит,имунизация(тетанус например) и други.
    Едно дете за съжаление не е дефектен телевизор който можеш да върнеш обратно в магазина с рекламация.
    Ако прочетете историите на родителите от блога за Могилино ще се убедите в това.
    И не на последно място-при качествена медицинска и социална политика включваща и добро образование голяма част от децата с увреждания успяват да станат самостоятелни,а родителите им не заспиват призори с молитвата да умрат след децата си с увреждания,за да не отидат същите тези деца след тяхната смърт в някоя кочина като Могилино.
    Към авторката-пожелавам Ви леко раждане и мечтаното бебе.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s