Снимки за спомен

Не мога да разбера тръпката да позираш за снимка до някого или нещо. Ако искам да запазя спомен за някого или нещо, защо трябва да заемам част от кадъра? Не че ненавиждам да се виждам на снимки, особено ако не позирам специално за тях; нямам нищо против и да се видя на снимка до някого или нещо – ако фотографът е решил, че аз и другият / нещото изглеждаме добре / забавно / интригуващо и пр. заедно. Струва ми се, че за да стоя на снимка заедно с  нещо / някого, между нас трябва да има някаква истинска спонтанна връзка, колкото и да е мимолетна да е тя. Естествено е такава връзка да бъде забелязана от фотографа, а не да му бъде посочена от мен. Просто не мога да застана край архитектурна забележителност или представител на екзотична култура и да помоля някого да ни щракне.

Може би хората искат да имат доказателства за връзката си с някого или нещо, за да разширят личността, да покажат, че са нещо повече от самите себе си. Вие как мислите?

12 thoughts on “Снимки за спомен

  1. „Veni, vidi, snimah se“

    Забелязал съм, че много хора позират точно като велики завоеватели.
    Сякаш да увековечат постижение някакво – „Глей, глей, бях на Айфеловата кула, копелеее!“. Следват бурни аплодисменти, заря и цветя от президента. :))

    Аз на няколко пъти съм снимал незабелязано точно такива непознати позиращи и снимащи, голяма забава е.

    Другия вариант – снимка със известна личност. Прегърнати, като стари приятели. Да бе, да.🙂
    Чудя се, ако трябваше та избират между това да разговарят 30-ина минути със своя кумир, но без да се снимат с него или да се снимат с него, но без да могат да разменят и две думи – колко хора биха избрали първото?🙂

  2. аз се снимам понякога, за да си припомням детайли от преживяното. иначе забравям неща, които не бих искала да забравя.

  3. Винаги съм гледал на снимките единствено като на изкуство, а не като средство за припомняне. Не мисля, че някога съм се снимал, за да се види, че и аз съм бил там. Родители и приятели не пропускат да се чудят, защо по дяволите ме няма на снимките и каква полза ако именно аз не съм на тях… Съжалявам просто не мога да го възприема. Един кадър или е красив или значим и заслужава снимка или не. Ако това аз да съм на снимката ще означава нещо или ще я направи по-красива, тогава разбира се, че бих се заснел.

  4. Ама грам не съм съгласен с вас! Ок, в Париж съм …за какво ми е да снимам Айфеловата кула? Че картички на нея колкото щеш има за 2 евро – екстра снимки…ако съм скръндза – ще смъкна от нета. Много ясно , че на тези снимки важното е, че АЗ съм пред айфеловата кула…това е запечатания миг, а не кулата. Тя ще си е там и утре…..а аз ще се прибера в Каспичан.

    Иначе съгласен съм, ако nixonixo реши да снима фермите на Айфеловата кула под странен ъгъл…..ама вие не говорите за това!

  5. Хората снимат не себе си, а собственото си его, като застанат пред някакъв красив пейзаж или известна статуя. А като застанат до известен човек, егото им на снимката става два пъти по-голямо.

    Забелязала съм, че хората без его са по-интерсни предмети за снимане, защото през тях струи собствената им личност, която винаги е уникална и интересна.

    Като застане някое Его пред камерата ми, то винаги се държи по един и същ начин, без значение кой му е собственика/собственичката. „Така да ме снимаш, че иначе не съм хубав/а. И отзад да се вижда окена и планината и голямата сграда!!!…. И чакай сега да се усмихна и после да сменя позата!“ В такъв случай чакам егото да се „разсее“ за секунда и снимам човека пред мен в естествената му форма. И както се досещате, егото никога не харесва резултата: „Ама ти така си ме снимала, без аз да позирам, изглеждам толкова естествено (чети ужасно)!“

    Всяко едно его иска много внимание, във всякакъв вид и форма. Та дори и един безобиден на вид процес като сниматето на забележителности се превръща в начин на утвърждаване на егото и неговата значителност. „Сега съм по-велик/а, защото имам снимка пред Лувъра.“ Без снимката на Лувъра, егото не може да бъде велико.

  6. Хихи, на мене все ми се карат, че ме няма на снимки, като ходя някъде. Иначе хората ги правят предполагам и като доказателство, че са били еди къде си.

  7. И аз не го разбирам. Не държа да показвам на когото и да било, че съм била еди-къде-си. И хората постоянно ме питат, „ами ти къде си“? Аз съм зад фотоапарата. Ако НЯКОЙ иска да се щракнем заедно, тогава ок. Не държа да се снимам до НЕЩА /още по-малко, пред така значими обекти като Прада в галерията „Виторио Емануеле“ в Милано, например :D/

  8. П.П. Повтарям, прекрасно е да се снимаш с НЯКОГО, независимо от мимолетността на познанството ви.😀 Виж, с Джордж Клуни никога не бих се снимала.

  9. В моя случай: ащото с мъжът ми сме от различни националности и емигрантските власти и в двете ни държави искат снимкови доказателства за нашата любов.
    Иначе, след като една отдавнашна моя връзка с кандидат-фотографски гений се превърна в нетърсен стаж по фотография, не изпитвам никакъв ищах към снимането и позирането.

  10. Ето едно приятно текстче по темата🙂

    „All travel is now merely a means of moving a camera from place to place, all travellers are ruled by the all-powerful lens. Visitors old-fashioned enough to wish only to stand and look with their anachronistic eyes are shoved aside by the photographers, who take it for granted that while they do their ritual focusing, nothing else may move or cross their vision. Those peculiar souls without a camera must step aside for those more properly occupied, must wait while the rituals take place, and must bide their time while whole coaches stop and unleash upon the landscape the Instamatic God. And the populations of whole countries seeing themselves cannibalised, swallowed up, vacuumed into the black-ringed staring eye, wrench what they can from the cannibals. You want picture my house, my camel? You pay.

    None of this would matter, perhaps, if anything worthwhile was being accomplished. If all the constant busyness and clicking produced, at its end, what had not existed before, images of beauty captured or truth told. But, sadly, this isn’t so. The camera is simply graffiti made respectable.

    The camera is the means by which we stamp ourselves on everything we see, under cover of recording the Wonders of the World already wonderfully recorded by professionals and on sale at every corner bookshop and newsagent. But what use to show Aunt Maud, back home, postcards of the Tuscan landscape, since we are not in the picture to prove that we were there?

    No stretch of rocks has verity unless I am within it. No monument exists but for my wife, leaning against it. No temple is of interest without my face beside it, grinning. With my camera I appropriate everything beautiful, possess it, shrink it, domesticate it, and reproduce it on my blank sitting-room wall to prove to a selected audience of friends and family the one absolutely vital fact about these beauties: I saw them, I was there, I photographed them, and, ergo, they are.“

    from „Amateur Photography: the World as it isn’t and our Fred“ by Jill Tweedie in the Guardian

    Някъде вътре е формулиран много добре (според мен поне) смисълът на фотографията – да произведе нещо, което не е съществувало преди: изображения на уловена красота или изречена истина.

    Преди години, когато ходих за пръв път до Виена и попаднах пред Щефансдом, не снимах самата църква. Заинтригуваха ме едни павета, краката на една пейка и хорските обувки, които минаваха на заден план. И изщраках половин филм по тях. После, като показвах снимките, ме питаха удивено: „Ама ти ТОВА ли снима от църквата?!?“

    А то беше точно толкова атмосферата на Виена, колкото и величествената постройка. Дори може би малко повече.

  11. И аз недоумявам защо хората държат да се аранжират пред някакви забележителности и да увековечават момента със снимка. Обикновено снимам нещо, което приятелите, с които пътувам наричат „духа на мястото“ и упорито се дърпам от групови снимки, особено нагласени такива. Нямам нищо против, ако някой от компанията върви и снима с удоволствие живота такъв, какъвто е – от това се получават прекрасни снимки, но отказвам да позирам усмихната пред някой монумент. И подобни кадри все ми се струват като детински опит да докажеш, че си бил, където си бил.

    Всъщност единствената симпатична за мен история с някой, сниман пред поредица от забележителности е онази за градинското джудже на Амели Пулен:))))

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s