лоша дума vs. шамар

Веднъж казах на своя близка, че ако се беше омъжила за друг, щеше да е напусната или редовно бита. Защо й говорих по този агресивен начин? Защо някои мъже биха били физически агресивни към нея? Защото понякога е трудно да бъдеш добър, особено когато те нападат.

Физическото насилие може да е примитивно, но психическото е не по-малко жестоко и болезнено. Докато психическото насилие обикновено е мотивирано от желанието да нараниш, физическата реакция към него обикновено е опит за самозащита – единственият начин, който изглежда наличен на изтормозения ум – единственият начин да спреш потока от думи. Разбира се, има и случаи, в които хората реагират  на въображаеми нападки, но това е друга тема.

Многократно съм наблюдавала преуморени и изнервени родители да удрят опитващите се да ги изнудват в магазина деца. Струва ми се, че това обикновено не впечатлява особено минувачите,  които биха се стреснали и дори намесили ако видят възрастен да удря възрастен. Но защо минувачите у нас реагират така е друга тема.

Спомням си, че в първи клас имах съученичка, която непрекъснато се заяждаше с мен, въпреки че аз  не исках от нея нищо освен да ме остави на мира. Един ден, в началото на учебния час тя продължаваше да ми мърмори през 2-3 чина зад мен. Станах, отидох до нея, ударих  й шамар и се върнах безмълвно на мястото си. Предполагам, че по подобен начин се е чувствало детето на моя приятелка, което се опитвало да „изключи“ многословна гостенка с дистанционното за телевизора.

Да, има и други начини – да се отдалечиш (не винаги възможно … представи си, че шофираш, например) или да премълчиш. Последното, обаче, се учи и постига бавно … сещам се за Сократ, който казвал, че животът със сприхавата му съпруга калява характера му.

Когато говорим за жертвите на домашно насилие (и не само), обаче, имаме предвид физическото насилие и намираме за политически некоректно допускането, че същите тези жертви може да са провокирали насилника с психическа агресия, емоционално изнудване, но нали тези неща не оставят видими материални следи и няма как да се извади медицинско…

На мен пък ми се струва, че точно психическото насилие е широко разпространено и се проявява във всякакви контексти – у дома, в училище, на работното място, на улицата, в магазина, онлайн. За мен е притеснително, че сме приели част от формите му (особено по-рафинираните, а често и по-разрушителни) за естествени нишки от тъканта на реалността, което легитимира нашите собствени прояви на психическо насилие. Дали когато сочим с пръст физическите насилници всъщност не сме като крадеца, който вика „Дръжте крадеца!“?

Още по темата:

дребният тиранин

Насилието, Пейо

Загадките на фасула

Допреди 2 седмици бях готвила фасул по-малко пъти отколкото са пръстите на двете ми ръце и обикновено получавах доста безвкусно бистро нещо. Знам, че за да се сдобия с кашичка, мога да поразбъркам малко брашно, но не ми харесва идеята да имам нишесте във фасула. Знам и това, че мога да питам и да разгледам разни книги (каквито всъщност имам доста), но когато готвя, по-рядко стъпвам на раменете на гиганти, а по-често правя мисловни експерименти преди да започна, а след ядене анализирам резултата, отбелязвам на ум пропуските и правя и планове за следващия път. Бих напредвала по-бързо ако си записвах добрите попадения, тъй като паметта ми е къса, но истината е, че в други области записвам доста неща, но така и не се връщам към написаното (да препрочитам или помня написани от мен неща е по-скоро изключение) и всеки път откривам отново света 🙂 Предполагам, че това не е чак толкова лошо, тъй като ме предпазва от изграждане на стереотипи и рутина, както и от затвърждаване на негативни реакции. С годините ми е все по-лесно да приема, че не знам почти нищо за света и се утешавам с мисълта, че може би бавно и полека у мен остават само важните неща – чудесно утешение ако сте от тези, които не са родени за ерудити 🙂

Фасулския пробив направих наскоро, когато си дадох сметка, че никой вкъщи няма да хареса това, което се беше получило. В омерзението се роди тази идея: в тефлонов тиган с малко мазнина на дъното започнах да задушавам накълцани моркови и лук, а после добавих и малко домати от буркан, както и чорбица от фасула (което ми дава повече време на компютъра преди да загоря манджата). Накрая с голяма вилица намачках зеленчуците (така, както си бяха в тигана – нищо му няма, понеже е TEFAL, пък и аз все пак не стържа по дъното с острието на вилицата) и ги върнах в тенджерата да поврат заедно с фасула. Добавих сол, млян кимион и купешка смес за фасул, която съдържа червен пипер, джоджен и още нещо, но важните неща за джодженът, кимионът и пиперът. За пръв път ме похвалиха за фасула и казаха, че са готови отново да ядат такъв.

Днес сложих и праз ( а може би и предните успешни пъти съм слагала, но не помня), но пък се въздържах от целината ( още не мога да реша дали предните пъти слагах). Получи се добре – току що изядох една порция 🙂

P.S. Никога не сменям водата, понеже ми изглежда по-скоро като суеверие, пък и не ми се чака да заври отново и отново, но пък накисвам от вечерта. Количеството вода определя дали ще се получи чорба или яхния 🙂

за готовността ми да родя дете с увреждания

Според направените досега изследвания на бебето, всичко изглежда наред. Преди да направя първите, обаче, реших, че трябва принципно да помисля дали съм готова да родя дете, за което предварително знам, че ще се роди с увреждания. Реших, че ако изненадващо родя дете с увреждания или ако детето ми пострада сериозно по-нататък, ще приема това, което ми е отредила съдбата и ще се грижа за него (като за човек, а не растение), въпреки че в момента не ми изглежда вдъхновяващо, не ми изглежда като моята кауза. Реших и това, че ако предварително знам, че детето ще се роди със сериозни умствени увреждания, ще направя аборт.

Особено притеснителни за мен са умствените увреждания, защото смятам, че биха поставили детето в много по-голяма зависимост от милостта на хората, отколкото физическите увреждания. В такива случаи се сещам за Лени ( „За мишките и хората“) и Стивън Хокинг, вместо да се фокусирам върху Форест Гъмп …

Всеки от нас в някаква степен зависи от милостта на другите хора, но бих се чувствала по-добре ако знам, че детето ми може да порасне интелектуално, емоционално и духовно, че когато аз със сигурност няма да съм в състояние да осигурявам основа на съществуването му, ще може да си я осигурява. Когато се роди, ще бъда на 39 и не очаквам да живея вечно. Не че има гаранции за това какво ще му се случи в бъдеще, но не бих искала личните му способности да бъдат силно ограничени още от рождението му.

Не казвам, че моето решение е най-доброто за всички бъдещи родители. Просто аз не съм от тези, които  предварително биха избрали да се посветят на едно-едничко човешко същество.  Ще цитирам блога „Изоставените деца на България“ (не защото искам да говоря за отговорността на държавата, а да покажа на какво са готови други):

– В родилния дом, в първите мигове след раждането: „Остави това дете в дом, не си проваляй живота, от него нищо няма да стане.“

Никоя от нас, никога в тези първи и най-трудни мигове след раждането и установяване увреждането на децата ни, както и след това, не е виждала дори очите на социален работник или психолог, които да ни окажат дори най-елементарната подкрепа или поне да ни дадат някаква информация какво предстои за нас и детето ни оттук нататък, и как да се справим и да му осигурим необходимите специални грижи.

– Следва откъсване на детето от нас, наблюдаваме го през няколко дебели стъкла, и постоянно и систематично внушаване, че няма да сме в състояние да полагаме грижи за него, защото е обречено и няма да оцелее.

– При отказ от наша страна да се вслушаме в тези „компетентни“ съвети и напътствия, и заявим, че въпреки всичко ще задържим и ще се борим за децата си, получавахме отношение като към хора загубили разсъдъка си.

– Следват дълги и мъчителни месеци, безсънни нощи, които никой освен майка преживяла това не може да си представи.

– Следва пътуване и тичане по специалисти из цяла България, изследвания, консултации и най-различни диагнози, като средствата за да ги платим събираме, продавайки къщи и имоти, и просейки от приятели.

– След години напускаме работа, много често и съпрузите ни ни напускат, оставаме без кариера, бъдеще, все по-сами и без никаква надежда, крепеейки ни само любовта и усмивката на детето ни, което не само е оцеляло противно на всякакви „квалифицирани“ прогнози, но и е щастливо и се развива според възможностите си, на всичкото отгоре.

През цялото това време отчаяно сме търсили помощ и подкрепа от същата тази държава, която според г-жа Йотова ни била „длъжна“, поне за някаква елементарна информация или насока, и сме се сблъсквали само с безразличието и некомпетентността й. Когато в крайна сметка, благодарение на „държавната подкрепа“, изпаднем с децата си до борбата за елементарно оцеляване, получаваме „великодушна подкрепа“, изразяваща се в помощи и ограничения, и отношение като към потенциални злоупотребители с тях, проверки от социалните служители, целта , на които е изразходването на помощите, а не състоянието на детето и семейството ни.

Но ние сме „благодарни“ на социалният министър от партията на г-жа Йотова, защото все пак единици от нас успяваха да се преборят и справят с бюрокрацията и чиновниците и да се доберат до „привилегията“, да станат обект на тяхното социално „великодушие и щедрост „, и благодарение на него да Оцелеем и ние и децата ни. Останалите просто не оцеляват.

Защо той работи там

Често минавам покрай едно миниатюрно магазинче за сладки, бонбонки и кафе, а когато е топло, навън стои продавачът (собственик) – висок, едър мъж, на не повече от 35. Отначало ми беше доста странно да виждам такава внушителна мъжка фигура в такова мъничко магазинче, и то не за резервни части, а за сладки неща. Няколко пъти се улових, че си задавам въпроса защо този човек не върши някаква друга работа, по-подходяща за здрав мъж в разцвета на силите си.

След време си казах, че вероятно си задавам този въпрос, понеже съм попила част от очакванията на културата ни, включително свързаните с пола стереотипи. Беше ми хрумнало, че този човек може да не иска да се ангажира с нещо по-сериозно поради мързел и нежелание да поеме по-големи отговорности, но не ми дойде да ум, че може да харесва работата си. Няма как да знам това, тъй като никога не съм влизала в това магазинче, но може пък да не съм влизала, защото не ме е привлякло, а може да не ме е привлякло именно заради продавача.

Спомням си хранителния магазин, който преди години се намираше на минутка от това място. Обичах да пазарувам там, въпреки че нямаше кой знае какво разнообразие. Тайната, обаче, беше в продавача (собственик), който обичаше качествена храна, подбираше внимателно стоките, даваше чудесни идеи за съчетаването на храните, както и вдъхновението да опитваш неща, срещу които си имал предразсъдъци от малък (например „мухлясало“ сирене). Никога не си зададох въпроса защо този човек не се занимава с по-подходяща работа, а когато видях некролога му, си казах, че беше не само симпатичен, но и достоен човек. По същия начин, никога не съм се питала защо моят приятел Наско-книжаря или пък забавният момък от зеленчуковото пазарче не работят нещо друго, защо дядо ми не е бил нещо различно от начален учител или пък защо неговият съсед продава вратовръзки.

Да, стереотипите са факт, но не са единственото обяснение за това защо някои хора са предпочитани за някои работни места.

Сетих се за тези неща, докато разглеждах новия феминистки блог. Вместо него, по темата ви препоръчвам един мой текст отпреди година.

Демократически съботник

Голяма част от хората, които държат да имат изгубеното право да протестират, митингуват и шестват пред парламента, президентството и министерския съвет, никога не са го упражнявали и не биха могли да го упражняват дори и ако има беше гарантирано – защото в делничните дни, когато единствено има смисъл да се протестира, шества и митингува пред сградите на тези институции, същите хора са на работа, голяма част от тях в други населени места, тъй като повечето български граждани не живеят в София.

Участниците в протести и митинги  пред въпросните сгради ще бъдат видяни на живо само от храта, които минат покрай тях в определен ден и час. Ако националните медии не отразят събитията или го направят в неподходящо време, повечето български граждани няма да разберат за събитията, тъй като не следят алтернативните Интернет медии.

Нужно ли е останалите граждани да знаят за такива събития? Да, иначе ограничен брой хора (максимум няколко хиляди) ще се опитват да си комуникират с властта без да имат по-широка подкрепа от сънародниците си, а ако нямат такава подкрепа, би било пресилено да твърдим, че изразяват волята на народа. (Не че е задължително, разбира се, каузите, за които работят да засягат пряко цялото население; намирам за значими и каузите на всякакви малцинства.)

Може да изглежда ефектно няколко хиляди да се съберат пред сграда на национална властова институция, но намирам за още по-ефектно и ефективно в  пъти повече души да се съберат на различни места в цялата страна.

Дните, в които могат да се съберат най-много граждани са събота и неделя, когато повечето хора не работят, а децата им не са на училище. Присъствието на цели семейства би придало доста по-голяма значимост на събитието и би допринесло за това обществените въпроси да присъстват в по-голяма степен в частните разговори. Така би се създало гражданско съзнание у децата и юношите, а гражданската активност би добила по-голяма популярност и приемственост.

На такива събития могат да бъдат  поканени и представителите на властта, които могат да вземат участие в публични дискусии. Вярно е, че все още нямаме такива традиции, и у нас политиците се появяват сред гражданите с клиширани монолози, но ако ние започнем да настоявам, ако покажем и на медиите, че ценим съдействието им за осъществяване на диалог с властта, ще променим стила на комуникация с политиците.

Защо да се събираме и да гледаме нагоре  към прозорците им? Нека те слязат и стъпят на една плоскост с нас – например в нашите Хайд Паркове 🙂

Площадната демокрация

„Управляващата класа най-после успя да се застрахова срещу всякакви протести, които биха могли да смутят спокойствието й. Пред парламента, Министерския съвет и президентството вече няма да могат да се правят протести, митинги и шествия. Това решиха депутатите вчера с окончателното приемане на промените в закона за митингите. Измененията бяха гласувани единодушно от представителите на всички парламентарни групи.“ (в-к „СЕГА“)

Първосигнално щях да се съглася с първото изречение, но се запитах дали това решение наистина застрашава свободата. Струва ми се, че не.

Решението не забранява протестите, митингите и шествията по принцип. Толкова ли е важно такива да се провеждат пред парламента, министерския съвет и президентството?

Някои ще кажат, че е важно, защото това са пространствата пред ключови институции, така че имат символично значение. Предполагам, че в такъв случай е важна и видимостта на тези инициативи. Дали, обаче всички проведени на тези места събития  биха имали кой знае каква видимост? Зависи от националните медии дали за тези събития ще разберат и хората, на които не се е наложило да минават покрай тези места по време на събитията. Нека не забравяме, че България е повече от центъра на София и че повечето българи не се информират от независими Интернет източници. В такъв случай, ако събитията се провеждат в някой парк, но пък са отразени от националните медии, повечето ни сънародници ще знаят за тях, отколкото ако са проведени пред парламента и шепа блогъри са публикували информация.

Не съм привърженик на физическия натиск, освен ако не са изчерпани всички други средства. Да, да, знам че става въпрос за мирни шествия, но когато стотици таксита блокират централни улици, на практика се упражнява физически натиск на всички, на които се налага да шофират по тези места, например. Тук се сещам за онези протестиращи гръцки земеделци, които с дни бяха блокирали граничния пункт миналата зима и пречеха на нормалното функциониране на българския бизнес.

Някои ще кажат, че мисля за дребнобуржоазното си удобство, вместо да се вслушам в народния глас. Моля? Да не би всяка група, която се протестира за нещо да представлява целокупното население? И изобщо възможно ли е от броя на участниците в митинга да преценим доколко е значим проблемът за всички български граждани и дали изпълнението на исканията ще подобри или влоши ситуацията на всички засегнати групи?

Дали протестите, митингите и шествията, са най-добрият начин повече граждани да се осведомят за съществуващ проблем, да се спечелят за кауза? Може би за повече време, с повече търпение от страна на повече хора, могат да се съберат подписи за петиции, да се разговаря лично или с такъв брой хора, че да се разясняват истински проблемите – както, предполагам, е действал Левски, за да изгради мрежа от комитети. Така се тръгва от корените, вместо да се налагат идеите с площадни крясъци. Интернет може да подпомогне този процес.

А когато подкрепата за някоя кауза е наистина широка и осмислена, има вероятност повече хора да се ангажират активно и с други действия, като, например, мирно гражданско неподчинение – ако много хора смятат, че не е хубаво децата им да изучават география, биха могли да ги насърчат да не посещават часовете по география 😀 Ако повечето хора не са съгласни да изпълняват определено решение на правителството и им стиска да не го изпълняват, то тогава има по-голяма вероятност решението да отпадне, отколкото ако хората просто направят площадна демонстрация и после продължат да се подчиняват. Свободата не е ли в това да направиш това, което смяташ за правилно и да понесеш последствията?

Снимки за спомен

Не мога да разбера тръпката да позираш за снимка до някого или нещо. Ако искам да запазя спомен за някого или нещо, защо трябва да заемам част от кадъра? Не че ненавиждам да се виждам на снимки, особено ако не позирам специално за тях; нямам нищо против и да се видя на снимка до някого или нещо – ако фотографът е решил, че аз и другият / нещото изглеждаме добре / забавно / интригуващо и пр. заедно. Струва ми се, че за да стоя на снимка заедно с  нещо / някого, между нас трябва да има някаква истинска спонтанна връзка, колкото и да е мимолетна да е тя. Естествено е такава връзка да бъде забелязана от фотографа, а не да му бъде посочена от мен. Просто не мога да застана край архитектурна забележителност или представител на екзотична култура и да помоля някого да ни щракне.

Може би хората искат да имат доказателства за връзката си с някого или нещо, за да разширят личността, да покажат, че са нещо повече от самите себе си. Вие как мислите?