Достъпност с печалба

Чета The Shock Doctrine на Наоми Клайн и се дивя на смелостта й – дали се поражда от наглост или от невежество?

Книгата започва с разказ за Ню Орлеанс след урагана Катрина. Правителството на Буш решава да не строи наново всичките разрушени училища, тъй като много от децата са напуснали града и никога няма да се върнат; вместо това, решава да даде възможност да се открият частни училища, а държавата да даде на децата ваучъри, с които да покриев образованието им. Според Наоми Клайн, това принципно е много лошо. А според мен не е задължително да е – зависи.

Всъщност и до ден днешен се чудя защо нашата държава не направи същото. И сега „парите вървят с ученика“, но никога не отиват в частни училища.

Знам от какво се страхуват тези, които приемат държавното образование за даденост, но съвсем не е задължително страховете им да се сбъднат.

Не е задължително частното образование да е по-скъпо от държавното. Всъщност би могло да се окаже и по-евтино ако училището се управлява разумно.

Не е задължително частното училище да експлоатира учителите. Всъщност, възможно е да им предлага по-високи заплати, благодарение на това, че се отоплява и осветява енергийно-ефективно, например. Но пък е доста вероятно да има доста по-високи изисквания за качеството на преподавателската работа.

Не е задължително основателите на училището да са алчни копелета. Може всъщност да са хора с кауза и талант, на които не им харесва идеята да работят в нещото, което днес представляват много държавни училища.

Всъщност едно „недържавно“ училище би могло да се основе и от нестопанска организация, каквато описвам в предния текст – Харвард е отличен пример.

Oт собствен опит знам, че някои държавни училища всъщност излизат доста скъпо на много семейства – тези, които могат да си позволят, плащат за допълнителни уроци, а онези които не могат, лишават децата си от добра подготовка, което намалява възможностите им за по-доходна професионална реализация след завършване. Не казвам, че последното е задължително и повсеместно, но е вярно за твърде голям брой държавни училища не само у нас.

Но темата ми не беше за образованието, а за бизнеса. Като чета Наоми Клайн, се дивя на възмущението й от приватизацията на някои отрасли. Защо някои хора приемат за даденост, че ако някой отрасъл е изцяло в ръцете на държавата, той задължително ще предлага услуги на достъпни за всички цени или ще носи повече пари в хазната?

Задължително ли е ръководителите на държавните електроцентрали да са по-компетентни и по-съвестни от тези на частните? Задължително ли е да са по-мотивирани да работят ефективно и безопасно? Не. Не казвам, разбира се, че обратното е задължително. Казвам само това, че няма гаранции. Също както няма гаранции, че служителите в държавни фирми ще получават по-добро заплащане и ще работят при по-добри условия отколкото тези в частните. И за обратното няма гаранции.

Хубавото на това да има възможност за недържавна инициатива (от страна както на стопански, така и на нестопански организации) е в това, че ще има повече конкуриращи се организации, които ще предлагат повече услуги за различните потребители с различни нужди. Когато няма монопол, потребителите имат избор и не могат да бъдат залъгвани с това, че държавната фирма им предлага най-ниските възможни цени.

Това дава възможност на всеки служител, който смята, че не може да развие творческия си потенциал там където работи в момента, да потърси съмишленици и да създаде алтернатива.

Всъщност темата беше за достъпноста. Струва ми се, че просто достъпност не е достатъчна; нужна е достъпност до качество. Иначе просто отбиваме  номера.

Ефективност без печалба

Съществуват организации, които предлагат качествени продукти и услуги без да разпределят печалба. Такива организации, например, са семействата: няои от тях полагат висококачесвтени грижи за децата си без да печелят и стотинка.

Същото правят и организации, чиито служители не се грижат за свои близки. За някои от тях, например, работят доброволци, които отдават безвъзмездно част от времето си, труда, знанията и уменията си – като преподаватели, консултанти, придружители, санитари, адвокати, лекари и т.н.

Някои организации, обаче, се нуждаят от помещения, оборудване, консумативи и служители на пълен работен ден, а оттам и пари за заплати. Някои от тях набират необходимите средства от дарения.

Други неразпределящи печалба организации (прието е да се наричат нестопански / nonprofit / charity) се издържат сами. Това означава, че все пак продават продукти и услуги и с приходите покриват необходимите за съществуването им разходи. Т.е. тези организации извършват и стопанска дейност, но нямат право да разпределят печалба между частни лица.

Какво следва от това? Тези организации могат да предлагат висококачествени продукти и услуги на достъпни цени и дори безплатно на хора и организации, които не могат да си позволят пазарните цени. Разбира се, за да осигурят достатъчно приходи, тези организации продават и на пазарни цени на тези, които могат да си позволят. В такъв смисъл, те дори се конкурират със стопанските (разпределящи печалба) организации. Нестопанска организация би могла да реализира доста големи печалби и да измести от пазара стопанска организация – предлагайки високо качество, а за някои клиенти и кауза (пример: някои хора предпочитат да купуват картички на UNICEF, защото по този начин подпомагат нуждаещи се деца).

Някои биха попитали как тези организации мотивират служителите си и да ми кажат, че хората може да вярват в каузи, но все пак трябва да се издържат по някакъв начин, че биха могли да се изкушат да напуснат, за да получават по-високо възнаграждение.

А защо смятат, че възнаграждението на работещите в нестопанска организация трябва непременно да е ниско? Ако организацията печели добре, тя може да привлича и висококвалифицирани служители и да заплаща труда им не по-зле от стопанска организация. Да не би най-ценните преподаватели в Харвард, например, да са ниско платени? Да, най-известните американски университети всъщност са нестопански организации, които осигуряват приходите си не само от дарения, но и като продават висококачествени продукти и услуги. В същото време, например, те осигуряват висококачествено безплатно (или на по-ниски цени) образование на студенти, които не биха могли да платят цената.

Ето как е възможно да се предлага високо качество на достъпни цени. Ето един достоен начин за грижа за бедните, който НЕ включва заграбване от богатите. Но пък изисква знания, умения, труд, посвещение … също като бизнеса 🙂

Първи омерзени впечатления от книга на Наоми Клайн

Впечатления от първите 160 страници от The Shock Doctrine на Naomi Klein, авторката на преведените на български „Без лого“ и „Огради и прозорци“:

Самата книга е вид шокова терапия: разказва надълго и нашироко страховити неща … докато на човек му се замъгли мозъка и загуби способност за трезва преценка и е готов да приеме доста повърхностни и нелепи изводи, неподкрепени със солидни аргументи. Жалко, че много млади левичари ще приемат тази книга за откровение. Това ще стане доста лесно, понеже повечето от тях ще са чели само неща, които повтарят лозунгите на анти-глобализма и анти-капитализма, но не и неща, които да им представят по-сложна картина и да ги учат да следят внимателно логиката.

В тази книга се срещат и откровени лъжи. Примерче: по една случайност наскоро четох „Краят на бедността“ на Джефри Сакс (книга, която горещо препоръчвам, въпреки че не съм съгласна с някои позиции на автора – вижте предния линк), така че имам пресни спомени, освен това си направих труда да препрочета главата му за Боливия и мога да ви кажа, че Наоми Клайн просто лъже. Не, не става въпрос за това, че двамата разказват по различен начин за някои неща и Наоми просто ефектно маркира това, което й харесва, докато Джефри обяснява логично и задълбочено, а за това, че Наоми Клайн твърди, че Джефри Сакс просто обира лаврите за това, че успява бързо да спре инфлацията в Боливия и слага точка. Напротив, Джефри Сакс е доста смирен и споделя уроците, които е научил в Боливия и осъзнаването, че нещата са сложни и му предстои да учи. Освен това, признава, че взетите в Боливия мерки не са направили страната процъфтяваща и т.н. Но това не би имало значение за тези, за които Наоми Клайн е икона и авторитет – те просто ще й повярват и няма да си направят труда да четат книгата на Сакс, където може случайно да открият, че позициите му на места съвпадат с тези на Клайн, но тя премълчава това, понеже как иначе би могла да го оплюе.

Имам ужасно много конкретни забележки, но май не си струва да се заяждам с иконата Клайн за всяка от тях. Като я прочета (дано да имам сили … бавно върви, защото спирам и надълго и нашироко се възмущавам на глас; започнах и да я наричам „тъпа кучка“, признавам си), ще докладвам.

Жалко, че едно умно момче в момента е отложило доста важни лични ангажименти, понеже бърза да превежда тази книга. Струва ми се, че не си струва и съм омерзена.

В България никога няма да се говори само на български

… освен ако не избием / прогоним всички, чийто роден език е различен от български … поне.

Живея в България, но през голяма част от времето мисля, чета, пиша и общувам на английски. Много пъти са ми казвали, че трябва да говоря със сина си на английски, че е трябвало да започна да го правя още докато е бил бебе. Истината е, че никога не съм говорила с него на английски, освен от няколко месеца насам, само докато посещава моя курс по английски. Да, за мен е важно да научи колкото се може повече английски, но тогава защо никога не бих общувала с него на английски в неформален разговор насаме или в чисто българско обкръжение? Защото не мога. Не ми идва отвътре.

Ако живеехме в друга страна, щеше да е същото. Когато съм била в чужбина, с българите съм общувала на български, освен ако сред нас не е имало чужденци, които не знаят езика ни. Не съм се притеснявала да говоря на български с българи на публични места и не съм забелязала това да е пречило на някого.

Струва ми се, че е естествено човек да предпочита да говори на езика,  на който е проговорил като малко дете с тези, за които същият език е първият, на който са проговорили. Разбира се, има и изключения – понякога хората владеят по-добре езика на детската градина / училището отколкото този, който се говори вкъщи. Но това изключение потвърждава правилото, че повечето хора се чувстват по-комфортно като общуват с определени хора на един, вместо на друг език.

Разбира се, смятам за неучтиво да говориш на един език с някои от участниците в разговора, ако други участници не го владеят, но пък всички умеят да говорят достатъчно добре на някакъв общ език.

Когато вървя по хасковските улици, седя в хасковски кафенета или пазарувам, чувам доста хора да разговарят на турски. Повечето от тях знаят български, но не смятам, че говоренето на турски в близост до неразбиращите ми уши е проява на грубост, тъй като не съм участник в разговора. Не ми е неприятно, когато разговарящи с мен турци прекъсват разговоря, за да общуват по телефона с близките си на турски; не ми е неприятно дори и ако спрат да поговорят на улицата с познати на турски. И как бих могла, след като не съм участник в техните разговори? Нали ако говореха на български, нямаше да ги подслушвам – когато вървя с някого по улицата и той спре, за да говори с други, обикновено чакам на разстояние.

Ето защо няма да се включа в кампании, които настояват в България да се говори на български. Ще говоря където на какъвто език ми е удобно и приятно и ще продължа да настоявам всеки да има това право. Сори!

Karaoke Capitalism

Ако аз бях написала тази книга, на корицата щеше да има една цветна костенурка и множество сиви зайци, вместо множество сиви костенурки и един цветен заек – защото днешният капитализъм ражда повече зайци отколкото костенурки.

Ако аз бях написала тази книга, щях да покажа на читателите същите неща, но без многократни повторения, изморителен патос и повелително наклонение. Ндааа, докато Funky Business може да се прочете на един дъх, Karaoke Capitalism задъхва с твърде много цитати, лозунги и остроумия. Не бих нарекла книгата повърхностна, но част от нея е просто баласт, който можеше да се трансформира в повече дълбочина.

И все пак, бих могла да препоръчам книгата – не само заради многото цитирани имена от много области, което може да се използва като изходна точка за следващи изследвания. Книгата покрива доста аспекти на съвременния капитализъм и би било чудесно учениците в гимназиална възраст да са наясно с тях, за да вземат информирани решения за следващите си стъпки. Всъщност това са неща, за които се опитвам да говоря с учениците си всяка година – с всички, а не само с тези, които смятат да учат бизнес.

Книгата показва и вдъхновяващите и плашещите страни на капитализма, утвърждава идеята, че пазарите са просто форма, инструмент, който ние, хората, решаваме как да използваме. Авторите смятат, че преуспяващите може да имат повече свобода и власт, но всеки от нас допринася за оформянето на света.

Последното няма да се хареса на анти-капиталистите, но съм сигурна, че книгата няма да се хареса и на тези, които превъзнасят капитализма. Това е добър знак – че книгата показва по-нюансирана, т.е. по-близка до реалността картина за света. Това, обаче, не означава, че повечето хора у нас биха разпознали в нея собствената си ситуация – нормално, те все още не са в тази ситуация или не са усетили идването й, нямат и познати, на които да е позната. Това прави книгата още по-необходима на тези, които никога няма да я прочетат.

В края й авторите призовават за капитализъм с човечност, смисъл и кауза. А аз се замислих за извода, до който често стигам – че мнозинството определя правилата, че капитализмът и господарите на света са такива, каквито са многобройните низини. Нали повечето от нас искат по-голяма заплата, по-ниски цени и по-високи лихви върху спеставянията? Тогава защо смятаме, че капиталистите ни са мръсници, понеже искат повече печалба, по-ниски цени на труда и повече доходност на инвестициите?

Подобно на авторите на Karaoke Capitalism, ще цитирам Оскар Уайлд: „Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите“. Хайде сега и Толстой: „Всеки мисли как да промени света, но никой не мисли как да промени себе си.“

Както и да е: без значение дали ще пожелаеш да се адаптираш към света или да го променяш, шансовете ти за успех са по-големи ако познаваш света по-добре. Karaoke Capitalism може да ти помогне с част от картината.

За бизнеса, смъртните грехове и благотворителността

Когато се чудех защо заглавието на роман на Ник Хорнби е преведено „Трудно е да бъдеш добър“ вместо оригиналното „Как да бъдеш добър“, Теодора ми каза, „Мислиш ли, че някой в България би искал да си купи книга, която се казва „Как да бъдеш добър“?“

Днес в „Karaoke Capitalism“ (на онези симпатични гологлави шведи, авторите на „Funky Business“) чета за начините, по които бизнесът ескплоатира слабостта ни към великолепната седморка от смъртни грехове, дефинирани навремето от Папа Григорий.

Мисля си, че може да е по-лесно да правиш бизнес (и политика) като подръпваш струните на гнева, лакомията, завистта, суетата, мързела и т.н., но това не е единственият начин. Всъщност хората плащат за доста неща, мотивирани от любов, грижа, желания за израстване и пр. Коледното пазаруване на подаръци не е единственият пример. Помислете за Туитър. Създателят му наскоро беше споделил, че е твърде изненадан от множеството начини, по които го използват потребителите, тъй като бил замислил Туитър като инструмент за забавление на нарцистични потребители, които биха искали непрекъснато да занимават света със собствената си личност. Бизнесът, както всички останали неща, може да се използва за да отведе хората както в тъмната, така и в светлата стана.

Бих искала да припомня факта, че в някои духовни традиции е прието учениците да плащат на учителите, за да им покажат, че наистина ценят образованието / посвещението, което ще получат от тях. В моята практика винаги съм имала безплатни ученици. Част от тях, обаче, не ценят това, което се опитвам да им дам и не научават кой знае какво, така както и част от тези, чиито родители поемат сметката. Дали си струва да отнемат от времето и вниманието, което мога да дам на тези, които наистина искат да учат? Забавното в случая е, че е лесно да откажа да работя с тези, за които получавам пари – достатъчно е да кажа, че не искам да преподавам на хора, които не полагат усилия, но ми е притеснително да кажа същото на тези, с които работя безплатно. Познавам хора, които мислят, че благата трябва да бъдат безплатни и достъпни за всички. Твърде лесният достъп ми напомня и за манията на някои хора да даунлоадват всичко безплатно което докопат, презапасяването през социализма, блъскането в Кауфланд за портокали в безплатна кофа и т.н. Последните примери имат връзка с вярата в недостига и страха за собствената кожа, които не са екслузивно присъщи на бедните или богатите, но за това ще говорим друг път.

Сензация? Не, слаба ракия!

Снощи Стоян настояваше да гледаме епизод от „Отечествен фронт“ на Мартин Карбовски – за циганския блок 20 в Ямбол. Там живеят доста хора (понякога 40 в апартамент) – от десетина години без вода и електричество. Казват, че изкъртили и изгорили дограмата, за да се стоплят, а тръбопроводите продали, за да се изхранват. Всъщност липсваха цели фасадни стени, както и панелни парапети на тераси – казват, че това го направили децата … Някои мъже от блока проституират като жени на магистралата, за да изхранват семействата си. Раждаемостта е висока и не изглежда да спада.

Всъщност Карбовски показа блока само отвън и отдалече, на 2-3 жени задаваше многократно едни и същи въпроси „Кой спря водата и електричеството? Защо“, „Кой изкърти прозорците? Защо?“. Запитах се каква всъщност е целта на това предаване – да се опита да изследва по-дълбоко проблемите на най-бедстващите роми или просто да покаже ефектна картина. Всъщност голяма част от кадрите също се повтаряха многократно. А Карбовски не толкова задаваше въпроси, нито пък се опитваше да потърси смислени отговори, колкото говореше с патос, че в нечовешки условия, хората спират да бъдат хора и бла-бла, че този блок е нещо като картина на държавата ни и бла-бла. Доста разочароващо. Запомнила съм един доста по-силен период на Карбовски в сп. „Егоист“, когато отделяше доста повече време, за да подготви поредния си материал.

Повече време беше отделено на трима проституиращи в женски дрехи мъже. Бях доста впечатлена от единия от тях – доста интелигентен, трудолюбив, възпитан, мил и грижовен човек, който можеше да постигне доста повече за себе си и да направи доста за света, ако някога беше ходил на училище. Бях и неприятно впечатлена от арогантността на Карбовски, който го подканваше да покаже гърдите си (женски, след пластична операция), което, обаче не се случи, както и от въпроса, който зададе на другия младеж, който сподели, че първият му опит за сексуален контакт с мъж бил доста болезнен: „Защото за първи път го направи с баща си ли?“. Чудя се какво целеше Карбовски? Евтина сензация ли?

Доста, доста разочароващо. В такива предавания има потенциал – да започнат истински обществени дискусии, реални действия за решаване на социални проблеми. Оказва се, обаче, че водещият просто отказва да се задълбочи и ангажира. Жалко, много жалко. Може би една ядосана жена, която се опита да прогони екипа имаше право, когато им каза, че всъщност идват с едничката цел да се подиграват.

Стоян искаше да му кажа какво мисля за ситуацията на ромите. Отговорих, че въпросът е сложен и не мога просто ей така да отговоря. Казах му само, че при социализма, когато имаше доста по-силна държава (накрая Карбовски каза, че държавата трябва по някакъв начин, дори ако е нужно с насилие, да очовечава гражданите), тя не направи кой знае какви опити да промени положението на ромите – казах му за разрушената в края на 80те циганска махала в Хасково (не ми е ясно къде се дянаха всички тези хора, които останаха без къщичките си), за ограденото с пластмасови огради гето в Казанлък, за това че привличането на ромите в училищ и задължителното им образование беше отговорност на учителките от училищата в близост до ромски махали. Майка ми беше една от тях – даваше дежурства с още една колежка – обикаляше къщите, за да казва на родителите, че трябва да си пускат децата на училище, докато веднъж една родителка не я подгони с брадва, та след това баща ми я придружаваше с колата, за да могат да избягат бързо ако стане напечено. На още по-млади години, майка ми е участвала в кампания за ограмотяване на ромите – млади мъже били включвани в обикновени детски класове от началното училище, правели разни щуротии, а директорът ги привиквал от време на време да им хвърля по един бой в дирекцията, следвайки правилото „Циганин ли е, само бой го оправя!“.

Така, че драги ми Карбовски, ромският проблем не е от вчера, не е и, както твърдиш, от 20 години. В последните 20 години просто берем плодовете на това, което е посято през социализма и преди социализма. Аз не съм историк, нито пък социолог или антрополог, и знам съвсем малко, но ти, който правиш предаване за телевизия, която се излъчва в национален ефир, можеше да се подготвиш по-добре.

P.S. щом аз мога да проникна в ромско жилище, би трябвало и Карбовски да може.