За раждането, страха и болката

Между два и три сутринта, яхнал колелото си газих през кал и дъжд, надолу по Уайтчапъл Роуд, завивах наляво и надясно, и после още много пъти наляво и надясно, докато стигна до ниска порутена къщурка край железопътния мост. Препъвах се и опипвах пътя си по тъмното стълбище, и накрая отворих вратата на стая с големина около три квадратни метра. На пода се беше събрала локва вода, прозорецът беше счупен и дъждът се изливаше вътре, на леглото нямаше нормална покривка, а единият му край беше подпрян с кутия от захар. Моята пациентка лежеше покрита с няколко чувала и стара черна пола. Стаята се осветяваше от свещ, поставена в гърлото на бирена бутилка върху камината. Съседка беше донесла кана с вода и леген; аз трябваше да си нося кърпа и сапун. Въпреки обстановката, която дори и преди тридесет години беше позор за която и да е цивилизована страна, скоро усетих тихата нежна атмосфера. Бебето се роди както си му беше редът. Нямаше суетене или шум. Сякаш всичко протече по някакъв подреден план. Имаше само едно леко несъгласие: опитах се да убедя пациентката да поставя маска на лицето й, когато главичката се показа и разширението на родовите пътища се виждаше ясно. На нея, обаче, не й хареса предложението и любезно, но твърдо отказа да приеме тази помощ. За пръв път през кратката ми практика ми отказваха хлороформ. На тръгване я попитах защо не искаше да използва маската. Тя не отговори веднага, а плъзна погледа си от жената, която беше помагала към прозореца, през който се виждаше първата утринна светлина, а после се обърна срамежливо към мен и каза: „Не болеше, докторе. Всъщност не беше редно да боли, нали?“

Седмици и месеци след това, докато седях край раждащи жени, които изглеждаха уплашени до смърт от раждането, онова изречение бумтеше в ушите ми: „Всъщност не беше редно да боли, нали?“, докато накрая моят праволинеен и консервативен ум, започна да долавя светлина. Започнах да осъзнавам, че нямаше природен закон, който да оправдава родилните болки. Скоро след това войната ме отведе в чужди земи. Там наблюдавах как жени раждат съвсем естествено и наглед безболезнено, но също така виждах такива, които страдаха, за които беше ужасяващо да си спомнят раждането. Когато след войната се върнах като стажант-акушер в лондонската болница, проблемът се появи отново. Повечето жени страдаха ужасно, но понякога попадах на спокойна жена, която нито искаше упойка, нито даваше признак да страда нетърпимо.

Преведох тази история от книгата „Раждане без страх“ на британския лекар Д-р Грантли Дик-Рийд, издадена за първи път през 1942 година. Историята е променила живота на лекаря и го е подтикнала да изследва връзката между страха и родилните болки. Научих за този лекар от книгата на Лоранс Перну  „Аз чакам дете“. Не съм прочела цялата книга, но ми се струва, че е толкова полезна и земна, колкото и „Аз отглеждам детето“, която притежавах някога и ми ми помогна много преди 16 години, и която и до днес подарявам на приятели с бебета.

Можете да послушате доктора на запис на BBC отпреди десетилетия и други неща.

10 thoughts on “За раждането, страха и болката

  1. Чета и си мисля за социологически автори като Норбърт Елиас, които обосновават равнището на чувствителност към болка като резултат от цивилизоваността. В предмодерни времена физическото насилие е било основно средство за принуда (и то в количество и форми, за които не смеем дори да си представим), защото голямата част от хората не са имали дотолкова изтънчена душевност, че да работят със същия успех други методи. То е като с биенето на децата – ако едно дете е свикнало, че го вкарват в пътя с бой, убежденията не минават. Та по Елиас, с усложняването на живота по време на Модерността се налагат много по-сложни и изтънчени средства за принуда (няма как да бъде бит с камшик всеки, който се чуди дали да пресече правилно на светофара), а с това се усложнява и чувствителността.

    Та искам да кажа, че в усещането за болка има много културен контекст – ако си възпитан с нагласата, че нещо боли и ако тези около теб ги боли, голяма е вероятността и теб да те боли. Както и ако си отраснал в среда, в която раждането се приема за нещо нормално и безболезнено, вероятността да не те боли е много по-голяма. Болката е в главата и, от тази гледна точка, може да й се влияе.

  2. еми… тук беше мястото на коментара ми за болката, май…
    ама го направих в предходния пост.

    „Болката остана да кръжи
    над мястото на
    зарасналата рана.“

    а сега кажи кой е поетът (цитирах по памет)!

  3. чисто физиологично болката може да е доста неприятна, но психически да си поготвен за нея. аз от време на време имам бъбречни кризи и смея да твърдя, че си боли както първият път, но сега просто знам какво да очакма. знам че може да ми се догади, знам, че ако ходя непрекъснато разсейвам болката. даже предпочитам да не пия обезболяващи защото те при мен отлагат болката и в един момент тя се стоварва за кратко но много силно, вместо силно но постоянно без изненади. знам, че на моменти чак дъхът ми спира от болка но всичко това съм го изтърпявал многократно и не съм чак толкова притеснен когато ме спорети поредната криза.

  4. Историята е хубава. Мисля, че е вярно това за болката, което пише Светла. А и докато раждаш, тялото ти те друса с порядъчно количество ендорфини, за да се чувстваш добре. Само че стресът и разни химически намеси им пречат да се отделят. Има много жени, които преживяват екстатично раждането – има и психоаналитични обосновки за това – въпреки болката. При всички случаи става дума за уникално преживяване, много силно и значимо. Адски е грубо и несправедливо да се ограбват жените от него и от достъпа до решението за начина, по който да го преживеят. Става дума за изземване на една голяма женска сила, огромна.

  5. Не само културният, но и физическият контекст играе голяма роля. Няма начин животът на село, сред дивата природа, да не вдигне прага на болката, физическа и психическа. Селянките ловят попови прасета с голи ръце и ги събират в джобовете си, като само видът на това насекомо ще накара градска жена да запищи. Също така копаят земята наравно с мъжете. Сигурен съм че няма нито една принцеса родила безболезнено.

  6. @ neuromantic – това, което наричаш физически контекст, за мен си е баш културен. Дали си селянка или принцеса – става въпрос за тип култура, към която и тялото привиква, а не просто за обкръжаваща среда. Принцеса да я накараш да ражда в полето, пак ще я боли🙂.

  7. Лид, чета и двете книги на Лоранс Перну, четох и „Близо до бебето“ по твоя препоръка и е наистина прекрасна. Да ти споделя, че чакам бебе всеки момент :))) Попадна ми една прекрасна книга на д-р Хаим Гинът – „Детето и ние“. Смятам, че би било прекрасно ако я прочете всеки, независимо дали е родител или не е. Потърси я, има я в book.store.bg
    http://www.book.store.bg/c/p-p/m-250/id-20430/deteto-i-nie-d-r-h-uolas-godard-d-r-alis-ginyt-d-r-haim-ginyt.html?srchstr=Детето%20и%20ние&s=0&sin=1&sinstore=2&lattocyr=0&latconvused=0

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s