Мишката, лъвът и твоят глас

Преди години ми попадна книжчица, която са използвали като помагало в едно американско училище. Тя обяснява на децата, че ако искаш нещо от някого, можеш да го направиш по три начина:

Първият начин е да ревеш като лъв. В този случай хората биха предпочели да избягат.

Вторият начин е да цвъртиш като мишле. В този случай може да не те чуят.

Третият начин е да говориш спокойно и уверено с човешкия си глас. В този случай ще те чуят, но няма да избягат.

Богинята Майка и Божията майка

Богинята Майка е горда и властна. Ако не се подчиняват на волята й, отмъщава. Тя дарява живот, но може и да отнема живот. Нейните желания и усещания са свещени.

От гнева й се страхуват, и за да я омилостивят й принасят жертви.

Децата на Богинята Майка понякога биват убивани и изяждани от нея. Имената им не знам.

* * *

Божията майка е смирен и гостоприемен съд, който подслонява Божие творение. Тя се подчинява на Божията воля и зависи и от милостта на хората.

Тя никога не се гневи, дори и когато синът й се отрича от нея. От нея не се страхуват, а очакват благословия и помощ.

Детето на Божията майка живее вечно. Наричат го Божи Син и всеки го познава и помни датата на рождения му ден.

Който не иска, да не работи

Вчера разбрах от Кака Сийка, че след около година помощите за безработни вероятно ще станат доживотни. Твърде вероятно е ако всичко друго си остане по старому, броят на безработните без средно образование и професия, а дори и без никаква грамотност да се увеличава. От либертарианската си гледна точка, Кака Сийка е убедена, че който не работи, не трябва да яде, и че е грозно и неморално здрави хора да си клатят краката и да живеят на чужда издръжка. Моята гледна точка е твърде различна, но тръгвайки от безусловната любов и грижа за целия свят, стигам до пълно съгласие с Кака Сийка, че дори я задминавам.

Смятам, че всеки човек трябва да има свободата да реши дали да работи, но свободите вървят с отговорности. Всеки трябва да осъзнава, че е отговорен за избора си и че никой не е длъжен да поеме отговорността вместо него. Да, човек може да разчита на милостта на други, но е грозно да изисква милост, дори и ако здравословното му състояние му пречи да се самоиздържа. Смятам, че всеки човек трябва да има свободата да бъде милосърден и да помага на когото си иска. В същото време, това не му дава права над тези, на които помага, така че не следва да изисква каквото и да е от тях.

Ето защо предпочитам никой да не бъде насилван да работи, и никой да не бъде насилван да поема отговорност за друг. Да, аз не искам социална държава; предпочитам социално отговорни граждани, а такива не се създават чрез принуда. Казвам това с ясното съзнание, че утре може да се окажа без стотинка, както и с отдавна взетото решение, че каквото и да се случи с мен, няма да потърся помощ от държавата. Ако някой има искрено желание да ми помогне без да ми налага условия, хубаво, ако не, да става каквото ще.

Не мисля, че преди да се появи идеята социалната държава, хората са били по-лоши и незагрижени за ближния. Напротив, тогава не са разчитали на държавата да помогне на изпадналите в беда, а са се наемали сами да го направят. Затова и много от изоставените бебета се появявали в кошници пред вратите на домовете – очевидно с надежда, че ще бъдат приети, а хората са смятали за нещо нормално да се погрижат за вдовицата и децата на свой роднина. Църковните общности са се занимавали с благотворителност, включително с образование и здравеопазване, което всъщност в някои части на света продължават да правят.

Да, по-лесно е просто да ти удържат от заплатата, вместо да намериш време дори да помислиш за хората в нужда, пък и по навик да смяташ, че всичко с което ти не би се ангажирал е работа на държавата. Не, не й е това работата на държавата. На мен ми стига тя да се грижи за безопасността и правосъдието, да осигурява качествено 12 годишно образование на всички деца, да контролира безопасността на лекарствата и храните, и да следи да не се затрие природата. Всичко останало си е наша работа.

Когато виждам, че държавата не може да се справи с нещата, които изброих, как да вярвам, че ще се справи разумно с безработните и социално слабите? Като назначи още чиновници? Не, благодаря, предпочитам да давам пари за благотворителност лично на нуждаещи се и на организации, на които имам доверие, че ще се справят със задачата почтено и ефективно. Да, предпочитам да дам пари на Мадона, отколкото на правителството, нищо че докато от луксозната си кола махала за довиждане на африканските дечица, държала антибактериален гел. От такъв държавните чиновници нямат нужда, понеже те никога няма да се ръкуват с циганин.

Дори вярвам, че такива организации е много по-вероятно да се справят с образованието на тези, които смятаме за неподлежащи на образование и въвличането им в смислени трудови дейности, които да генерират истинска стойност, част от която може да се превърне в пари. И ако ще говорим за социално предприемачество, не бива да забравяме, че то е всъщност бизнес, а не благотворителност и не следва да се субсидира от държавата.

Разбира се, нямам нищо против общности, които решават да се грижат за слабите централизирано и да финансират това чрез данъци, но не съм съгласна ако в тези общности има несъгласни, да бъдат принуждавани да се подчинят на мнозинството. Винаги съм намирала за смущаващо социалните проблеми да се решават с политическа принуда.

За раждането, страха и болката

Между два и три сутринта, яхнал колелото си газих през кал и дъжд, надолу по Уайтчапъл Роуд, завивах наляво и надясно, и после още много пъти наляво и надясно, докато стигна до ниска порутена къщурка край железопътния мост. Препъвах се и опипвах пътя си по тъмното стълбище, и накрая отворих вратата на стая с големина около три квадратни метра. На пода се беше събрала локва вода, прозорецът беше счупен и дъждът се изливаше вътре, на леглото нямаше нормална покривка, а единият му край беше подпрян с кутия от захар. Моята пациентка лежеше покрита с няколко чувала и стара черна пола. Стаята се осветяваше от свещ, поставена в гърлото на бирена бутилка върху камината. Съседка беше донесла кана с вода и леген; аз трябваше да си нося кърпа и сапун. Въпреки обстановката, която дори и преди тридесет години беше позор за която и да е цивилизована страна, скоро усетих тихата нежна атмосфера. Бебето се роди както си му беше редът. Нямаше суетене или шум. Сякаш всичко протече по някакъв подреден план. Имаше само едно леко несъгласие: опитах се да убедя пациентката да поставя маска на лицето й, когато главичката се показа и разширението на родовите пътища се виждаше ясно. На нея, обаче, не й хареса предложението и любезно, но твърдо отказа да приеме тази помощ. За пръв път през кратката ми практика ми отказваха хлороформ. На тръгване я попитах защо не искаше да използва маската. Тя не отговори веднага, а плъзна погледа си от жената, която беше помагала към прозореца, през който се виждаше първата утринна светлина, а после се обърна срамежливо към мен и каза: „Не болеше, докторе. Всъщност не беше редно да боли, нали?“

Седмици и месеци след това, докато седях край раждащи жени, които изглеждаха уплашени до смърт от раждането, онова изречение бумтеше в ушите ми: „Всъщност не беше редно да боли, нали?“, докато накрая моят праволинеен и консервативен ум, започна да долавя светлина. Започнах да осъзнавам, че нямаше природен закон, който да оправдава родилните болки. Скоро след това войната ме отведе в чужди земи. Там наблюдавах как жени раждат съвсем естествено и наглед безболезнено, но също така виждах такива, които страдаха, за които беше ужасяващо да си спомнят раждането. Когато след войната се върнах като стажант-акушер в лондонската болница, проблемът се появи отново. Повечето жени страдаха ужасно, но понякога попадах на спокойна жена, която нито искаше упойка, нито даваше признак да страда нетърпимо.

Преведох тази история от книгата „Раждане без страх“ на британския лекар Д-р Грантли Дик-Рийд, издадена за първи път през 1942 година. Историята е променила живота на лекаря и го е подтикнала да изследва връзката между страха и родилните болки. Научих за този лекар от книгата на Лоранс Перну  „Аз чакам дете“. Не съм прочела цялата книга, но ми се струва, че е толкова полезна и земна, колкото и „Аз отглеждам детето“, която притежавах някога и ми ми помогна много преди 16 години, и която и до днес подарявам на приятели с бебета.

Можете да послушате доктора на запис на BBC отпреди десетилетия и други неща.

Интервю с гинеколог

Току що интервюирах лекаря, при когото раждах преди 16 години – без да тогава го познавам, без предварителни уговорки, по време на нощна смяна, без оплаквания. Този лекар в момента не работи в болница, но предполагам, че има наблюдения върху всички болници, в които обикновено раждат хасковлийки – т.е. болниците в Хасково и Пловдив.

Питах го дали е вярно, че рутинната процедура в българските болници включва:

– ускоряване с медикаменти ( за което Василена каза, че „действително е стандарт и се прилага на всички нормално раждащи, с изключение на тези, които се явяват с надничащо между краката бебе и няма време“)

– спукването на мембраната на 4 см разкритие

– епизиотомия

– натискане на корема

Той ми обясни какви ситуации налагат всяка от тези процедури и каза, че когато не се налагат, не се правят. Според него не е вярно, че това е стандартната практика на болниците у нас.

Казах му, че според много мои познати това се прави рутинно, за да се ускори процедурата. Той отговори, че ако става въпрос за бързина, най-бързо става секциото – за не повече от 40 минути. Според него секцио се налага в 10-12 % , но у нас се прави в около 25% заради желанието и по настояване на майките. В лекарските среди се водел спор дали е добра идея да се направи секцио само защото майката настоява, без да има истинска необходимост от това.

Според него най-добрият подход при раждане е на ненамеса в естествения процес ако не се наложи такава.

Защо се случва така?

е въпрос, който ми с струва да задавам преди да премина към „Какво да се прави?“

Вече почти седмица умувам над зловещите истории за раждане в български болници, чета книги, статии, блогове, коментари. От всичко което прочетох, разбрах, че дори и „по света“, за който разказват, че родилките се третират като богини, а не като крави, не всичко е идеално, както и това, че за България също могат да се разкажат положителни и щастливи сценарии. Макар че последните няколко мои наскоро родили познати не са се оплаквали и дори оценяват положително случилото се в родилния дом, приемам, че в България в последните години има много случаи, в които родилките описват болничните си преживявания като насилие.

Не всички жени, обаче, възприемат като насилие едни и същи действия от страна на болничния персонал. Докато за едни актове на насилие са действия, които повечето хора биха определили като насилие, например удряне на шамар, за други актове на насилие са действия, които са задължителни или евентуални процедури, които са възприети като част от медицинския стандарт у нас и описани в документа „Информирано съгласие“, който постъпващите в болница подписват. Не ми е известно как следва да процедират медицинските екипи при отказ да бъде подписан такъв документ и какво се случва на практика. Така и не разбрах със сигурност дали съществува друг документ, с който пациентът да декларира, че поема пълна отговорност за съгласията и отказите си, и ако съществува такава възможност, какво се случва ако пациентът изпадне в безсъзнание или пък пожелае да съди екипа за неспазване на изискванията му, и как е възможно пациентът да докаже, че не е дал съгласието си за една или друга процедура. Дали действията на медицинският екип са довели до положителен или отрицателен резултат в такъв случай няма значение – важното е, че е нарушена волята на пациента. Но това е в сферата на теориите. Някой ще обясни ли каква е практиката у нас?

Поводът за моите размисли е противоречието между желанията на привържениците на естественото активно раждане и медицинската практика у нас. Активистите на естественото раждане настояват, че раждането е естествен процес, който в повечето случаи не изисква активна лекарска намеса, а още по-малко предполага медицинският персонал да заеме активната водеща роля, която е отредена на майката. Останах с впечатление, че тези, на които попаднах в българските блогове и форуми твърдят, че медицинският стандарт у нас не позволява практикуването на естествено активно раждане. Документът „Информирано съгласие“, който подписват родилките в „Тина Киркова“, ме смути най-вече с това “ С цел обезболяване и скъсяване периода на раждането, на бременната се прилагат определени лекарства“, тъй като не разбирам дали това се прави задължително на всички. Ако е задължителна част от процедурата и се прилага на всички, то тогава  наистина не можем да говорим за естествено активно раждане. Оставям настрана някои (по мое лично мнение) не толкова съществени процедури като бръсненето, които (според мен, субективно) не пречат обективно на процеса на активно раждане, но пък според други жени пречат, тъй като тези жени ги възприемат като актове на насилие, унижение и пр.

За мен ключов остава въпросът дали според официалния ни медицински стандарт раждането изрично следва да се ускори и вмести в определено време или не. Ако това не се налага от официалния стандарт, следва да изясним причините, поради които персоналът предприема такива действия. Може да се открият причини, които не се коренят непременно в меркантилността и мързела на медицинския персонал.

Друг важен въпрос е и прилагането на практика на процедури, за които пише, че се прилагат „ако е необходимо“. Възможно е такива да се прилагат и без да е необходимо, ако  това ще донесе приходи на болницата, ще улесни работата на персонала или ще съкрати времето, през което е ангажиран с раждането. Мисля, че някои по-трудоемки процедури, като цезарово сечение, едва ли се прилагат, когато не се налага, но въпросът е какво значи „налага се“ през погледа на лекаря. Изглежда, че понякога, не физиологичното, а организационното начало налага решението за такива процедури, и това се случва по-скоро на тези, които са показали, че могат да платят, които са избрали да раждат с точно определен лекар. Тъй като този лекар е поел не един такъв ангажимент, а има и други ангажименти, твърде вероятно е да предпочете да свърши всичко по график. Това може да е със съгласието на родилката, но може и да не е. И в такива случаи не можем да говорим за насилие над нея, но можем да говорим за измама. Но коя бъдеща майка в последния напрегнат момент ще се усъмни в лекаря, на когото е имала доверие, на когото е платила добре? И как може да разбере дали наистина е имало нужда от такава манипулация или не. Мислех си това, докато четох бодрия пост на Даниел Панев за това как е протекло раждането на жена му – платили са услугата „Избор на екип“, повикали са лекарката, след няколко часа Даниел се е свързал с нея и е разбрал, че е направила цезарово сечение по спешност. Кой може да разбере дали във всички такива случаи се касае за необходимост и спешност? Ако трябва да сме сигурни, май трябва да разполагаме с поне два екипа, та да може единият да контролира другия, и пак не можем да сме сигурни дали няма да се споразумеят 😀

Всичко това потвърждава мнението ми, че родилката не е в позиция на силата ако не я придружава наистина доверено лице, което може да направи добри медицински преценки И да отстоява правата й. Само второто не е достатъчно. А когато нещата опират най-вече до контрол, аз лично започвам да се притеснявам. Представям си в какво състояние на духа биха работили повечето хора ако над главата им е надвиснал контролиращ орган. Не ми се ще да раждам с екип, който е в това състояние на духа.

Ето защо за мен е важно не някой да надвие над друг, а да се работи в екип.

Това, което ме притеснява най-много в действията на жените, организиращи и подкрепящи бъдещия протест е перспективата, от която го правят. В моите очи нещата продължават да изглеждат така: майките срещу болниците. Аз не бих тръгнала да се бия с тези, към които ще се обърна за помощ за да родя дете, но бих се опитала да преговарям. Надявам се скоро да науча за такива опити – и мащабни и еднолични. Мисля, че един добър пример от вторите са историите на Бу за скорошното раждане на дъщеря й – 1, 2. Разликата между нейната стратегия и стратегията на майката, чиято история стана повод за протеста пред „Тина Киркова“ е огромна – не само по отношение на комуникацията с медицинския персонал, но и с близките.

Да си разказваме страшни случки

Както вече писах, БГ Мама организира протест срещу насилието и потъпкването на правата на родилката. За целта са направили блог. Този блог, обаче, служи не само за обява, а за да събира истории за насилие и потъпкване правата на родилките. Тук всеки, който е преживял нехуманно отношение от страна на болничен персонал и неразбиращи близки, може да разкаже своята история. Аз пък се чудя кому е нужно това.

Разказите за тежки бременности и раждания винаги съм възприемала по начина, по който възприемам разказите за казармата. Разбирам нуждата човек да сподели травматично преживяване, за да си помогне да се излекува от него, но не разбирам защо е нужно да го предъвква с години. Вероятно това го кара да се чувства значим. Пък и раждането и казармата за знакови преживявания в нашата култура – поколения наред са повтаряли максимата, че ако не си ходил в казарма, не си никакъв мъж, а ако не си раждала, не си никаква жена. Да, да, има поколения, за които е било срамно военната комисия да реши, че си негоден за военна служба, а решението да не родиш или невъзможността да го направиш, все още се смятат за осъдителни или будещи ако не презрение, то поне съжаление.

И аз съм раждала, но за съжаление, не мога да се похваля с кой знае какви страдания и садистично отношение от страна на персонала. Не че престоят ми в болницата беше безоблачен, но споделям трудните моменти единствено с хора, за които има истинска вероятност да се сблъскат с подобни, за да се подготвят как да ги избегнат. Иначе и аз знам един куп страховити истории, понеже съм лежала в отделение за патологична бременност, но не намирам за необходимо да ги споделям с бъдещи майки и да им вдъхвам страх и негативни нагласи.

Да, в много български болници условията са мизерни, а персоналът е малко и често груб, а понякога и не особено компетентен, но щом една жена е решила да ражда, по-добре е да намери начин да го направи по-безболезнено и с по-малко рискове, да се подготви за реалността – да прави разликата между това, което може да промени и това, което не може, да намери силата да направи първото и спокойствието да приеме второто. Не виждам нищо мъдро и позитивно в това жените да отиват в родилното изпълнени със страх и отрицание, по-смелите като на война, а по-плахите като на заколение.

Да, има много неща, които трябва да се променят и подкрепям движението за промени в медицинските стандарти и отношенията между болничен персонал и родилки и пр., но знам, че промените няма да се случат изведнъж, а докато се случат, много български жени ще родят. За мен е важно това да се случи по най-добрия за тях и децата начин.

Ето защо смятам, че успоредно с инициативите за промени в институциите, е важно да текат инициативи за подготовка на бъдещите майки. Всъщност такива инициативи вече съществуват. Тази, за която знам е на сдружението „Естествено„, което организира групи за подкрепа, курсове и други събития и публикува на сайта си статии и други полезни материали. Ето и сайтът на „Ла Лече Лига“ в подкрепа на кърменето.

Аз самата не съм се интересувала активно от всички тези неща, защото не ми се е налагало, но от това, което ми е попададало на български, съм останала с впечатлението, че дава доста противоречиви послания на бъдещите майки. От една страна ги евангелизира в естественото раждане, а от друга страна ги оставя с горчивото усещане, че тук, в България няма да родят така, както би било добре за тях и децата. Може би точно това е причината за състоянието, в което е била онази жена, чиято история ме накара да пиша вчера: била е подготвена за естествено активно раждане, но пълна със страх, че ще й попречат да го осъществи, и като че собствените й очавания са се превърнали в самоизпълняващо се пророчество – от момента, в който е започнала да се подготвя за постъпване в родилното отделение, тя се е превърнала в кълбо от нерви, което е елиминирало шансовете за компромиси и споразумения между нея, близките и болничния персонал.

Мисля, че докато в България все още са валидни досегашните практики, докато условията в болниците не са се променили, би било добре бъдещите майки да се подготвят за тях и да открият и споделят начини, чрез които да надхитрят системата „отвътре“. Убедена съм, че повечето от тях ще успеят ако са наистина уверени в себе си, добронамерени към медицинския персонал, отворени за преговори и не настояващи да привлекат внимание ако наистина искат минимална намеса.

Ето защо бих призовала за създаването на блог, в който да се публикуват истории на успеха и предложения за справяне в реални условия. Ако в очаквате в болницата да няма топла вода, а искате да загреете корема си преди раждане, как бихте могли да го постигнете? Сигурна съм, че има начини и че в България има жени, които имат желанието и интелектуалния капацитет да намерят отговори на такива въпроси. Просто трябва да насочат емоциите и интелекта си в по-позитивна посока.

Същото се отнася и за откритите действия за промяна на системата – вместо с гняв, нека се заредим с творческо вдъхновение, вместо с горчивина, че тук нищо не може да се промени, с повече оптимизъм. Иначе за какво да се прави всичко това? За да си намерим повод да покрещим и да си излеем фрустрацията? А после какво?