Излишни връзки и движения

Преди 9 години една жена се разделила със съпруга си и изоставила двете си деца – едното в предучилищна, а другото в предгимназиална възраст. Оттогава насам им се е обаждала няколко пъти и общото време прекарано с тях на живо или по телефона е не повече от 2 часа. Това не направило живота им по-лек. Наскоро тази жена се появила отново. Въпреки, че тя и децата й живеят в три различни държави, в момента телефонният й номер е известен и биха могли да разговарят. Бабата отново се надява, че връзката между тримата може да се възстанови и настоява за това.

Тези дни си говорим за това с голямата й дъщеря, която преди няколко дни случайно попадна по телефона на майка си. И двете били изненадани и се чувствали доста неловко. Моята приятелка се разстроила, припомняйки си болезнени ситуации, а освен това не изпитва нужда да общува с тази почти непозната жена, с която не знае за какво да говори.

В този текст не искам да говоря за болката и начините да се преодолее, за вината и за прошката. Искам да говоря за правото да не правим неща, които не намираме за смислени, за натиска да го правим и за дилемите, пред които ни поставят близките ни.

Сещам се за една случка отпреди мноого години, когато бяхме още деца. Лелята на моя приятелка я завела на гости у своята съвсем нова сватя, която ги почерпила с бисквитки. Приятелката ми открила в бисквитката си червейче и съобщила на домакинята. След като си тръгнали, леля й я смъмрила и й казала, че е трябвало да си мълчи и да го изяде.

Около двайсет години по-късно, с ужасни болки в корема (по-късно се оказа спукан апендикс) се затътрих на семейно тържество. Когато ме подканиха да ям кюфтета, казах, че не ми се яде и не се чувствам съвсем във форма. Отговорът на строгия домакин беше: „Ще се напънеш и ще ги изядеш!“, а моят беше: „Няма да се напъна.“

Наскоро една приятелка ми се обади да ме подкани да се обадя на приятел, който скоро щял да емигрира. Наближаващият му рожден ден бил подходящ повод. Трябва ли да ме е срам, че не помня точната дата на рождения му ден, че поддържам рехава e-mail връзка с него, че не сме се виждали от 15 години?

Преди две години бащата на Стоян беше дошъл да уредим някои документи. Веднага след деловата процедура, Стоян си тръгна с обяснението, че е зает. Трябваше ли да настоявам да обядва с нас, при положение, че не проявява никакъв интерес към баща си, както и баща му към него?

Да, съдбата ни среща с разни хора, но необходимо ли е да останем навеки свързани с тях, както и с всичките им близки и роднини? Нужно ли е да отговаряме на очакванията на всички хора, с които ни свързва съдбата? С какво роднините са по-специални от всички останали?

В същото време се чудя дали много от хората, които смятам за приятели се чувстват мои приятели при положение, че рядко намирам време за тях. Нужно ли е редовно да правя жестове, с които да ги уверявам, че ме е грижа за тях? Надявам се да не е така.

5 thoughts on “Излишни връзки и движения

  1. и аз вярвам, че не е задължително. и гледам да не го правя. ето и моя списък:
    не се правя, че харесвам някой, когато не го. пример – шефовете ми. напускам по случая, но вярвам в светлото бъдеще
    не се усмихвам, когато не ми е смешно.
    говоря направо. нямам време да играя игрички, за да се харесам на някого.
    и пак имам приятели и има кой да ме харесва🙂

  2. Излишните връзки и движения (добра формулировка! :)) са толкова по-важни, колкото е по-важна за индивида принадлежността към групата/общността. Те представляват непрекъснато формално засвидетелстване на вярност към определена общност, спазвайки (дори да е по-скоро показно) вътрешни за тази общност ритуали, процедури и норми.

    Доколкото обаче в наше време един индивид има все по-широки възможности да съществува пълноценно и извън общноста, както и да преминава от една общност в друга, без това да се смята за отстъпничество, предателство или измяна, значимостта на „излишните връзки и движения“ намалява.

    И излиза на преден план един друг критерий, който е – според мен поне – много по-значим за пълноценното и хармонично съществуване: доколко подобни действия имат смисъл от гледна точка на СОБСТВЕНИТЕ КРИТЕРИИ И ЦЕННОСТИ на индивида.

    Което пък поставя въпроса дали индивидът има такива въобще; дали те са осмислени, непротиворечиви и последователно отстоявани; и ако няма, дали е способен да си формира такива и да живее според тях.

    Ако не може (или не ще, или не намира за нужно), мястото му е в общността. Тоест, за да направи което и да е по-значимо нещо в живота си, той трябва да си намери общност, която да го подкрепя, и да възприеме най-малко формалните признаци на поведението на неин член. Няма друг вариант. Това е изпитана формула от времената, когато възможностите на индивида и обективно съществуващите хоризонти пред него са били много по-ограничени, отколкото днес. И по която много неща се развиват и днес. По инерция. Човешкото общество е изключително инертна структура.

    Ако по някаква причина един индивид откаже да действа по тази формула, хората казват „той е индивидуалист“😉

    Пример: аз не поддържам връзка дори с първите си братовчеди. Може би защото като бях малък се чувствах твърде дискомфортно на редовните „семейни събирания“ – които се състояваха с неумолимостта на ударите на Биг Бен и да отсъстваш от тях беше изключено. Поне според бабите и дядовците ми, както и според странно послушните ми по въпроса родители.

    За сметка на което пък съм изключително близък с най-различни хора, чиито произход, социална група и област на реализация нямат нищо общо с моите. Само че общността ми с тях е в пълно съгласие със собствените ми критерии и ценности.

    В една друга тема тук май беше станало въпрос за смисъла на нещата. Там е ключето, мисля. Смисълът е страхотен филтър, който безотказно отсява всичко ненужно.
    🙂

  3. „С какво роднините са по-специални от всички останали?“

    с това че винаги у тях има нещо от нас и обратното.не чисто физически само.

  4. Наскоро получих следния SMS: „Трябва да се съобразяваш с другите само по отношение на „обществения“ си живот, не и за личния. В момента правиш обратното.“ Къде обаче е границата между двете питам аз?

  5. Ами всичко, в което участваш лично е част от личния живот, и всичко, което включва взаимоотношения с други е в известен смисъл обществен живот🙂 Не бих се ангажирала да търся границата🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s