Как отказах цигарите

Не съм пушила от два месеца и няколко дни. Във Фейсбук ме аплодираха – вероятно повечето приятели са решили, че съм го постигнала със силна воля. Би било честно да се опитам да разкрия истината.

Истината е, че ако в отказването на цигарите е участвала волята ми, то нейният принос е бил незначителен. Обикновено важната роля се пада на вдъхновението. Ако питате майка ми, би ви казала, че всъщност съм мързелива и податлива на изкушения („слаб ми е ангелът“), че се нося по повърхността и това, което другите постигат с труд, аз постигам с късмет. Мисля, че по някакъв начин е права. Изключенията от това правило са болезнени и стресиращи опити да вървя срещу природата си.

Струва ми се, че отказването на цигарите е просто един от ефектите от други промени в живота ми – част от процес, започнал преди 5 години, когато сложих край на осемгодишна връзка, която изглеждаше красиво отдалече. Някои смятат, че съм я проточила твърде много, но аз не мисля така – продължи дотогава, докато без волеви усилия виждах в ума си цвета и светлината на следващото ми жилище. Когато потърсих квартира, я намерих на същия ден. Избрах по-скъпия, но съответстващ на виденията ми вариант.

Взех някои решения за живота си, но не ги изпълних тутакси и праволинейно, тъй като за това щяха да са ми нужни усилия на волята, така че правех стъпки напред и назад, напред и назад, но повече напред. Ключовата дума тук е „някои“ – взех някои решения, но оставих доста празно пространство; всъщност празнотата беше повече от пълнотата. Нямах ясна идея как точно да изглежда животът ми, нито пък план и решимост да постигна някакви очертани мечти. Може пък всъщност да съм взела важното решение за празно пространство, неясноста и неокончателност 😉

Започнах истински да уча. Това включва четенето на повече книги, да, но по-важната съставка е „празното“ време за осмисляне и съзерцание. Осъзнавам, че това е лукс за много живеещи в цивилизована среда хора; освен това е и постоянен източник на чувство за вина – че не правя нещо „полезно“; всеки ден се налага да изследвам това и да се самоутешавам.

Вероятно трябва да бъда по-конкретна и да кажа какви книги четох. Всякакви, но тези, които поддържаха гръбнака на „промяната“ бяха източна философия (даоизъм, хиндуизъм и най-вече будизъм), както и западни религии (най-вече суфизъм – мистичното течение на Исляма). Това поднови интереса ми към науката, особено физиката, биологията и психологията. В блога си избягвах да пиша за тези книги, така както избягвах да говоря за тях с повечето си познати, и вероятно ще продължа в този дух.  Но ще продължа да пиша за другите книги когато мога.

По-важно от книгите, обаче, най-важното всъщност, е желанието честно да изучавам и разбирам на първо място себе си, както и връзките между нещата. В резултат на това изгубих част от егото си и зависимостта си от обстоятелствата. Ставам по-спокойна, по-малко страхлива и по-щастлива.

Продължавам да вярвам във вдъхновението – то държи първенство пред волята, така както любовта пред справедливостта. А по отношение на цигарите … те просто спряха да ми бъдат нужни за опора. Промених себе си, а оттам и живота си, така че цигарите си отидоха някак естествено. Оттам ми се струва, че е по-добре човек да започне с по-важните промени – тези на дълбините, отколкото с козметичните, или, както казват някои – да лекуваме болестта, а не симптомите й.

Advertisements

Акъл или пари?

Тази сутрин четох Mrs Dalloway; Peter Walsh седи на сянка и пуши, наблюдава минаващите по улицата лекари, бизнесмени, жени – способни, енергични, добросъвестни – добри хора, на които можеш да се възхищаваш и да повериш живота си. Първо си казах, че никога не съм се чувствала така, но после си казах, че няма как да съм израснала с пълно недоверие към възрастните. Въпросът, тогава, е как съм изгубила по-голямата част от него, за да се стигне дотам, че компетентността и добросъвестността неизменно да ме учудват в последните не-помня-колко години. Струва ми се, че повечето хора тук не смятат, че е необходимо да бъдат компетентни и добросъвестни, не възпитават децата си така че да развиват компетентността и добросъвестността си, но в същото време очакват тези неща срещу високо заплащане. Вярват, че ако имаш пари, няма как да не си купиш компетентно и добросъвестно обслужване.

Свикнахме да оправдаваме липсата на компетентност и добросъвестност с ниското заплащане, и малко хора си дават сметка, че е нужно време, вдъхновение и любов, а не просто предвкусване на високо заплащане, за да се изгради добросъвестен и компетентен професионалист. Дали от чирак който не се старае много и пести усилията си, тъй като на този етап не получава пари, ще излезе добър майстор? Струва ми се, че на младини се стараех да бъда добра в работата си, защото бях наясно, че ще получавам малко и ще се налага да работя и друго, т.е. не бях мотивирана на първо място от заплащането, а от възможността да правя това което обичам. Вероятно ставам все по-добра заради това, че не измервам всичко, което правя в работата си в пари.

Не се изморявам да повтарям на прохождащите в някоя област, че вместо да се оплакват от заплащането е добре да си дадат сметка, че чираците всъщност плащат на майсторите за да се учат на занаят от тях. Познавам немалко студенти, които предпочитат да мързелуват през ваканциите вместо да стажуват за 400-500 лв. на месец. В същото време, разбира се, познавам и такива, които се борят за да ги вземат на стаж без заплащане, но те в повечето случаи учат някъде другаде.

Струва ми се, че докато предпочитаме да получим пари вместо акъл, компетентните и добросъвестни хора у нас ще намаляват.

Плът и кръв

Често се питам дали е възможно да се напише съвременна непрефърцунена проза, която да изобразява случващи се в съвременна България неща и да не е сюрреалистична. Досега не съм успявала да си го представя. Опитвам се да вземам представители на различни прослойки и да се опитвам да ги видя в роман с качеството на стайнбековите, например, но не мога. Като че на тези хора им липсва … реалност. Хм, а досега си мислех, че просто им липсва красота. Не изключвам възможността аз дасъм неспособна да видя реалността и красотата, но освен това смятам да изследвам по-сериозно идеята на Христо за реалитито.

Всъщност, това което пиша сега е ревю на „Плът и кръв“ – още една хубава книга на Майкъл Кънингам. Тя е семейна сага, която започва от 1935, когато бащата, Константин, е на осем години, работи в башината си градина в Гърция и мечтае за своя. Там хората се скъсват от работа за да оцелеят. Продължава с живота на Константин в Америка, където той се скъсва от работа, за да преследва американската мечта, жени се за американско момиче, което отчаяно се старае да бъде образцова майка и домакиня.

Трите им деца изглеждат твърде различни от тях – син-гей, който завършва Харвард и става учител в прогимназия, дъщеря-красавица, която се омъжва за богат съученик, предопределен за бляскава адвокатска и политическа кариера, и дъщеря-дивачка, която се движи по свои правила из ню-йоркския ъндърграунд сред наркотици и травестити.

Историята включва и живота на внуците, като се разпростира чак до 2035, където се споменават и правнуците.

Книгата ми напомни за това, че по някакъв мистериозен начин в повечето случаи децата оцеляват и порастват поне малко по-здрави от родителите си. Не знам дали Господ ги пази или това е ефект от еволюцията. Напомни ми и за това, че в същото време, наглед твърде различните от родителите си деца често повтарят моделите на тези, от които така яростно се опитват да се разграничат.

Отново се появяват познати мотиви и герои – порастването на гей-момче, брачната драма на петдесетте, фините противоречиви връзки между родители и деца, и пр.

М.К. пише за неща, които познава добре от собствен опит – самият той е гей, роден в началото на 50те. Писането му може и да  форма на авто-терапия, но по-късно се превърща в акт на милост към другите – начин да им помогнеш да разбират и да обичат.

Надявам се скоро да намеря време да пиша за изучаването на литература в училище. Дотогава прочетете някоя от книгите на Майкъл. Писала съм за Дом на края на света и Дни образци. Гледайте Часовете с Мерил Стрийп, Никол Кидман, Джулиън Мур. Надявам се да чуя отзиви за творчеството на М.К. от моите гей приятели.

P.S. току що попаднах на „Двоен гид за лесбийки и гей мъже и техните родители“ от Мери Борек, майка на гей. Можетеда я купите от Виргиния Захариева само срещу 5 лв.

На кого вярваш?

Прочетох една статия, изпратена ми от човек, когото не познавам отблизо, но харесвам заради нещата, които пише. Изпратих я на човек, когото смятам за много близък. След като получих отговор от втория, за втори път, от изборите насам, си дадох сметка, че вече не знам на кого за какво бих могла да вярвам, когато става въпрос за българска политика.

Много хора вярват на медии. Някои вярват на медиите, които им звучат достоверно. Други вярват на тези, които казват нещата, в които вярват по принцип. Трети вярват на тези, на които им се струва, че може да се има доверие, без значение какво казват. На мен напоследък ми е трудно да вярвам на медии, дори и ако са еднолични, например блогове.

Предпочитам да се допитвам до хора, с които съм имала личен контакт и намирам за заслужаващи доверие.

И все пак, колкото и да са ми близки и любими някои хора, имам чувството, че има неща, които не знам за тях, и че тези неща могат да ги настройват в една или друга посока, в зависимост от техен дневен ред, за който не ми е известно.

Нищо лично. Просто се чудя дали има смисъл изобщо да се интересувам от политика, след като се казват толкова много неща, които няма как да проверя лично.

Изкуството да бъдеш Бог?

16 години не се изкуших да докосна книгата на Морган Скот Пек. Бях снизходителна към дизайна на корицата – такива бяха кориците … но заглавието! Наскоро, обаче, в един блог прочетох, че оригиналното заглавие е The Road Less Traveled, и че книгата всъщност не е това, което си представям.

Прочетох я преди няколко дни и я намирам за прилична. Написана е в лек стил за публика от лаици, без специфична терминология и дава обща представа за психотерапията. Не описва отблизо и подробно процедури и похвати, а основни ситуации, които желаещите да се подложат на индивидуална терапия и/или да станат терапевти е хубаво да имат предвид. Има доста примери от практиката. Централни теми са любовта и духовното израстване. Значително място е отредено на религията – добрите и лошите начини за употребата й. Има и интересни разсъждения за науката.

Скот Пек по образование е психиатър; като терапевт е по-скоро психоаналитик, макар че казва, че не може да се определи строго като такъв.

Харесва ми това, че Скот Пек не е ревнив и фокусиран тясно върху своята терапия.  Смята, че психотерапията е просто един от начините да растем и да се лекуваме. С това ми напомня донякъде за моя любим Юнг 🙂 Не се съгласих с него по някои въпроси (вече не помня точно какви, така че не питайте), но никак не се подразних точно защото не е фанатик и си дава сметка, че има повече неща които не знае, отколкото такива които знае.

Препоръчвам книгата на желаещите да положат съзнателни усилия за духовно израстване (за да се подготвят за капаните на мързела), както и на желаещите да станат терапевти (за да се подготвят за необходимостта да обичат пациентите си).

Книгата има продължения. Нямам представа дали са хубави. Някакви мнения за тях?

Мога ли да се откажа от прогреса?

Според Алън Грийнспан (бившият дългогодишен шеф на Федералния резерв), би било чудесна идея голяма част от индийските селяни да се преместят в градовете и да станат работници. Съгласна съм, че ако земеделската производителност се повиши, ще бъде чудесно – много повече храна, част от която може евентуално да се експортира; ще се увеличи и индустриалното производство. Икономическият ръст ще бъде факт. Но как изглеждат нещата през очите на отделния жив човек?

Веднага се сещам за двама души: баба ми и бушменът.

Баба ми е родена, живяла и умряла на село (1906 – 2002). Предполагам, че поне до ранната си средна си възраст не е разчитала на електрическата енергия. Работата й е била на полето и у дома, където освен че е чистила и готвила, е произвеждала част от дрехите и завивките. Завършила е начално училище и по-късно, през комунизма е прочела доста книги (повечето от голямата библиотека на чичо ми). В началото на 50те дядо ми (земеделец) е отишъл в града, за да стане заместник-председател на окръжния съвет. Децата са били вече големи и напуснали селото. Баба ми е била достатъчно млада, за да се премести в града и да стане работничка – вероятно по-добре платена отколкото в змеделската кооперация, но не го е направила.

Градският живот не можа да я привлече, и винаги когато е гостувала за по няколко дни, се е чувствала като риба на сухо; когато се наложи да остане за повече от месец, се разболя и лекарите препоръчаха да я върнем на село ако искаме да оцелее. Опитайте се да си я представите да прекарва 8 часа на ден във фабрика, прикрепена към едно работно място, сред шум и съсредоточени хора, които нямат време да разговарят докато работят.

Другият образ който виждам е бушменчето от „Боговете сигурно са полудели“. Този мил, израснал в пустинята човек, беше арестуван и затворен в тясна килия с малък, високоразположен прозорец. По цял ден клечеше на пода и гледаше към прозореца. Жалко, че не мога да открия снимка или видео, показваща лицето му в този момент. Същият човек допреди дни беше играл на гоненица с лъвове.

Когато преди време размишлявах за един викториански роман, стигнах до извода, че ако бях родена бедна във викторианска Англия, щях да избера да стана проститутка вместо работничка. Текстът за проституцията вдъхнови доста коментари, които ми казваха, че нямам представа за тежката участ на проститутките. Може и да нямам, но знам какво е да управляваш сам работното си време и да не скачаш от леглото в тъмни зори за да не си изгубиш работата. Знам и какво е да ставаш по тъмно, за да започнеш смяната в завода (работила съм в три завода) сред шум, влага / прах, строги бригадири. Знам какво е да не можеш да се отделиш от машината за да отидеш до тоалетната. А еднообразието и натиска да поддържаш определено темпо познавам не само от „Модерни времена“.

Работила съм и на полето; и там е трябвало да изпълнявам норма и т.н. Не е било инцидентно, а редовно – в продължение на няколко години съм прибирала есенната реколта от грозде / памук / чушки / патладжани. За разлика от работата в суетшоп, на полето съм дишала въздух и темпото и паузите все пак не са били определяни от машината.

Не знам дали Грийнспан е посетил индийско село, но знам, че аз познавам добре условията, при които живееха ромите в с. Подкрепа (вече са преместени на палатка в гората). Ако си спомняте (вижте по-старите текстове в категорията „ромите“), освен с просия, се изхранваха с наемен труд в селското стопанство и отглеждане на собствени фасул и домати на чужда земя. Ако неграмотни индийски селяни заживеят в града за да работят в суетшоп, едва ли биха се радвали на много по-добри битови условия, но не биха имали време и място да полежат на сенчица и да съзерцават небето на открито.

Хайде, познайте какво бих избрала аз ако имах свое парче земя. А какво ли биха избрали други, непрограмирани генетично като бета-хората в „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Ей това е дилема … за тези, които не приемат Прогреса за даденост.